FanFace.bg продължава с публикуването на статиите от историческата поредица на в. "Новинар". Темата сега е расизмът и как ФИФА и УЕФА се захващат с него почти век по-късно след първата му проява.

Проблемът с расизма във футбола вероятно е бил изначално заложен, а появата и разпространението му - неизбежни. Любимата игра произлиза от работническите среди и формира у зрителите специфично отношение – отиваш на мач, за да попсуваш, да се накрещиш и евентуално да се сбиеш. Неслучайно още през 13-и век крал Едуард II забранява ритането на топка, а по-късно срещу него се обявяват и представители на църквата.

През 80-те години на 19-и век, когато футболът току-що е придобил организиран характер и съвременен вид, вече има случаи публиката да нахлува на терена. Тя по презумпция и винаги е била недоволна. По-късно ще започнат боевете по трибуните и на агитките срещу полицията, както става през 1909 г. в Глазгоу. Всички тези събития са съчетани с някои порядки в Англия, наследени от колониалната епоха. Те са част от т. нар. британски начин на живот, в който влиза и различното отношение към "другите". Това се пренася и по стадионите - в най-лошата си форма и с най-грубите изрази.

За първа жертва на расизма във футбола се приема Уолтър Тул. Той е първият тъмнокож офицер в британската армия и вторият тъмнокож професионален футболист в историята на тогавашната първа дивизия - днес Висша лига, след вратаря Артър Уортън (друг тъмнокож играч на Острова по това време е Ендрю Уотсън, който през 1881 г. става шотландски национал. Той обаче е аматьор и пионерските му функции често са пренебрегвани).

Тул е роден през 1888 г. във Фолкстоун и умира в края на Първата световна война, месец преди да навърши 30 години. Тленните му останки край френско-белгийската граница никога не са открити. Макар родителите му да са от различни раси (тъмнокож баща и бяла майка), според британските порядки е "блек" (black - черен).

През 1909 г. подписва с "Тотнъм" и през септември дебютира срещу "Съндърланд". След като изиграва 10 мача и бележи 2 гола, става обект на расистки атаки и е закотвен на резервната скамейка. Изразите срещу него бяха по-солени от тези, които можете да чуете на рибната борса в Лондон, свидетелства в. "Футбол стар". По-късно е върнат в отбора и през 1911 г. е харесан и привлечен от легендарния мениджър Хърбърт Чапмън, по онова време в "Нортхемптън". После избухва войната и Тул е мобилизиран, а след боевете при Сома е препоръчан за офицерско звание, макар военните закони да не му дават такова право заради цвета на кожата.

 

Оттогава досега тъмнокожите футболисти често са обект на расистки подигравки. И невинаги само публиката е виновна. През 1991 г. холандският национал Бриан Рой търпи обиди от мениджъра на "Херенвен". Бившият защитник на ЦСКА - сенегалецът Ибрахима Гай, е подигран от треньора на сръбския "Хайдук" (Кула), който го нарича "мангал". По това време Гай е футболист на Цървена звезда.

През 1996 г. Едгар Давидс е низвергнат от националния тим след оплакването си, че тъмнокожите играчи не се допускат до тактическите разбори. Оплаквания имат дори всеобщи любимци, като Руд Гулит. Той играе в Италия – страната, в която расизмът през последните 20 години придоби застрашителни размери. Неотдавна бе засегнат дори италианският национал Марио Балотели, който е от ганайски произход. Страната се прочу и с антисемитските си прояви. След като още през 1989 г. Рони Розентал търпя обиди при гостуването на "Макаби" (Хайфа), през 2005 г. Паоло ди Канио се обърна към публиката на "Лацио" с нацистки поздрав.

Но и феновете в Израел имат свой принос към расизма. Още през 70-те години, когато подписа с "Апоел" (Тел Авив), арабинът Джими Турк бе обект на антиарабски призиви в края на всеки мач, в който играеше. Феновете на "Апоел" пък в изблик на яд пожелаха холокост за съгражданите си от "Макаби". А арабският тим "Бней Шахнин" и до днес е мразен, особено от крайнодесните жители на Израел.

