Серия телефонни разговори и есемеси вървят от два дни на мобилния телефон на Христо Стоичков с цел среща на най-популярния българин с президента на Бразилия г-жа Дилма Русеф.

Христо Стоичков по природа е оптимист и в типичния си стил сподели, че очаква 2011 година да е много по-успешна за българския спорт от изминалата 2010.

Поредната публикация от поредицата на в. "Новинар", която FanFace.bg публикува, е за най-запалените привърженици на футбола и спорта по света от политическия елит.

Помните ли как след финала на световното първенство през 1998 г. френският посланик обвини българите, че не са се радвали достатъчно на победата на "петлите"? Недипломатичната реакция на човек, който трябва да е стожер на добрите междудържавни отношения, показва колко са силни емоциите у хората, които се вълнуват от спорт. Подвластни на тях, понякога политиците забравят за маската, която трябва да носят и подсъзнанието им лъсва в думи и дела.

Не всички известни политици, които са "фенове", са толкова емоционални и подобни гафове са рядкост. Но сред привържениците на спорта има известни имена, начело със сегашните държавни ръководители на САЩ и Русия. Още преди да бъде избран за президент, Барак Обама вече бе станал известен с похожденията си на баскетболните мачове и бе разкрит като привърженик на "Чикаго Булс" – отборът от града, в който протече почти цялата му досегашна политическа кариера. Вече президент, той се изпусна на пресконференция и изрази фамилиарна съпричастност към "Биковете", коментирайки последния им мач от първо лице множествено число ("вие от "Кливлънд"... но пък ние...").

Впоследствие се оказа, че първият тъмнокож държавен глава на Щатите има симпатии и към футболния "Уест Хем". Сам си го призна, но добави, че като цяло не вдява много-много европейския футбол. Това не попречи на един от клиентите на "Уилям Хил" преди време да пожелае да заложи, че Обама по-скоро ще стане шеф на "Уест Хам", отколкото на САЩ. Ентусиастът бил допуснат до участие от букмейкърската компания "Уилям Хил", която за целта обявила коефициент 10 000/1 и приела залог от 10 лири. Ако това се бе случило, той щеше да спечели 100 000 лири. Въпреки спортните си сипматии обаче Обама не показа особен ентусиазъм към кандидатурата на Чикаго за Летните олимпийски игри през 2016 г. Той потвърди участието си на изборната сесия на МОК в последния момент и остави впечатление, че изпълнява досадно задължение.

 

 

Симпатиите на Владимир Путин също бяха прикрити и станаха известни след първоначални спекулации, че предпочита "Динамо" (Москва) – отбора на вътрешното министерство, в което той бе дългогодишен служител. Оказа се обаче, че в спортните си предпочитания бившият президент и сегашен премиер не се е ориентирал според професията и дори не според родния Санкт Петербург (т.е. "Зенит"), а към ЦСКА. След което се оказа, че в руските политически кръгове е модерно да се изразяват симпатии към московските "армейци". Техни фенове били лидерът на демократичната партия "Яблоко" Григорий Явлински и кметът на столицата Юрий Лужков. Сегашният президент Дмитрий Медведев, също от Питер, е с казионни симпатии - предпочита "Зенит".

Фен на "Спартак" (Москва) пък се оказа един от бившите руски премиери Евгений Примаков. Ексдипломатът №1 на Русия бе разкрит от журналиста Владимир Перетурин, който го забелязал люто да "более" за червено-белите и да освирква съперника. "Спартак" се оказа на сърцето и на Виктор Черномирдин – премиер от началото на 90-те и бивш биг бос на "Газпром", както и на радикалния Владимир Жириновски. Виж, бившият ръководител на страховитата КГБ Юрий Андропов е изповядвал правилната запалянковска линия – симпатизирал е на милиционерския "Динамо". Негови бивши подчинени твърдят, че понякога откривал сутрешните работни срещи с разбор на последния мач на отбора. Истината е, че в Русия футболните клубове нямат нищо против техни почетни членове или просто симпатизанти да са влиятелни хора.

