FanFace.bg продължава с поредицата на в. "Новинар" с историческите статии затова как футболът и политиката са били като скачени съдове. Днешната тема е как големи футболисти от държави в бившия Източен блок са пробивали Желязната завеса.

Един от първите футболисти след Втората световна война, избягали от Източна Европа на Запад - Ласло (Ладислав) Кубала, преодолява Желязната завеса с риск за живота. Когато през 1949 г. Унгария става комунистическа държава, той бяга в Австрия във военен камион, който по случайност не е претърсен, и това го спасява от сигурна смърт.

Унгарската федерация го обвинява за неизпълнен договор, но ФИФА го защитава и се разминава с едногодишна дисквалификация. През 1950 г. е забелязан и от "Реал", и от "Барселона", но каталунците изпреварват мадридчани. С него и с унгарците Золтан Цибор и Шандор Кочиш в края на 50-те "Барса" печели 2 титли и Купата на панаирните градове. Източна Европа показва, че все още ражда силни играчи, както е било и преди войната.

Друг унгарец, разкрил потенциала си на Запад, е Ференц Пушкаш. Виден представител на магическия отбор от 50-те години, той е един от няколкото играчи, напуснали Унгария след съветската окупация през 1956-а. Пушкаш е прибран от "Реал", с който 3 пъти вдига Купата на европейските шампиони.

През 1972 г. като треньор на "Панатинайкос" участва в още един финал за КЕШ, но губи от "Аякс" (0:2). Неговите сънародници Цибор и Кочиш са приютени от свободолюбивата "Барса". Вторият впоследствие остава в града и открива ресторант, наречен на футболния му прякор - "Златната глава".

Другите играчи – световни вицешампиони от 1954 г., си остават в Унгария, включително звездата Нандор Хидегкути, който обаче през 1961 г., вече като треньор, извежда "Фиорентина" до трофей в първото издание на КНК. Гюла Лорант и Йожеф Закариаш също се пробват като треньори на Запад. За съжаление никога не заиграват отвъд Желязната завеса и други именити унгарци от следващи периоди – Флориан Алберт, Янош Фаркаш (работи като готвач и умира млад), Лайош Тихи, Ференц Бене...

Съдбата на унгарския отбор от 50-те е най-тъжната футболна приказка по време на Студената война. По-различно е положението на чехословашките национали, които през 1962 г. повтарят вицешампионския подвиг на Унгария. На някои от тях им се разрешава да поиграят на Запад, но след като са минали зенита си и без да могат повече да печелят трофеи. За това говорят и клубовете, които ги вземат: майор Йозеф Масопуст и Ян Поплухар отиват в белгийския "Моленбек", Томаш Поспихал в "Руан", Адолф Шерер в "Ним", Анджей Квашнак в "Мехелен" и т.н.

Идеята, заимствана по-късно в Полша, СССР и България, е, докато са в разцвета на силите си, футболистите да се отдадат за родината, за да не "намазва" Западът, а трансферите да са награда за добре свършена работа. Навършването на 30 години е граница, която, вече премината, дава право на играча да претендира да го пуснат "навън". По тази логика се действа и спрямо поляците, които през 1974 г. стават трети в света.

Едва 4 години по-късно вратарят Ян Томашевски отива в "Беершот", Ладислав Жмуда във "Верона" (чак през 1982 г.), Казимеж Дейна е пуснат в "Манчестър Сити" по-рано – през 1978 г., но и той вече е минал 30-те. Той става част от първата голяма вълна чужденци в Англия. Гжегож Лато, вкарал гола на бразилците в малкия финал, е на 30, когато през 1980 г. отива в "Локерен", отказвайки персонална покана на Пеле за американския "Космос".

 

Когато през 1982 г. Полша отново е трета в света, част от звездите са наградени с трансфери, някои – веднага. Като Збигнев Бонек, спечелил КНК и КЕШ с "Ювентус" и изработил "онази" дузпа, с която "Ливърпул" бе бит с 1:0 в кървавия мач на "Хейзел".

В СССР първият официален трансфер на футболист на Запад е на никому неизвестния днес Анатолий Зинченко - от "Зенит" в "Рапид" (Виена) през 1980 г. Осемкратният шампион на СССР и носител на 3 евротрофея Олег Блохин обаче едва 35-годишен получава такъв шанс, и то, къде мислите? В австрийския "Форвертс"! Подобна е съдбата и на Игор Беланов – носител на Златната топка през 1986 г.

Най-тежко е положението в Източна Германия. Абсолютно всички национали на ГДР, участвали в Мондиал '74 и победили бъдещия шампион ФРГ с 1:0, започват и завършват кариерите си в скъпата родина. Има и едно печално изключение. През март 1979 г. източногерманецът Луц Айгендорф емигрира в Западна Германия. Той обаче нанася голяма обида на бившия си клуб "Динамо" (Берлин), покровителстван от секретната полиция ЩАЗИ. Айгендорф дори си позволява да обяснява в медиите за уговорени мачове в полза на "Динамо" и да критикува социалистическата система.