В Замбия пък кандидатът за президент на местната федерация Ханиф Адамс бе обект на расистки изстъпления, защото е от индийски произход. Расизмът се върна и в Германия след обединението на страната през 1990 г. От 1992 г. насам неонацистите отново започнаха да мародерстват на футболните мачове, а обект на тяхната омраза станаха турците и другите етнически малцинства.

През 2007 г. запалянко бе наказан до живот да не посещава мачове заради поведението си на мача "Енерги" – "Бохум". Атакуван от фенове на "Интер", Марк Дзоро от "Месина" пък се опита да прекрати мача. Обиден, той взе топката и напусна терена.

 

В Сърбия феновете на "Борац" и "Рад" сериозно конкурираха колегите си от "Цървена звезда", след като партиди от 37 и 152 души съответно от двата отбора бяха задържани за расистки и антимюсюлмански обиди. В Братислава и на някои места в Германия възродиха името на Хитлер.

На всичкото отгоре от расистки скандал бе разтърсена и самата ФИФА. Бившият вицепрезидент на ФИФА Джон Макбет обвини (впрочем съвсем основателно) в корупция боса на КОНКАКАФ Джак Уорнър. Той го прие като расистка атака, след което стана ясно, че във ФИФА, а и не само там, когато наречеш един корумпиран тъмнокож "корумпиран", това е расизъм.

Всъщност не ксенофобията във футбола е учудваща, а колко късно ФИФА и УЕФА реагираха на проблема на институционално ниво. На Острова още през 70-те стартира кампания срещу нацизма, както и на феновете срещу расизма във футбола. Английското правителство също се размърда след трагедията на "Хейзел" през 1985 г.

Холандското – през 1991 г., като наля почти 1 млн. лири в различни кампании и конференции. Германия промотира през 1996 г. "Да се изправим срещу омразата", след като през 1992 г. играчите на "Санкт Паули" протестираха срещу възраждането на нацизма и ксенофобията, играейки с надпис на фланелките "Моят приятел е чужденец".

През 1997 г. и Еврокомисията се включи и спонсорира различни проекти като част от Европейската година за борба с расизма. Две години по-късно във Виена бе създадена FARE – организация за борба с расизма и ксенофобията във футбола на Стария континент.

Истинските мерки обаче започнаха да се вземат от ФИФА и УЕФА едва през последните 3 години. Националните федерации бяха задължени да приемат антирасистките мерки на ФИФА, а на клубовете им бе вменена отговорността за поведението на техните фенове. Освен глобите като наказание неотдавна бе въведено и прекратяването на мач при расистки изстъпления плюс присъждане на служебен резултат.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света

Гражданската война на генерал Франко срещу Барселона

Чудовищните режими в Северна Корея, Уганда, Заир, Хаити, Иран и Ирак

Лаврентий Берия - душманинът на съветския футбол при Сталин

Кои са ВИП–феновете от световния политически елит?

Кой и как успя да пробие Желязната завеса?

 

Как държавите са воювали с футболни средства?

FanFace.bg продължава да публикува материалите от историческата поредица на вестник "Новинар". След като научихте за събитията в бивша Югославия и прословутата Футболна война между Салвадор и Хондурас, сега на дневен ред е темата за нацизма.

Бил ли е Адолф Хитлер фен на Шалке? Спекулациите се въртят около факта, че докато той е държавен лидер, "миньорите" печелят почти всичките си титли - 6 от общо 7, а за 12 години - от 1933 до 1945 г., губят само 6 от общо 189 шампионатни мача.

Дори и да е бил запалянко обаче, фюрерът едва ли е бил обладан от този спорт като италианския Дуче - Бенито Мусолини. Според историци Хитлер е зачитал футбола в публичните си изяви, но в действителност е изпитвал пренебрежение към него.