Бившият вътрешен министър и председател на партия "Единна Русия" Борис Гризлов дори е председател на надзорния съвет на "Динамо" (Санкт Петербург). Достолепният политик веднъж се отпуснал и обещал, че ще помогне на клуба "по въпросите със съдийството". Футболистите на "Сатурн – REN TV" пък всячески се опитват да предизвикат чувства у ген. Борис Громов, губернатор на Московска област, и понякога успяват. "Присъствието на генерала на стадиона е като обещана премия за нас", твърдят те. Други губернатори помагат по друг начин. Бившият на Чукотка например – небезизвестният Роман Абрамович, от 6 години си има собствен клуб – "Челси", който под негово ръководство пожъна успехи и спечели няколко трофея. Колкото до руския национален отбор – негови фенове са всички в страната – от патриарх Алексей Втори до полуяпонката Ирина Хакамада, обобщават журналисти.

 

 

Националните отбори са и най-лесни за симпатизиране за политиците. До такава степен, че поводът за това от тяхна страна често е чиста демагогия. Един от най-верните фенове на своя национален отбор е бившият френски президент Жак Ширак. Той бе жив свидетел на световната титла на през 1998 г. – щастие, което малцина държавни глави са преживявали. Както и на европейската две години по-късно. Неговият приемник Никола Саркози харесва "Пари СЖ". В Италия пък най-върлият запалянко сред политиците е самият премиер Силвио Берлускони. На него вече за трети път му се налага да делегира президентските правомощия в "Милан" заради доверието, което доверчивият италиански народ му гласува на изборите. Във Ватикана, който е в съседство, фен бе и покойният папа Йоан Павел Втори.

Той бе почетен член на "Шалке" и изпитваше симпатии към "Барселона", но това не му попречи да благослови "Реал" преди финал в Шампионската лига. В Англия кралица Елизабет Втора също демонстрира симпатии към националния отбор и понякога се интересува за здравето на Дейвид Бекъм. След финала в Шампионската лига през 1992 г. на една ръка разстояние от Нейно величество цъфна самият Христо Стоичков. След победата над "Сампдория" на "Уембли" с 1:0 и получавайки ценния трофей, ниският Ицо дори се покатери и седна на парапета на ложата, току до живия символ на британската монархия. Бъдещият наследник – принц Уилям, пък симпатизира на "Астън Вила" и респективно на Стилиян Петров. Бившият премиер Тони Блеър показва благосклонност към "Нюкасъл" и когато тимът изпадна в криза, се опита да осигури инвеститор за клуба. Сегашният премиер Гордън Браун предпочита шотландския "Рейт Роувърс".

Германският "Борусия" (Дортмунд) също може да се похвали с високопоставен почетен член – експремиера Герхард Шрьодер. Ангела Меркел, която се е ориентирала към Бундестима, пък остави във фолклора коментар за "Шалке 05", бъркайки името на "Шалке 04". Понякога съществува и обратната връзка. Диего Марадона, един от най-великите играчи в историята, си има любим политик и това е Ернесто Че Гевара. На рамото на аржентинеца се мъдри крупна татуировка на революционера и негов сънародник. От друга страна, доскорошният държавен глава на Куба Фидел Кастро признава, че не се интересува от футбол, но е голям почитател на самия Марадона. Когато Божията ръка бе с рухнало здраве и с единия крак в гроба, той го покани в Куба и му осигури лечение срещу наркотичната зависимост и условия за почивка.

 

 

Има и фенове, с които някои отбори не се гордеят особено. Митичният Осама бин Ладен е симпатизант на "Арсенал" и дори е посещавал на живо мачове на "Хайбъри". А историческата омраза между "топчиите" и "Тотнъм" съвпада с неговите чувства към евреите. Покойният военен лидер Желко Ражнятович-Аркан е бил тартор в агитката на "Цървена звезда" и президент на "Обилич". Бенито Мусолини е симпатизирал на "Болоня", Франсиско Франко – на "Реал", а Лаврентий Берия – на "Динамо" (Тбилиси) и на "Динамо" (Москва). За съжаление, те оставят в историята на футбола много по-голяма, и често кървава диря, от сегашните политици.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света

Гражданската война на генерал Франко срещу Барселона

 

Чудовищните режими в Северна Корея, Уганда, Заир, Хаити, Иран и Ирак

 

Лаврентий Берия - душманинът на съветския футбол при Сталин

На 8 февруари 1966 година в Пловдив е роден великият български футболист Христо Стоичков. Човек, който с годините се превърна в синоним на непримиримост, хъс, човек който не признава друго освен първо място в начинанието което е поел.