В резултат съпругата и дъщеря му, които остават в източната част, са поставени под полицейски надзор, а през март 1983 г. самият играч мистериозно намира смъртта си в катастрофа. Когато след политическите промени намират досието му в архива на ЩАЗИ, става ясно, че автопроизшествието е планирано с цел да бъде убит.

Най-щастливите източногермански футболисти пък са онези осем, които след обединението на Германия и в разцвета на силите си достигат и до Бундестима - Улф Кирстен, Матиас Замер, Андреас Том, Томас Дол, Дариуш Вош (роден в Полша), Олаф Маршал, Хайко Шолц и Дирк Шустер.

Източна Европа дава на световния футбол и няколко велики треньори. Роденият в Тимишоара Щефан Ковач развива тоталния футбол на Ринус Михелс и печели два КЕШ-а, Суперкупата на Европа и Междуконтиненталната купа с "Аякс". Милян Милянич, който 2 пъти води бивша Югославия на световни първенства, 3 години ръководи "Реал". Велибор Милутинович участва на 5 мондиала с различни отбори, като прави пробиви с Мексико, Коста Рика и САЩ.

 

Пробивите на българските футболисти на Запад - от Гробаря до Любо Пенев

Първият български футболист, емигрирал след 09.09.1944 г., е Димитър Антонов-Гробаря. В края на 1946 г. с писмена препоръка на някогашния си треньор в "Славия" Франц Кьолер заминава за Франция. Година по-късно става шампион на Франция с новооснования "Рубе" и никога повече не се връща в България. По-късно легендата на ЦСКА Стефан Божков ще признае, че Гробаря му урежда документите да отиде да учи в Лион, но затваряне на границата му попречва да напусне Чехословакия, където е бил в този момент.

Владимир Танчев пък, играч на някогашния "Бенковски" (Сф), емигрира в Австралия и дори записва един мач в тамошния национален отбор. В първите години след войната нашите легионери са предимно студенти, играещи, докато следват. До 80-те големите ни звезди ще останат завинаги закотвени тук, въпреки че към някои от тях е проявен интерес – Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Динко Дерменджиев... Начко Михайлов, който също е можел да замине на Запад, е пуснат в кипърския "Неа Саламина" в последната година от кариерата си.

България също спазва правилото играчите да отдадат златните си години на родината. След 1980-а обаче, когато Христо Бонев повлича крак в АЕК, множество играчи поне получават право да се "пенсионират" в чужбина. Най-успешен е Андрей Желязков, спечелил титлата на Холандия с "Фейенорд" рамо до рамо с Йохан Кройф.

Джеки Димитров не успява да го дублира, защото след отличен първи сезон в "Сент Етиен" го удря на нощен живот и се проваля. След Кипър и Португалия става любима дестинация – там отиват Джони Велинов, Ради Здравков, Георги Славков, Стойчо Младенов, Боби Михайлов, Пламен Гетов... Те обаче не забогатяват особено, защото част от парите, платени за тях, ги прибира държавната фирма "Спорткомерс".

Малко преди промените през 1989 г. България прави и първия си голям удар на трансферния пазар. Любослав Пенев получава право да премине от ЦСКА във "Валенсия". Той повлича крак за всички онези звезди, които през 1994 г. извоюваха бронзови медали именно благодарение на опита, натрупан на Запад.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света

Гражданската война на генерал Франко срещу Барселона

Чудовищните режими в Северна Корея, Уганда, Заир, Хаити, Иран и Ирак

Лаврентий Берия - душманинът на съветския футбол при Сталин

 

Кои са ВИП–феновете от световния политически елит?

В последните седмици в интернет пространството една снимка събра усмивките и възхищението на хората и най-вече на футболните фенове. Една снимка, една хореография на феновете на немския ФК Магдебург, на която те показваха на своите любимци къде се намира вратата.

 

Кой обаче знае кои са ФК Магдебург?

 

В момента синьо-белите се състезават в Регионална лига Север в Германия или по-точно казано - в четвърта дивизия. Отборът се намира на незавидното 16-то място и е разтърсван от проблеми в последната година. Феновете от своя страна искат незабавни оставки на цялото ръководство, както и промени в поведението на терена на всички играчи. Искрицата надежда за привържениците беше евентуалното спечелване на Купата на Саксония-Анхалт, която дава право на спечелилия да играе за Купата на Германия. Разтърсвани от много проблеми синьо-белите се отдалечават все повече от славното си минало, минало на немски шампион, минало на едно славно име в историята на европейския футбол.

 

Магдебург има богата футболна история още от края на ХІХ век. Днешният клуб има много предшественици, но официално е основан на 22 декември 1965 година. Така започват и славните години на отбора от Източна Германия. За пръв път през 1968г. отборът играе на европейска сцена в турнира Интертото. Златните години идват през 70-те, когато Магдебург става три пъти шампион на Източна Германия. 

Основна фигура за успехите е бившият национален треньор на ГДР Хайнц Крюгел, който успява да „произведе” за периода 1969-1974 година девет национални състезатели. Началото започва със спечелването на шампионската титла през 1972г., когато се поставят няколко рекорда: първо това е най-младият шампион в немското първенство до сега със средна възраст от 22,5 години, второ - успяват да спечелят всичките си тринадесет домакински срещи и трето - поставят абсолютен рекорд по посещаемост за тези години, като например срещата срещу Карл Цайс Йена се наблюдава от 58 000 зрители. През следващата година отборът от Харц бива елиминиран от Ювентус на осминафинал за КНК след две загуби с по 0:1, но думите на треньора Крюгел говорят недвусмислено: ”В следващите години ще изградим отбор, достоен за международната сцена”.

 

 

 

Несъмнено тези думи са били по-верни от всякога. След победи над директните си конкуренти за титлата и с още по-млад състав от шампионския през 1972г. Магдебург влиза с пълна сила в борбата за Купата на носителите на купи. След победи над НАК Бреда, Баник Острава, Берое Стара Загора (загуба на българския представител с 0:2 в Германия и героично 1:1 в България) и победа на полуфинала над Спортинг Лисабон, съдбата изправя синьо-белите срещу защитаващия трофея от 1973г. Милан. Финалът в Ротердам се играе само пред 5000 души - холандците не са заинтересовани от тази среща, а феновете от Източна Германия нямат право да пътуват до Холандия. Звездите на Милан срещу юношите от Магдебург. Повечето от синьо-белите футболисти са на по двадесет години, работят в местния завод за тежко машиностроене, тренират предимно вечер, карат колело и могат само да мечтаят за един нов трабант. Вярата и приятелството между всички в отбора обаче водят до отчетливо 2:0 и Магдебург става първият и единствен източногермански клуб, спечелил престижен европейски турнир. 

Интересно е също, че Магдебург и Селтик Глазгоу са единствените носители на този трофей, които го печелят само и единствено с играчи от собствения си град. През сезон 1974/1975 синьо-белите печелят третата и последна титла. Отборът не успява да защити трофея за КНК, като бива елиминиран от Малмьо, а година по-късно достига до четвърт финал за Купата на УЕФА, където отново се среща с Ювентус и бива елиминиран от торинския отбор, който по-късно печели турнира. През следващия сезон Магдебург пак са доминиращ отбор в немското първенство, но не успяват да спечели титлата и стига само до сребърните медали.

 

 

Спадът във формата на немския гранд започва в началото на 80-те години. От неизменен лидер в предишното десетилетие сега Магдебург едвам успява да се добере до място, което да осигури участие на отбора в европейските турнири. 

Синьо-белите са неизменни лидери и в турнира за Купата на ГДР. Между 1963-1983 година отборът е достигал седем пъти до финала и е спечелил всяка една от тези срещи и заедно с Динамо Дрезден е абсолютен рекордьор в този турнир. Спечелването на Купата през 1983 години отново напомни на Европа къде е Магдебург и дава възможност за ново участие в европейските клубни турнири. Седемдесет хиляди зрители изкупуват всички билети за срещата срещу Барселона. За жалост в тази среща феновете виждат, че любимият отбор вече не може да се мери с европейските футболни сили. За немците това е най-голямата загуба на европейска сцена - 1:5.

 

 

Златното поколение на 70-те години бива заменено от нови, млади момчета, които обаче нямат шампионските качества, които са нужни на отбора. През сезон 1987/1988 Магдебург достига до седмо място в класирането, което е най-лошото представяне от 1970г. След обединението на Източна и Западна Германия синьо-белите не могат да се мерят със западногерманските отбори и рулират във Втора или Трета Бундеслига. 

През 2000г. отборът печели купата на Саксония-Анхалт и бива наречен от медиите „Страшилището”. Като четвъртодивизионният клуб побеждава Карлсруе, Кьолн и Байерн Мюнхен за Купата на Германия. Шалке обаче спира победния им ход. Така в поледните години клубът не може да открие себе си и да възвърне старата си слава. 

Въпреки всички несгоди Магдебург остава един футболен град. Може трибуните да не са винаги пълни, но феновете са винаги верни на отбора - винаги изобретателни и колоритни те чакат „Страшилището” отново да се събуди и един ден Европа пак да потърси на картата къде се намира синьо-белият град Магдебург.

Виктория Танева, специално за FanFace.bg