До скоро всичко за мен беше в самата игра. В големите очаквания, с които нарамвах най-славните играчи. В майсторството им да обърнат всичко сигурно в най-неочаквано.

 

Всичко, което виждах дотук, беше фокусирано в зеленината... в шепичката човеци!

 

Аз съм дъщеря на Трифон Иванов и като такава никога не съм имала възможността да обикна цял един отбор, защото моят винаги е бил само от един човек. Следях всичко, само защото това е било ежедневието ми. Родена съм да бъда доживотен фен, без никога да съм била в “агитка”. Когато си като мен, мястото ти е отредено - в къщи или зад дебело лъснато стъкло.

 

Всичко случващо се, е даденост без усилия. Като подарък, но по рождение. Животът отвъд 90-те минути включва толкова много тренировки и толкова малко еуфория. Слушала съм как  скандират името му много по-силно, отколкото мен самата и никога не съм се замисляла над този феномен, наречен “публика”.

 

Докато един ден не ми се наложи да изляза като Трифон Иванов. И така... за втори път. 2 години след смъртта на тати. Без разлика... Също толкова пронизващо и задължаващо мачът за мен спря... в 3-та минута! 

 

Отново онези брутални аплодисменти, които сякаш искаха да го събудят. Онзи капитан, който настояваше всички ръце да се вдигнат високо към небето. Онези същите... незабравилите... отново бяха там, въпреки че мачът беше друг!

 

До скоро всичко за мен беше в играта. До скоро... Докато не разбрах, че играта е била животът му! 

 

#благодаряВи

#благодаряВиМного

#ЧовециФутболни

#СърцаЧервени