Следващата статия, която FanFace.bg публикува от поредицата на вестник "Новинар, е затова как генерал Франсиско Франко мачкаше Барселона в миналото, за да може любимият му Реал (Мадрид) да стане №1 в Европа и света.

Съперничеството между Реал и Барселона датира още от първите години на испанския футбол, но неговият връх е достигнат през 30-те години на миналия век. Причината е в Гражданската война, която избухва през юли 1936 г., предизвикана от насилието на крайни привърженици на левицата. Тя продължава почти 3 години, отнема живота на около половин милион души и придава политическа окраска на отношенията между двата клуба.

До злокобната 1936 година двата гранда вече са набрали скорост в турнира за купата, който датира от 1902 г., и в първенството, стартирало през 1928 г. С избухването на Гражданската война обаче Мадрид и Барселона се превръщат в центрове на враждуващите лагери. Столицата е седалището на генерал Франсиско Франко, на военните и фашистите.

Другият град е център на просъществувалата за кратко Независима каталунска република и на съпротивата на републиканците. ФК Барселона се превръща в олицетворение на "недисциплинираната" и националистическа Каталуня и напълно оправдава мотото си "Повече от клуб". Показателно е, че войната приключва едва когато този град е превзет от армията през 1939 г.

 

Тригодишният самоубийствен конфликт в Испания слага тежък отпечатък най-вече върху историята на Барса. Броени седмици след началото му войници на Франко убиват клубния президент Жосеп Суньол-и-Гарига, отявлен деец на левицата.

През следващата 1937-а футболният отбор заминава на турне в Северна Америка, където играчите са приети като официални представители на воюващата Втора испанска република. В опит да съберат пари за клуба си те изиграват 14 мача и печелят турнир в Щатите. Само четирима обаче се връщат обратно, останалите търсят убежище в Мексико и Франция.

През март 1938 г., малко преди окупацията на Каталуня, офисите на Барселона са разрушени от бомба. А след края на войната Франко унижава до крайност "недисциплинираната" Барселона, като назначава за неин президент своя довереник и аристократ Енрик Пинейро.

Това е втори опит на грубо вмешателство след 1925 г., когато генерал Примо де Ривера затваря клубния стадион "Лес Кортс" за 6 месеца, бесен от освиркването на испанския национален химн.

Във футболния фолклор влиза и полуфиналът между Реал и Барселона за купата през 1943 г. След победа с 3:0 у дома в първия двубой каталунците са разгромени на "Чамартин" с 1:11 – най-крупната им загуба в Ел Класико.

 

Междувременно през 1941 г. Франко забранява имената, които не са от кастилски произход и повечето клубове се ориентират към английски суфикси, избирайки Атлетик, Атлетико и други. Барселона е принудена да изчисти каталунския флаг от клубната си емблема, тъй като той е сред забранените символи, и също претърпява лека корекция в името си. Тя е възстановена едва през 1974 г. (Каталунски футболен клуб Барселона), когато здравето на генералисимуса се влошава и се усеща промяна в политическата ситуация.

Размразяването се усеща и от Барселона, която усърдно започва да заличава белезите от Гражданската война. През 1974 г. е извоювана титлата с ценната помощ на привлечения предишното лято Йохан Кройф. А на 27 ноември хор от 3500 изпълнители изпява за пръв път официалния химн – нещо немислимо за предишните години. Остават още 12 месеца до смъртта на диктатора...

Покрай всички злини, които е сътворил, Франко има известен дял и във "възмъжаването" на онзи Реал, който през 50-те покори европейския шампионски турнир и сърцата на милиони запалянковци.

Това стана както с негласна правителствена подкрепа, така и с нечестни понякога средства. Част от онзи непобедим отбор, завоювал в средата на миналия век 5 поредни КЕШ-а, е и Алфредо ди Стефано, откраднат от Барселона. През 1953 г. той първо се договаря с каталунците, но при пристигането си от Колумбия е пресрещнат от президента на "Белия балет" Сантяго Бернабеу, който го убеждава да се отклони към Мадрид.