Със или без неговите пристрастия националсоциализмът неизбежно повлиява върху футбола в страната. Подобно на Бенито Мусолини, и Третият Райх се опира върху постулата на Ювенал "здрав дух в здраво тяло".

На нацистките лидери са им нужни здрави и силни мъже, способни да воюват, и копират италианската програма за популяризирането на физическата култура сред подрастващите. Спортът е използван и за пропагандни цели.

"За германския народ е не по-малко важно да бъде спечелен даден мач, отколкото да бъде превзет град в Изтока", обяснява министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Или, както казва по-късно Пиер Ланфранки от Европейския институт за спортна история, това, което сплотява Третия райх и футбола, е желанието да се наложиш и да победиш.

 

Нацистите овладяват спортните структури и ги спонсорират. Във футболните клубове приемат членове и играчи само с препоръки. Германия обаче не успява да се доближи до успехите на италианското калчо. На световното първенство през 1934 г. Бундестимът е трети, но това е случайно и не се повтаря.

На Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. домакините са бити още на 1/4-финалите от Норвегия и това коства поста на селекционера Ото Нерц. Не го спасява и фактът, че е член на националсоциалистическата партия още отпреди Хитлер да стане канцлер през 1933 г. Нерц минава на работа във футболния съюз. След войната е военнопленник и е интерниран в Заксенхаузен, където умира след 4 тежки години.

На световното през 1938 г. пък Германия е елиминирана още на старта от Швейцария, след срамен обрат от 2:0 до 2:4. За загубата са обвинени австрийските футболисти, "поканени" да се присъединят към тима след Аншлуса.

Звездата Матиас Синделар, който заедно с Валтер Науш отказва повиквателната, умира при странни обстоятелства. Неговата кончина е и може би първият случай, в който Третият райх пролива кръв във футбола. Синделар и приятелката му – бившата проститутка Камила Кастаньола, са открити задушени с газ. Полицаи обаче твърдят пред в. "Кронен цайтунг", че отоплителният газов уред в жилището им е бил изряден.

Всъщност на австрийците неговата смърт не им изглежда нелогична - в онези времена да не изпълниш заповед на нацистите е било твърде смела постъпка. А може би си плаща за гола, който вкарва на Бундестима в мача с Остмарк (Австрия), с който се чества Аншлусът? Тогава е дадено нареждане за равенство, но Синделар и Карл Сеста бележат за 2:0 и принуждават немците да договорят втори мач, в който побеждават с 9:1.

Според германския историк Нилс Хавеман властите са издали негласна присъда над Синделар и заради добрите му контакти с евреите – като например с бившия президент на Аустрия и заради антипатиите му към Германия. На погребението му идват 15 000 поклонници. Те не го забравят и издигат в негова памет мемориал пред стадиона на Аустрия (Виена) – отбора, на който посвещава цялата си кариера.

 

Въпреки липсата на големи успехи футболът в Германия се оказва идеален за сплотяване на народа, който след краха в Първата световна война няма достатъчно основания за национална гордост. Понякога и врагът помага, като например англичаните.

В опит да покажат миролюбиво дипломатично отношение в дните на агресията в Чехословакия през 1938 г., те препоръчват на гостуващия в Берлин национален отбор да уважи домакините с хитлеристкия поздрав. Обществеността на Острова е скандализирана, и с право.

"За Хитлер резултатът от мача бе без значение, твърди писателят Улрих Линднер (Англия бие с 6:3 - бел. авт.). - Да загубиш от британците по онова време не бе срамно. Победителят реално бе фюрерът, защото го почетоха."

След избухването на Втората световна война нацизмът оставя още по-тежък отпечатък върху футбола. През декември 1940 г. Луфтвафе бомбардира стратегически цели в Англия. Сред тях е стадион "Олд Трафорд" в Манчестър, използван като военен склад.

