Спомен от ликвидацията на последнияот династията „Спасовци”

Чорбари се лакомиха над тленните му останки

 

Репортражи, писани  с Явор Колев на шията

Прасето е част от „харизмата”, която одухотворява големия християнски празник. Закачките пък на „сините” градски момчета из интернет, че всеки фен, обитаващ сектор Г бил потенциален „коладник”, са далеч от истината. Едно е да си някакво обикновено прасе по душа, което знае само да скандира КЗЛ, друго е да са те нарочили и специално отглеждали за празничната трапеза.

 

От седем години все си купувам пролетес двумесечно прасе, и целенасочено го угоявам коладник.. Правя всичко възможно то да е щастливо според стандартите на европейския съюз, надъхвам го със шампионски амбиции да бъде най-голямото и най-желаното в махалата. Защото забелязах, че от това много зависи после доколко ще му бъде крехко и вкусно месото.

 

А защо името му е „Спас” и каква връзка има с доскорошния червен любимец от село Ключ с номер 7 на гърба?

 

Никаква. Преди много години си харесах това име за коладник, от разказ на писателя хуморист Васил Цонев. Но в градски условия, как да удохотвориш купения от месаря свински бут с човешкото име „Спас”? Когато съществото е живо, можеш и с абривиатура да го назовеш, може и петолъчка да му татуираш.

 

В момента, обаче, хич не ми е до петолъчки и абривиатури. „ Спас Седми”, така да се каже, вече е с прекратен договор, безмислен лиценз, лежи разпарчален в дълбоко дървено корито. Вътрешностите му са прочистени и накиснати от известните селски касапи Дуко и Марин Стоянов. Нямат моите терзания от загубата на любимеца, доти на против – твърде весело отпиват от кабернето ми. И замезват с пресния кебап, който жена ми пържи върху печаката и им сервира със все по-видимо неудоволствие.

 

Исината е, че тези касапски обичаи вече са лишени от предишното душевно вълнение, останало е само вълнението на стомаха и глътката. Свинската коледа е в спомените на всяко селско дете, доживяло до моята трета възраст. Сега е по-добре някой надничар да ти свърши касаплъка, да платиш за услугата, да почерпиш на крак каничка вино и в затоплената кухня да си останете най-близките. Дето после цяла седмица ще се белосват с дебели и тънки черва, с бахури и сланина, с осоляване и тъпкане в буркани.А сега какво е? Пият и те подяждат чужди хора, с които си нямаш обща приказка.

 

След малко ще текне и темата за футбола, пък при двамата стари цеденевисти тя е само ретро – нито имат интернет, нито четат вестници, за да направим лаф, спомените им са от черно-белите телевизори.Следя как печеният мохабетчия Марин Стоянов, уж стана да пикае, и се върна, пребарал коритото. Подава на жена ми две нй-хубави мръвки от рибиците, пак за тигана. Тя го изгледа така, сякаш от нейните „рибици” бяха отрязани.. Ами че това е месо, заради което дъщеря ни специално може да реши да си дойде.

 

-Ей, голям си чорбар, похвали го Дуко, като в двусмислицата влагаше и лакомията, и фенските пристрастия. Според мен и двете си им вървят едно до друго.

 

Следва изразително поглеждане към изпразнената кана, така че, нямаше какво да се правя на ударен .

 

Пред бурето първо капвам за себе си и глътвам солидно. И леко опиянен, философски наблюдавам струйката. Скоро тази канелка ще пресъхне, ще забравя и сладостта от вкусния СпасVII, какъв е смисълът и от труда ми в лозенцето, и от грижите по угояването на „махленската звезда”, за каквато се сочеше моя коладник. Животът му бе прекъснат от двама селски джелати, които с нищо не го превъзхождат. И на всичкото отгоре ще си го изядат, или най-малкото ще го презполовят.Винцето, руйно и дъхаво, проблясва под слабата крушка, увиснала на дебелите мешови греди. Размечтах се тези двамата вече да ги няма, пък аз, Твирем, Докич, Джани….Също и безследно изчезналият форумец VE… С тях да сивдигам наздравица на наша си, левскарска приказка. Е, може също и форумката Зайко да се присъедини, макар да е с чорбарски симпатии. Но сравнена с Дуко и Марин Стоянов, що да не я предпочетеш…

 

От кухнята чувам подвикване – нямат търпение за каната. Дали вече не са започнали спомените – как са ходили до София на мач с мисквича, май че срещу Аякс било. После ще вземат да одумват как ги е прекарал Жеко Стоев, който взел от пътниците в москвича си пари за бензин, колкото да отидат до холандската столица.

 

Марин Стоянов по се ядва. Туй, че е работил като готвач и колач в ловното стопанство, където е обслужвал гости като бай Пенчо Кубадински, го прави по-широко скроен от бившия милиционерски старшина. Дуко пък, като по-млад милицонер, често е бил охрана на такива скъпи гости, и оттам имат бая общи приказки.

 

-Айде, бре Шопе! – проплакват с пресъхнали гърла от кухнята.