Така че Ди Стефано, макар и да е един от най-добрите футболисти на ХХ век, едва ли някога ще бъде приет като такъв в Каталуня. Тук всеки, който е сменил синьо-червената фланелка с тази на Реал, попада в един специален списък на "предателите", които завинаги остават низвергнати.

 

Той започва да се попълва още през 1930 г. покрай легендарния вратар Рикардо Самора. Както в случая с Ди Стефано, така и в неговия Реал действа по един и същи начин – предлага финансови условия, непосилни за Барселона. Един от най-паметните мачове в кариерата на Самора е последният в кариерата му в Испания с екипа на мадридчани срещу Барселона.

Това е финалът за купата на Испания през пролетта на 1936 г., броени дни преди началото на Гражданската война. Благодарение на невероятно негово спасяване в последната минута Белия балет удържа победа с 2:1. По-късно до Самора ще се наредят още "предатели" – Бернд Шустер, Михаел Лаудруп, Луиш Фиго и други.

Барселона обаче притежава още един списък – много ценен, макар и кратък. В него са онези чужденци, които с течение на времето се идентифицираха с Каталуня и я припознаха за своя втора родина.

Първият е Йохан Кройф, който не само подари част от себе си на отбора – и като играч, и като треньор, но даде на сина си каталунско име – Жорди. След време до него се нареди българин. Христо Стоичков бе част от тима, който за пръв път спечели КЕШ и за пръв път записа поредица от 4 шампионски титли в Примера дивисион.

Докато Камата бе в Барселона, тя доминираше над Реал. Това чувство за превъзходство бе най-ценното за каталунците. Ицо помогна на отбора да се реваншира за годините на Франко, когато самочувствието на Каталуня бе мачкано.

Владислав Стоянов, "Новинар"

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

 

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

 

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света

Какво става с българския футбол? Как от четвърти в света стигнахме до 51-во място? Нещата не са толкова сложни, нуждаем се единствено от ново начало. Писна ми в цяла Европа да се говори за "новия Дрогба", "новия Роналдо", "новия Меси" и други "нови".

Кой в България приказва за "новия Бербатов", "новия Стоичков", "новия Мартин", "новия Стилиян"? Къде са тези футболисти? Никъде!

Трябва да започнем да мислим за тези неща, ако искаме да се радваме отново на футбола у нас. Малцина са клубовете в страната, които предоставят нормални условия за работа с деца.

Холандия, която не е по-голяма по територия от нас, игра в последния мач на световните финали. Нека си оправим базите, пък тогава да чакаме нещата да потръгнат.

Хората казват, че където един път е гряло слънце, пак ще грее. Да се надяваме, че отново ще усетим наслада от българския футбол.

Румен Агатов, за сп. "FourFourTwo"

“Здравейте, цървули. Аз съм доктор Христо Стоичков! Който ни учи, няма да спичели, който учи – ши спичели”. Така Камата ще се обръща към студентите, след като получи почетното звание “доктор хонорис кауза” от Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”.

А тези, които го ядосват, вече няма да чуват каруцарската псувня: “На майка ти…”. Тя ще бъде заменена с далеч по-интелигентната: “Алма ви матерна!”. Тъй де! Стоичков вече е доктор, интелектуалец, народен будител.

И това доживяхме, да окичат Камата със звание, присъждащо се за развитието на културата, науката и образованието. Каква наука при Ицата? Какво образование и каква култура? Какви пет лева? Неговият чар е друг – да замахва с левачката, да кърти вратите, да ниже голове, да псува, да ръкомаха. Да вкарва голове, да печели титли и медали – златни обувки и топки. Това е амплоато му. Така той покори света и светът му се поклони. Така влезе в сърцата на българи, испанци, американци, араби и японци. В Пловдив обаче някои решиха не само да се поклонят, а и да се надупят на Камата. Изключение направи един истински интелектуалец – Цветозар Томов, който се възпротиви на щурата идея.

