Снощи отборът на ЦСКА изгуби с 1:2 първият мач срещу отбора на Копенхаген.
Отсъжданията на съдята бяха меко казано спорни и нямаше човек по-трибуните, който да не го хвана яд. Такъв яд изпитвахме всички на стадиона, че не знам как публиката успя да запази европейското си поведение и да не се втурне на терена за да се саморазправи със съдията, чието ниво на съдийство беше досущ сходно с нещата, които виждаме по българските терени - демек или изобщо не ставаше за съдия или някой му е предложил да помирише тлъста пачка пари, пък за някои хора миризмата на парите е много по-приятна от всичко останало на света.
Яд ни хвана защото бяхме ограбени, момчетата ни се раздадоха докрай, а победата ни бе отнета абсолютно брутално и антифутболно...
След последния съдийски сигнал останахме да поздравим играчите, защото един истински отбор заслужава любовта на привържениците си както при победа, така и при загуба. Нещо, което останалите привърженици на отбори в България далеч не разбират. Това е любовта...
Всички се надяваме момчетата ни да се борят до край в Дания, пък каквото зависи от нас го правим. Даваме им кураж, даваме им вярата си и сме готови да им дадем всичко, което е необходимо.След близо 100 минутни песни, изпяти с пълни гърла, потеглихме към изходите на стадиона и от там към близката метростанция. Като виждаш реките от хора, дошли всички облечени в червено, леко чувството на яд и разочарование бива приспано от енергията и привързаноста, която показват всички около теб.
Забързахме крачка за да стигнем възможно по-бързо до метрото, тъй като вече бе късно, а и знаехме, че винаги след такъв мач вагоните са пълни и трябва да се чака допълнително за да се освободи малко място в следващия влак и да се натъпчем вътре като корнишони в буркан.
Разминавахме други фенове или поне се опитвахме в цялата тълпа. Няколко метра по-напред група от 3-4 човека ходеха заемайки цялата пътека и ние нямаше от къде да минем без да се сбутаме с тях. Явно трябваше да повървим така докато пътеката не се поразшири.
Вървейки зад хората, дочух да си приказват. Естествено всички около нас коментираха мача и съдийството и така много от нещата, които говореха хората не ми се забиха в главата, тъй като бяха еднакви, но дочувайки техния разговор, нещо в мен се преобърна.
- Виждам ти сълзите в очите- каза единият, обръщайки се към дядото, който вървеше до него.
Моментално вниманието ми се прикова към техния разговор.
- А, не... - отговори дядото.
Последваха няколко секунди мълчание.
- ...просто от 8 години чакам такъв мач... - продължи той.
- Недей така, голям човек си. - опита се да го окуражи по-младият му спътник.
- Не знам дали ще доживея... пак...
В този момент стомахът ми се сви. Бедният старец беше фен на отбора от дете. Цял живот е давал любовта си на ЦСКА и този отбор значи повече от всичко за него.
Старецът бе във видимо напреднала възраст, задминавайки групичката, аз се обърнах да видя стария човечец и такава мъка бе изписана по лицето му, че успя веднагически да ми придаде тъгата си и на мен.
Вървейки останалите метри към метростанцията размишлявах над чутите думи и сърцето ми се късаше.
Цял живот посветен на любимия отбор. Години прекарани на стадиона с песни. Победи, загуби, вълнения, купи, титли, евро битки...
Каква емоция! И всичко това те кара да искаш още и още да се докоснеш до магията на ЦСКА. Магията на отбора, магията на феновете, магията на любовта...
Може би старецът няма да доживее следващата година. Може и да успее да зърне отново отборът си на европейска сцена.
Но самата емоция, която усетих бе сякаш това е последният мач на отбора, сякаш повече това няма да се повтори.
Сякаш с началото на мача, с първия съдийски сигнал ние се раждаме. Живеем, борим се, крещим, треперим и се радваме, а на края всичко свършва.
Мачът приключва и ние умираме с него. Умираме с горчив вкус в устата, придаден от откраднатата ни из под носа победа. Сякаш цял живот сме се блъскали само и само да видим как отборът ни триумфира, как се бори и как успява, а накрая нечестно, незаслужено и непочтенно всичко приключва...
Приключва със загуба, но...
Ние отново ще се родим.
Отново ще запеем любимите букви. Ще дерем гърла, ще веем шалове и знамена, ще дадем всичко от себе си за любовта и накрая...
...накрая ще умрем, но ще умрем като победители!
Защото победител е този, който не се отказва и не се предава, победител е този, който не спира да се бори независимо от нищо. Това е начин на живот.
ЦСКА Е НАЧИН НА ЖИВОТ!