През март 1941 г., тъкмо когато съоръжението е вече възстановено, втори въздушен рейд отново го разрушава. Този път щетите са жестоки и стадионът е вдигнат отново едва през 1949 г.

Втората световна война, както знаем, ражда и митове. Един от тях касае футболно събитие - т. нар. Мач на смъртта. Какви са фактите? През 1942 г. в окупирания Киев играчите на местния Динамо работят в хлебозавод и ритат за удоволствие. Обаче са забелязани от немски офицери и са поканени да премерят сили.

В сформирания под името Старт тим вземат участие играчи на Динамо и на киевския Локомотив. През юли и август той играе няколко срещи с немски и унгарски отбори и ги бие. Всички срещи са ръководени от немски съдии, които според очевидци са проявили обективност.

 

За 6 август е определен двубоят с елитния Флакелф. Старт отново побеждава (5:1). Германците организират реванш, като според съветска версия след войната киевчани получават ултиматум от висш немски офицер – или загуба, или разстрел. Именно този двубой, който хитлеристите губят с 3:5, по-късно е наречен мач на смъртта, най-напред от писателя Лев Касил. След известно време на 3 партиди украинските играчи са арестувани.

Един от украинските футболисти – Гончаренко, признава след войната, че немците не са им поставяли ултиматуми. Победителите напускат стадиона свободни, а арестите са извършени след няколко дни. Появяват се и съмнения, че задържането им е заради парчета стъкло, открити в хлябове, произведени в техния завод. Някои от арестуваните по-късно са освободени, но други са убити.

Коротких е екзекутиран от Гестапо през есента на 1942-а по обвинение, че е работил за НКВД (което се оказва вярно впоследствие). Микола Трусевич, Иван Кузменко и Олексей Клименко са разстреляни на 24 февруари 1943 г. в Сирецкия концентрационен лагер (в онзи ден Сталинградската битка току-що е приключила и отстъпващата германска армия заличава следите по пътя си).

Дали е имало мач на смъртта остава неясно. Последното разследване – на прокуратурата в Хамбург, приключва с мнение, че няма пряка връзка между мачовете през 1942 г. и убийствата. Версията на Лев Касил май се оказва градска легенда, но въпреки това е използвана като сюжет в 4 филма – два съветски, унгарски и американски. Най-известен е последният – "Бягство към победата", в който участват Пеле, Ардилес, Боби Мур, Силвестър Сталоун и други.

След войната Германия не само е разделена на две, но от западната й половина е отцепена провинция Саар, която до 1956 г. е френски протекторат. Въпреки това новият селекционер на Западна Германия – Сеп Хербергер, успява да обере плодовете на дългогодишния си опит.

За разлика от Ото Нерц той оцелява след войната и през 1954 г. извежда Бундестима до световната титла. С "Чудото в Берн" (3:2 срещу непобедимата Унгария) той постига онова, което нацистите преди 1945 г. не успяха – да покорят света.

Владислав Стоянов, "Новинар"

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Европейската футболна централа (УЕФА) официално потвърди, че ще разследва расисткия скандал с България от европейската квалификация с Англия (0:3).

 

Както е известно, след двубоя съперникът се оплака, че родната агитка е издавала маймунски звуци по адрес на тъмнокожите звезди на съперника.

 

Освен това на снимки ясно се виждат фенове, които отправят нацистки поздрави, има и знаме с обиден текст към УЕФА.

 

“Ние сме запознати със ситуацията. Ще разгледаме докладите от двубоя, включително анализа на делегата в понеделник”, заяви говорителят на централата.

 

Вчера стана ясно, че сръбският делегат Небойша Ивкович не е описал инцидентите. От Футболната асоциация на Англия обаче са изпратили материали, включително снимки и запис на двубоя, на който се чуват расистките възгласи.

 

Възможно е Българският футболен съюз да понесе сериозна парична глоба, по-тежката санкция е отнемане на домакинство или мач пред празни трибуни.

 

БЛИЦ