Христо Стоичков, облечен в тога? Божичко! В дамски чорапогащник да се беше пременил, като че ли повече щеше да му ходи. Такова облекло не подхожда нито на визията му, нито на бедния му и просташки речник, нито на възпитанието му. Човек, който продължава да употребява нараняващи слуха епитети от сорта на “цървул” и “тюфлек”, изведнъж стана доктор! Доктор на какво обаче – на човешката идиотия ли?!

Помня, беше през пролетта на 1990 година. Група студенти отидохме в Стара Загора, за да гледаме Стоичков и ЦСКА срещу Берое. В деня преди мача, завършил 3:3, отскочихме до хотела на “червените”, за да си вземем автографи. Ицо ни посрещна нацупен, но раздаде няколко подписа. И докато го правеше, се изцепи: “Кви сте, вие, бе?”. “Студенти”, отговорихме му ние. Последва крилатата фраза: “Студени ли сте, топли ли сте, ни знам, ама нали знаити, чи идна патка учила, учила, та накрая пукнала!”, а след него и култовият съвет: “Повичи ибети, по-малко учети!”

Не е луд обаче този, който яде баницата, а този, който му я дава. Със сигурност Пловдивският университет си лепна огромно петно, услужвайки на Стоичков. Чудя се какви са критериите, за да получиш титлата “доктор хонорис кауза”. Едва ли сред тях е ниската култура, цинизмът и неграмотността. Със същата титла са били окичвани и други легенди на футбола – Христо Бонев, Карло Анчелоти и Франц Бекенбауер. IQ-то на Кайзер Франц обаче е на светлинни години пред това на Ицо. Даже Зума има по-голям интелектуален капацитет от този на Стоичков. Но дали не нарушаваме ценностната система, връчвайки наляво и надясно въпросното отличие, чиято стойност по този начин олеква неимоверно…

 

РУМЕН ИЛИЕВ, БЛИЦ

По време на слабия откъм фен-събития сезон FanFace.bg реши да ви предложи любопитна поредица на вестник "Новинар" отпреди две години. В няколко седмици поред ще публикуваме статии за събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са вървели ръка за ръка. Стартираме с бивша Югославия, където сериозните промени в началото на 90-те години на миналия век са започнали не от някое друго място, ами от стадиона!

 

На 13 май 1990 г. Югославия все още е старата конфедерация, в която привидно цари мир. Минали са 3 години от посещението на Слободан Милошевич на Косово поле, съпътствано от насилие срещу полицаи и от заканите му срещу етническите албанци, но истинските войни предстоят. Тепърва ще минат 13 месеца до първия конфликт – десетдневната война за Словения. И още 3 месеца до клането във Вуковар. През същата 1990 година обаче се провеждат първите демократични избори в конфедерацията и в почти всички републики националистите печелят мнозинство. Настроенията са ясни. Хърватите и другите малцинства предвкусват националната си независимост. Единствено сърбите усещат тежка болка под кръста.

Малко след изборите - на 13 май, на ст. "Максимир" в Загреб играят "Динамо" и "Цървена звезда". Събитията са знаменателни и с много по-силен резонанс от онези през 1978 г., когато агитка на "Партизан", на път за Сараево, е спряна от хърватски полицаи и унищожава влака, с който се придвижва. От терена двубоят в един момент необратимо се пренася между феновете, тъй като малка част от общо 3000-те сръбски "навиячи" успява да провокира хърватската агитка. Поддръжниците на двата отбора, познати като "Bad Blue Boys" и "Делийе", влизат в сблъсък помежду си, а малобройните служители на реда изпадат в мат. Хърватският футболист Звонимир Бобан става национален герой. Той с мощен шут поваля милиционер, биещ с палка член на "Bad Blue Boys". (Впоследствие играчът е дисквалифициран от федерацията за 6 месеца, а потърпевшият, оказал се босненец, подава оплакване и срещу Бобан започва разследване).

Почти всички запалянковци на стадиона (броят им варира между 15 000 и 20 000) се включват в побоищата, а част от тях се изсипват на игрището. Масовата психоза става единственият победител. Има и тежко ранени, а се оказва, че членове на "Делийе", чийто лидер е бъдещият военнопрестъпник Желко Ражнятович, са атакували с ножове. В онзи момент известният като Аркан главорез вече е бил с досие и издирван от Интерпол. Гостите от Белград скандират "Загреб е Сърбия" и "Ще убием Туджман" (бъдещия президент на новата хърватска държава). Между футболистите на терена и жив свидетел на събитията е македонецът Илия Найдоски, бъдещ играч на ЦСКА.

