Един материал на Асен Спиридонов за проваленото Първо държавно първенство просто плачеше за коментар. Никой не го даде. Преди година, когато още не се бях обезверил напълно, че в България е възможно да се случи нещо смислено, имаше кой да отговори. Подобна реплика и подобна защита на истината и морала съществуваше. Непрекъснато, постоянно, не само в последния материал: За какво се борите, г-н Спиридонов?

 

Днес това го няма. Днес пропагандният апарат на отбора на ДС отново надига глава. Отново напира да лансира лъжите и измислиците на подуенския фолклор. Отново онеправдава виновните и клейми невинните. Отсъствието на адекватност всред цесекарската част на журналистическата гилдия не е от днес и не е от вчера. С действия и бездействия червената журналистика помогна ЦСКА да не бъде в състояние да изпълнява историческата си мисия. И е време някой да каже нещо и за това. Защото големите и заслужилите няма как да пострадат от истината. И защото е задължително истината да се знае. Тя е Чистилището. Тя е вратата, през която може да излезем. На светло и на чисто.

 

Първият грях на червената журналистика е, че веднага след 1989г., когато се съчиниха подуенските митове и легенди, когато се формира идеологията, оправдала репресиите срещу ЦСКА и несекващото административно толериране на държавния отбор, е, че срещу този процес не застана никой. Нищо не му попречи да се развие, да завладее обширни територии от общественото съзнание, да стане част от мисловния затвор на неспособната на рационална дейност, безкритична подуенска маса. Трябваше да минат повече от десет години, за да може фенове, а не журналисти, да лансират простия аргумент, че няма как ЦСКА да бъде създаден с партиен указ, най-малкото защото БКП никога не е издавало укази. Издавала е решения.

 

Ако в първите години на т.нар. демокрация бе налице адекватен отпор на подуенските измислици, много от впоследствие случилото се можеше да ни бъде спестено. Такъв отпор нямаше и причините за това могат да бъдат две. Първата причина, която е по-малко вероятна, по-екзотична, но все пак не бива да се изключва съвсем, е, че червената и синята журналистика може и да се различава, може понякога и да си противостои, но е единна в едно. В това да има активна публика, която да купува нейния продукт. Която да формира доходи. Естествено, че колкото е по-голямо напрежението, колкото конфликтите са по-страстни и разгорещени, толкова по-солидни ще са и паричните потоци. Втората причина е по-прозаична и по-вероятна.

 

Лъжата може да бъде преборена единствено с факти. А фактите са в библиотеките, в периодиките, в спомените на съвременниците на отминалите събития. Седмици и месеци усилен труд за едно материалче. Неимоверно трудоемък процес, през който са в състояние да минат единствено тези, за които ЦСКА не е занаят и прехрана, а кауза. Ако е първото, усилията не са оправдани. По-лесно е да спретнеш нещо за автогола на Легендата, отколкото ден след ден да търкаш стола в Народната библиотека.

 

Вторият грях на червената журналистика е, че бе един от двигателите на събитията от лятото на 1999-а година, когато ЦСКА бе харизан на Любо Пенев. И то в момент, когато машината бе задвижена и армейците бяха започнали да произвеждат играчи. Последните големи играчи, създадени от родния футбол – Димитър Бербатов, Стилиян и Мартин Петрови. След шест месеца лъжи Чичовото продаде ЦСКА на Васил Божков. След още два месеца Чичо Пенчо пак духна супата заради Чичовото. Червените фенове не видяха нито големите европейски фирми, стоящи зад Любо Пенев, нито европейска организация. В този деструктивен процес журналистите-цесекари се подредиха до сините вицепремиери. Управляваният де юре червен отбор от червената общност, при което акциите на АД-то бяха 96% за Общото събрание и 4% за Христо Стоичков, бе преотстъпен на персони не споделящи армейската ценностна система. Червената общност се оказа неспособна да изгражда работещи управленски структури, да взима правилни решения, да предугажда опасностите и да работи за голямото. В този момент журналистите от червената част на обществото нито видяха очевидното, нито погледнаха в бъдещето. Не само това. Те и до днес не знаят какво се е случило и каква са я свършили.

 

Третият грях на пишещите братя с цесекарски уклон бе подмяната на Иван Славков – Батето с бандата на четвъртите. Първата последица на това активно съдействие бе един мач в Смолян, в който с Наско Сираков на тъча се игра до гол много след показаните две минути продължение и то при положение, че родопчани активно бездействаха, за да им бъде отбелязан гол. Естествено не последва нищо. Естествено това беше единственото, което следваше да се очаква. Естествено събитията продължиха в подобно темпо до отнемане евролиценза на ЦСКА след убедително спечелена шампионска титла. Евролиценз взет не от УЕФА, а от Боби Михайлов и неговото обкръжение.

 

Четвъртият голям грях на цесекарите в журналистиката е този, че те бездействаха и позволиха да бъде срината детско-юношеската школа на ЦСКА Червено знаме, децата на ЦСКА да започнат да обикалят баирите, заради една зала, за която е очевидно, че не е построена на точното място. Няма бъдеще отбор, който не се грижи за децата си, който е в състояние да допусне да му вземат неговото. Репресиите срещу ЦСКА продължават с активното съдействие или бездействие на червената журналистика. Която убедително доказа, че не е в състояние да види очевидното, която продължава да не предлага работещи решения и не създава значим интелектуален продукт.

 

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg