Централният петолъчков клуб се изживява като паметника на съветската армия

Всички трябва да помнят полуфиналите и титлите му, да му поднасят цветя и държавна помощ

Дали няма да се намерят млади дизайнери, които да го освежат и преобразят

 

 

Изчетох най-новото из фатмашките сайтове и се сетих да перефразирам Смиренски – и да е имало някога „летене”, днес е останало само едно реване по миналото. Този понеделник обаче се озадачих – червените медийни ескадрони леко минават край „свалените бели гащи на „Овча купел”, и доста по-настървено влизат в схватка с необичаен поглед в собствената си кочина.

 

Вземете само това изречение на директора-публицист Майкъл / по прякор Георги Илиев/:

 

„…Всичките обичат ЦСКА и мразят “Титан”, обаче само се навъртат около техните пари. Малко морал да имат тези хора, малко честност… и ЦСКА ще се оправи..”

 

Малко морал, ама откъде, бе Майк? Ти не знаеш ли, че думата „морал” звучи подигравателно из вашите медийни щабове, а правистите от екипа на „Радо и юристите” направо завеждат съдебни дела срещу който я употребява? Справка – темите за неморалния подход във взаимоотношенията с 4-5 български клуба, с 40-50 наши и чужди играчи, на  които дължат тъкмо “морал”.

 

Затова пък с колко „морал” е заредена новата сатира на велосипедиста Кольо, който служи при „мистър 10 процента Истина” в Спорт1:
/ Всъщност, понякога не само процентите, но и имената на авторите съвпадат…/

 

„…. случващото се в „Борисовата градина” има всякакъв, но не и спортно-технически генезис? За удоволствие на приятелите си от Подуяне нека разгледаме въпроса от марксическа гледна точка – ЦСКА пада в жертва на класовата борба. Борбата между класата на Майкълите и класата на Стойчовците, класата на Гърнетата и класата на Катерините, класата на Цоцорковците и на Газпрпомовците…”.

 

По реда на изреждането на „класовите врагове”, най-недолюбвани, разбира се, са „газпромците”, тях никога няма да ги пуснат в музея на славата. Ами другите? Освен ако  дописникът  говори за война между представители на средната класа в самата  червена  общност.

 

Или ако  одумва професионалното им ниво, което, тъй или иначе, си е клубно. Няма как да си някаква класа в обществото, щом години наред си се мъкнал с някакъв червен анцунг, докато синият футболен елит е обличал елегантни костюми, ходил е на опера, посещавал е галерията „Райко Алексиев”…

 

Инак се знае, че „класовата борба” е щъркелът, пренасял   през Дунава организации като цска „Червено знаме”. А в демократични условия „съкращението” е българската носталгия към „стабилната държавност” на живковизма, стремежът да не се забравят постиженията на партийния елит „с човешко лице”, реализация на децата на номенклатурата, поизучени, ползващи езици и ползващи бащините връзки и телефони…

 

Та какъв е рискът с „подуенските приятели и марксическата гледна точка за класовата борба”? Имат си вътрешен проблем в един „социалистически субект”, който трудно може да се преобразува в икономически, по нормалните обществени и пазарни изисквания. Нищо, създадено без замисъл да произвежда, не може да се пригоди към природни и икономически закони.

 

Който пее само за победа, трябва да хваща пътя за Северна Корея или Куба. Толкоз. Вижда се, че и Москва, този „вулкан от пламнали души”, вече не пее само за победа, инак щеше да ви предпочете, независимо от „Боко Тиквата”.

 

А на червените момчета им се пее за победа, че седем не виждат. И отвреме – навреме им се случват победи, както разбираме и от долния цитат. Той е от млад комсомолски ревльо, служещ в медията на „нерадикалния цекист” Зарков. Играли мач по волейбол, цесекато било „Левски” 3:2, и ей ти повод да напишеш ей такива скудоумия:

 

„Какво ти остава, когато държавата е срещу теб, федерацията е срещу теб, собствениците ти са срещу теб, клошарите и кремиковските бачкатори от Подуяне също са срещу теб? Остава ти само да пердашиш милионерите в ченгеджиски рубли където ги хванеш, на футбол, волейбол, хокей и да спиш спокойно, че си дал всичко от себе си. Какво по-голямо щастие от това? Стига да не си ВТБ, защото тогава колкото и да даваш от себе си, първият кръг за Лига Европа никога няма да бъде преминат…”

 

Не че и аз не мога да вляза в ролята на „вдовица” и да ревна нещо подобно, но този Пиргов бил професионален журналист, взема заплата, за да бъде обективен, да не настройва толкова първосигнално едни читатели срещу други. Които после да се млатят из моловете, ако цвета на шалчетата им не съвпада…

 

Гладни, боси, бедни… били армейците. Нямали си това, нямали си онова. Но имали привилегията да бъдат от ЦСКА…”, гласи подзаглавието на статията „Левски Спартак на ЦСКА абонат”.

 

Ами представете си, че това момче има висше образование, макар и вифаджийско? Къде отиваме, за къде пътуваме, кой ще ни посрещне…

 

Изобщо – не всички в европейския лагер са настроени за „класовата борба”, каквато предусеща /и препоръчва/ Кольо Колелото. Или който и да е фантом, ползващ това омаскарено име. Но реването откъм парка вече е досадно и нездравословно, даже и за мнозина от „червената общност”…

 

А, да, нещо и за паметника на съветската армия. Той още дълго ще ни боде очите – с напомнянето от кого сме освободени, кого и как са сразили победителите, колко сме задълъжени на освободителите.

 

Ако сте осведомени като мен, този паметник, все още в най-хубавата градска част, в ранни зори находчиво се преиначава от млади художници и дизайнери, а мотото под шаржовете е „В крак с времето”.

 

Колко пожелателно и за нашия най-титулуван „обелиск”, белязан с четирите безмислени букви!

 

Нормално е „вдовицата” от Парка да се премести да реве на  паметника на съветската армия – „бузлуджанци”, отвреме на време, опитват да преборват младите художници със своите печални хризантеми. „Вдовицата от армията” само може да бъде щастлива, ако получи цвете и тя. Дизайнерите  могат и нея да поосвежават с творческите си инвенции, да смекчат тъгата й по онзи нейн трибуквен маладец, със седемте килограма ордени и медали върху ревера на армейския музей.

—————

Разбира се, всичко това е игра на думи, а реално, още в следващия обзор може да коментираме нов спонсорски удар на „Атаман Бойко”. Той няма да си остави процентите в калта и след Етрополския провал на възродителите,за  който пръст имат и „позитанци”, кремиковският Сектор Г може да спре да реве, като онази „вдовица”. Такива са законите на популизма и посткомунизма – поръчваш „класова борба”, получаваш „Ах, летете, есдкадрони!”

 

Ако всичко това се случи преди Драгой да екзекутира коладника, ще има време и за нов „спонсорски обзор”.

 

Драго Драгоев - Драгой, dragoi2010.wordpress.com