 

Ако "Левски" и ЦСКА бяха наказани през 1985 г. за много по-дребни провинения, трофеите им отнети, а имената сменени, нищо подобно не се случва на "Цървена звезда". Тя получава шампионския трофей на Югославия за 1989/90г., спечелен още преди мача на "Максимир". А 3 дни след вакханалията в Загреб завоюва купата на страната с победа на финала с 1:0 над другия хърватски гранд – "Хайдук". Парадоксално, но точно в период на голямо политическо напрежение Репрезентацията извоюва един от най-големите си успехи – участие на 1/4-финал на Мондиале '90, където е спряна от Аржентина на Марадона с дузпи.

Тогава за последен път един до друг играят сърби (Томислав Ивкович, Драголюб Бърнович, "Пикси" Стойкович), хървати (Роберт Просинечки, Роберт Ярни, Давор Шукер, Ален Бокшич), босненци (Фарук Хаджибегич, Сафет Сушич), словенци (Сречко Катанец) и македонецът Дарко Панчев. Тук се разделят завинаги и пътищата на онова поколение на Югославия, което през 1987 г. печели световна титла за юноши в Чили. През 1991 г., в навечерието на войната между сърби и хървати, "Звезда" завоюва историческа Купа на европейските шампиони. А после и последния шампионат на югославската федерация, завършил през пролетта на 1992 г.

Националистическите изблици на "Максимир" продължават през следващите няколко години със същите действащи лица. Роденият в Словения Аркан става военен лидер и завоюва печална слава в боевете при Вуковар и в геноцида в Сребреница. В наказателната му бригада – т. нар. "Тигри", има множество фенове на "Цървена звезда". В хърватските паравоенни формирования пък е пълно с членове на "Bad Blue Boys". Те продължават спора си от 13 май 1990 г., но вече в пълно бойно снаряжение.

 

В началото на 90-те феновете на "Цървена звезда" са най-влиятелните футболни хулигани в света, а омразата предизвиква чудеса, коментира "Обзървър", като припомня дербито с "Партизан" на "Мала Маракана" на 22 март 1992 г. Тогава бригадата на Аркан публично размахва поредица от плакати: "20 километра до Вуковар", "10 километра до Вуковар", "Добре дошли във Вуковар", напомняйки за масовото изтребление при атаката към града, случващо се буквално в този момент. На десния бряг на Дунав загиват над 3000 хървати и двойно по-малко сърби, а Желко Ражнятович и "Тигрите" са основни участници в събитията. Чудото е, че феновете на "Звезда" и "Партизан", които не се понасят, тогава се обединяват в омразата си към хърватите. "За пръв и може би последен път те бяха едно цяло", подчертава изданието в обзорната статия "Футбол, кръв и война".

Аркан не доживява да се изправи пред правосъдието, но преди да бъде убит в началото на 2000 г., изневерява на "Звезда" и става президент на "Обилич". Под негово ръководство през 1998 г. отборът печели единствената си титла, треньор е бившият вече наставник на "Локомотив" София Драгомир Окука. Успехът е помрачен от разследването на американския журналист Франклин Фоер. Той разкрива, че Аркан и неговите мутри многократно са заплашвали играчи от останалите отбори, че ще пострадат, ако вкарат голове на "Обилич". Това е потвърдено от сподвижници на главореза, като е имало директно извадени и насочени пистолети и по време на мачовете.

През 1992 г. югославският футбол окончателно е погребан. УЕФА вади "плавите" от финалите на европейското първенство в Швеция заради военните действия на сърбите срещу хърватите и в Босна и Херцеговина. Дания, заела овакантеното място, печели евротитлата – безпрецедентен случай във футбола. Югославия (вече само Сърбия и Черна гора) е допусната отново за участие чак в квалификациите за Мондиал '98. А междувременно през 1994 г. осиротелите сръбски фенове се радват неистово на успехите на българските национали в САЩ.