 

Видът на потната стъклария в ръцете ми бързо им връща настроението.Дуко едва изчаква да я оставя на покривката и вече пълни./Трябваше да послучам жената и да донеса чаши, на половината на тези…/

 

-Ха наздраве, левскарино! Както се провиква моя внук – Ка-Зе-Лееее!

 

Марин Стоянов също вдига чашата за наздравица и се провиква „казелееее”, без да разбира какво точно означава. Важното да им е весело, пък какво ни е на нас с жената, пука им.

 

А инак, май съм единственият левскар в затихващото село.То не останаха и свестни хора, а е било над две хиляди човека.
-Шопе, наздраве бе, кво се омърлуши – обърна ми специално внимание Дуко.. С избелелите миши очи, под сивите вежди, погледът му ми напомни за последните мигове на Спас Седми от преди два-три часа.

 

Ръгнаха го майсторски, но все пак порита още две-три минути. Влезе да поиграе в продълженията, както някоя дълбока резерва.

 

В такова настроение хич не ставам за маса, пък и не ме бива да се преструвам. Ще ми се да разгоня тази компания, ама как се гонят такива гьонсурати ? Ако имаше как Спас да възкръсне, никога повече не бих го заклал! Или поне точно такива да го заколят, а после да се гаврят тленните му останки в коритото.

 

-Шопите, аз много ги мразя, нямам предив  присъстващите- все пак  ме заяжда  Марин Стоянов. Макар да знае, че аз само съм живял дълги години в София, инак съм раждан в друг град.

 

И Пенчо Кубадински много бил  мразел шопите. Когато се случело да попрехвърлят в ловния дом с уискито и да играят на „къскумбер, кускумбер, как се чука чер пипер”, бай Пенчо особено силно налагал с поясока си софиянците…

 

-Може всички софиянци да не са левскари, ама всички левскари са софиянци- подкрепя го с цитат бившият старшината. И вече се побарва за кобура, на там го избива него.

 

Ще има „пуцане”, винаги е имало…

 

Офф, че не се чува този козар! Като изляза да прибирам козичката и те ще трябва да станат да подберат своите. Не виждам иначе как ще ги изгоня…

 

Дуко сякаш четеше мислите ми, но не се одума за тръгване, а ме натовари допълнително: като съм излезел да посрещам моята коза, да не казвам на Алиша, че е тук – имал да му плаща за пърчо. Щял да я обжалва той тази такса, не можело едно опърчване на една коза да струвало по пет лева…

 

- И мен няма да ме издаваш – потупа ме по рамото Марин Стоянов. Той пък не си бил плащал за трите кози от август…

 

Оххх, защо ми е да влизам чак в интернет, за да научавам какви борчове има любимият футболен клуб на тези двамата. Ами те са същите – единият е научен да минава между капките покрай висши началства като бай Пенчо, на другия самочувствието са му давали пагона и патлака. Чорбарска работа!

 

Да съм напълнел аз каната, пък те щели да си правят компания и без мен…

 

Под сайванта жена ми трескаво спасяваше из различни съдове онова, което още не беше нападнато от касапите. Стрелна ме с такъв поглед, сякаш аз, с мой генетичен материал, съм създал двамата гадняри, а после съм поръчал да убият венецът на целогодишбата ни надежда за тиха нощ, свята нощ…

 

Прибрах си козичката, не казах нищо на пастира, за да не ме обявят за доносник. После тихомълком се качих в ателиенцето при компютъра, откъдето взех да уведомявам форума – какво се е случило със „Спас- 2011”, и защо няма да има „Спас-2012…”

 

А Чорбарите са още в кухнята, минаха на патриотични песни. Велик бил нашият войник… А от Босфора шум се вдигал…

 

Я да си заключа аз буренцето с двата катинара, да изключа кухненския бушон, пък те да си пеят и да си гърмят… И месото долу-горе прибрано, жена ми няма начин да не схване конспирацията.

 

Тъкмо излизох на чардака да изключа тока и един куршум профуча недалеч от главата ми .

 

Чух Дуко да предлага и на Марин Стоянов да гръмнел за кеф, но онзи изглежда нямаше мерак. Беше подхванал „кон до коня, мила майно льо”, а Дуко гръмна още два пъти вместо него.

 

От другата страна на уличката предпазливо се разтвори прозореца на бай Върби и черепът му като тиган лъсна под уличната ламба. Беше грейнала заедно с изстрела.

 

-Какво става бе, комшу, още ли не сте го улучите тоя Спас?

 

-Спас го гръмнахме, викам. Сега се целят в чорбажията му.

 

-Що ти трябваше на баир лозе – изрече патилият от такива касапи старец и побърза да затвори прозореца. Че то пиян човек като се разгърми…

 

Ха, де! Що ми трябвало…

 

За другия декември, ако съм жив и здрав, никакви чорбари на свинската коледа!————————Колко непридвим е животът и колко е неуправляема съдбата, ще разберете в следващия репортаж от цикъла „Моите свински коледи”. От него ще научите, как в кочината на „Коладник-2012” са двама мюсюлмани, а жертвата вече не се именува „Спас”, а „Директивата”.

 

/Разначето за кончината на Спас Седми повтарям по молба на мои ценители, някои и от “другия лагер”/

 

Драго Драгоев - Драгой