 

След победите на Стоичков и компания те гърмят сватбарски с калашници, а в окопите се веселят в наша част. Пак през 90-те добрите ни връзки със западните съседи са скрепени от личното приятелство между Христо Стоичков и фолкпевеца Мирослав Илич. Нашумя видеоклипът на съвместното им изпълнение на песента "Цели ночи пием, друже". Въпреки че заглавието ясно показва какво мъчи лирическия герой, камерата е хванала друга картинка - двамата провеждат лежерни занимания с топка – сърбинът в екип на "Звезда", Ицо на "Парма".

Войните в Хърватия и Босна отшумяват и споровете между бившите републики се пренасят пак на футболния терен, но вече като независими държави. През 1999 г. сърби и хървати се срещат в квалификационни мачове за Евро 2000. Спорът остава нерешен (0:0 в Белград и 2:2 в Загреб), като първият мач се запомня с 45-минутно угасване на тока. За щастие това не предизвиква ексцесии на стадиона, както през 1990 г. Клубните отбори от новите държави пък са се срещали вече доста пъти в евротурнирите. И "Цървена звезда" е единственият сръбски отбор, който още не е отстраняван от хърватски, босненски, словенски или македонски съперник. "Червено-белите" все още държат здраво фронта, но (слава Богу) вече само на терена.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ВИЖТЕ ВИДЕО С АВТЕНТИЧНИ КАДРИ ОТ БЕЗРЕДИЦИТЕ НА "МАКСИМИР" ПРЕЗ 1990 Г. ТУК!

Никога не съм проумявал смисъла да се задава въпрос „Кой е най-добрият български футболист за всички времена". Все едно да ме питат коя е най-дебелата народна представителка. Или да питат Димо Падалски колко милиметра е средната дължина на най-дребния сухоземен бозайник - етруската земеровка. Въпроси с понижена трудност.

 

И в мраз и в пек, във форма или махмурлия, в творчески блок или с настръхнало перо, винаги ще отговоря без да се замисля и за част от секудната - Христо Стоичков. При това се кълна във всички богове и пророци от Молох до Джоузеф Смит, че си вярвам напълно. Това съм видял с очите си и няма как да се отрека от него. Онези, които се съмняват в надеждността на възприятията си, или са чели твърде много Декарт, или са обикновени параноични глупаци, като втората категория леко преобладава.

 

Спомням си ТВ постановката „Зех тъ Радке, зех тъ" по Сава Доброплодни отпреди близо три десетилетия. Там главният герой Михал (Георги Парцалев) попада в схемите на ласкателя Вичо, който вечно го убеждава в собствената му красота. В една сцена Михал възкликва (цитирам по памет): „Като слушам Вичо, ще речеш, че съм изписан, а огледалото ме показва грозен. Ама Вичо е учен човек, на него ще вярвам, не на някакво си огледало." После строши невинния предмет от бита на малки парченца.

 

Та започвам и аз да се замислям - на очите си ли да вярвам, или на Ники Дантелата и сродните му клакьори. Това все пак са образовани хора, повивани в ръчно везани пеленки, докато дядо ми е доизносвал роклите на по-големите си сестри.

 

Нарочно изчаках да мине един ден от годишнината от кошмара на Витиня, за да могат засегнатите да останат насаме с мъката си, а хиените около тях да останат насаме със задавящите ги лиги. И сега искам да попитам - как да смятам Георги Аспарухов за велик футболист, като не знам истината за него? Аз и Пеле не съм гледал, но мога да чета - 1280 гола, три пъти световен шампион, 10 пъти шампион и 11 пъти голмайстор на Бразилия, 90 мача и 77 попадения за националния отбор. На мен това ми стига да видя, че не става въпрос за Светьо Бърканичков. По личните ми спомени, Марадона беше полубог, ама срещу тези цифри и Бойко Борисов не може да се оправдае с Тройната коалиция.

 

Интересувал съм се дълго, питал съм този и онзи за Гунди и с ръка на сърцето си признавам, че няма съвременник, който да е отрекъл качествата му на голям футболист. Голям, ама колко, той и Спас Делев е гигант ако го снимаш с Жоазиньо. Нещо обективно трябва тука, за да изиграе ролята на огледало и да отрази към мен пропуснатите десетилетия. Вместо огледало обаче, все се натъквам на тълпи мазни, подли Вичовци.

 

Георги Аспарухов - Първият българин в десетката на „Франс футбол" - лъжа. Авторът на първия български гол на „Уембли" - долна лъжа. Нерео Роко възкликнал „център-нападателят на моите мечти" - доооооообре.

 

Символ на свободата ли е Гунди, или примерен комсомолец и майор от милицията. Съвършеният спортист, или любител на тютюна и чашката - как да разбера? Толкова лъжи и подлагания са изговорени и изписани по адрес на този човек, името му е толкова преекспонирано от жадната за идоли синя пропаганда, принудена иначе в студените зимни нощи ядно да стиска зъби, защото над камината греят само сребърни трофеи, че личността на Аспарухов само за 40 години се е размила напълно.

 

Превърнали са го в нещо като Крали Марко, легендарният защитник на народа ни от османците, който всъщност се бие на тяхна страна на Косово поле и загива под флаговете на Мурад Първи в поход срещу власите.

 

Само преди няколко месеца в САЩ отпечатаха юбилейна пощенска марка по случай 80 години от рождението на Джеймс Дийн - гениален актьор и символ на цяло поколение, между другото също като Гунди простил се с този свят в зверска катастрофа преди да навърши 30. Използвана била една от класическите му фотографии - възседнал мощен мотор, с кожено яке и зализана назад коса. Само че се наложило да ретушират любимия му Честърфийлд, който висял от ъгъла на устата - по правилата на политическата коректност отвъд Океана пушенето отдавна е най-големият грях, то не е дребна работа като да бомбардираш Ирак.

 

Възпитателно, но... лъжливо. Махаш част от истината и вече имаш нещо друго. Сталин въвел практиката от фотографиите, на които присъства, да бъдат отстранявани изпадналите в немилост жертви на Голямата чистка. Голямо чистене ще да е паднало в кремълските фотолаборатории. Търкане с бръснарско ножче и дорисуване с тогавашните технологии.

 

Така се търка около Гунди вече 40 години от разни дантелчовци с малки ножчета. Ама от много търкане всеки прогимназист ще ви каже, че най-много да ви излязат пришки по дланите. Толкова време мина, сложете най-после край на глупостите и ни оставете да разберем кой наистина е бил Георги Аспарухов. Тогава, може би, не обещавам, ще се замислям по няколко секунди преди да отговоря „Кой е най-добрият български футболист за всички времена".

 

Кольо (коментарът е публикуван в Sport1.bg)

Ексцентричната мексиканка Селия Лора е една от най-желаните жени в Мексико. А и не само там, но и във всички страни, в които се говори испански. Наскоро тя бе избрана за “Момиче на месеца” в мексиканския “Плейбой”.

 

Селия е дъщеря на Алехандро Лора, който е популярен рок-музикант в родината си, пишат Novini.bg. Нейните страсти са татуировките, моторите, футболът, рокендролът, сексът и дивите мъже. Любопитното е, че преди една година Селия се видя на живо с Христо Стоичков на световното първенство в ЮАР. Там Камата бе в ролята на телевизионен коментатор за мексиканска телевизия, а Лора присъства като фенка, подкрепяйки своите национали.

 

“Обичам футбола. Стискам палци на любимия ми отбор Крус Асул. Харесвам по-ексцентричните и по-дивите мъже, които не си поплюват и които са между 45 и 50 години. Такива като Уго Санчес, Диего Марадона, Христо Стоичков”, заяви наскоро Селия Лора в интервю за най-слушаното мексиканско радио WFM. По тялото си предизвикателната брюнетка има цели 19 татуировки. Някои от тях са абзаци от мъдрости на древните ацтеки. Селия направи първи стъпки като актриса и певица, но напоследък все се забърква в скандали. Миналата пролет бе изправена на подсъдимата скамейка, след като блъсна човек с колата си. Послe се оказа, че е била пияна. Лора развива още по-високи скорости, когато яхне мотора си.

 

“Няма нищо по-готино от това да препускаш с мотора и да слушаш яка музика. А после, когато се прибереш, да си вземеш един топъл душ с любимия човек...”, разкрива секс бомбата.

 

novini.bg