ГЕЛОСАНОТО АДВОКАТЧЕ МОЖЕ ДА ОСЪДИ ВСЕКИ, КОЙТО СПОМЕНЕ ДУМАТА МОРАЛ

НОСТАЛГИЯТА Е ПО ЗЕЛЕНИТЕ ПОЛЯНИ НА ЛЕВСКАРЯ ТОМ ДЖОУНЗ

Кремиковци в голяма степен е обяснението защо първите седем петилетки за централния клуб за фатални за невъзможната ни европизация. Партията издигаше своите комини така, че пушека им да се виждат из свободния свят. Не вярваха, че можем да имаме голяма индустрия, също и голям футбол. Е, отзеха си – чрез българосъветската дружба им показахме и българско доменно производство и голям социалистически футбол...

Но минаха петилетките, спряха дотациите към пагона, опстана ни само да празнуваме 50 години български прокат и 30 години от победата над Ливерпул. Седесарите предприеха такъв геноцид над униформената харизма, че чак от групировката ВИС-2 днеска се възмущават.

А съдбите на социалистическо Кремиковци и "капиталистическо" цска се получи отново сходство – и клубът и комбинатът, все с петолъчки върху знамената си, най-нелепо попаднаха в железните лапи на пазарното стопанство, където според природни и икономически закони нищо изкуствено не може да вирее.

Не може, ама може, казаха преките наследници на похитителите на мандри. И дори официално им връчиха ключовете на две от завзетите на девети – в парка и в Панчарево.

Заслугата футболният ни комин да продължава да пуши най-жизнерадостно се пада пак на предния отряд на работническата класа, насъбрана край София тъкмо за тази цел. Този отряд сложи темелите на червената общност, прерастнала днес в паравоенното формирование “сектор Г". Бащите са строителите и на двата комина, хлябът и зрелището, срещу скотския живот в общежития и квартири, които хазяите-левскари им даваха срещу половинмесечна заплата.

Как да не мразиш левскарите, как да не пееш за Победа, и само за Победа!!!

Това галеше ухото на Партията, другото бяха лигавщини -Левски, значело Свобода...Айде бе, на червените комини ли ще вярва народът, или на някакви изпаднали под западно влияние?

Не подценявам днешната червяена публика,нито отричам голямата разлика с онази, която постави началото, омесена с войничета, дошли на стадиона заради градската отпуска. Но няма как дучетата да не носят нрава и манталитета на славните провинциалисти, които бяха намразили до смърт всичко левскарско и го наричаха фашистко:.Това се нравеше на секретарите, а публиката им се множеше според накъдето пълзи тежкия пушек от отровните комини. Титла до титла, купа до купа, кой, пък и защо, да се замисля дали някой ден някой ще промени посоката на вятъра, който движи червения пушек...

Оттам и тази безпаметност и необразованост - наследниците не знаят и една десета за неправдите, които са извършени, докато се изгради високото червено съоръжение.

В други "братски страни" тези "варшавски проекти" отдавна са забравени и дори бившата червена аристокрация може да се е извинила за своите Форферц, Хонвед, Легия, Дукла... Все пак техните "комини" бълваха пушеци по- близо до границите с нормалните държави, и дълго преди нас са усещали колко неевропейско е това – армията да има футболен отбор в националното първенство. Навсякъде това е игра и забавление, а не агитация и пропаганда. Пак се чудя – от какво ли се препитават там отрепки като Георги Атанасов?

—————–

ПАК БИЯТ ПАНИКОВСКИ

Отново дочуваме воя на готвещи се за война дучета– онези безданадеждно зомбирани нискочели симпатяги, достойни за кремиковското си потекло, готови на всеки първи май и девети септември да се покатерят до върха на своя "българосъветски комин" да изкрящят срещу вятъра своето победно К-р за Леффскии, да забият на върха двете си знамена – на четирибуквието със сърпа и чука, и на партизанското четирибуквие, върху което нопсталгично е изписано ЧЛЕН ПЪРВИ.

На двама големи идеолози се дължи сегашният революционен плам под перчемите на днешните акнета – Това са вождовете Голям Червен Боклук Ставрий и Голям Червен Боклук Дучо. Без тяхната вродена любов към всички, които ненавиждат до смърт всичко левскарско-фашистко. Без тези обичливи личности, растнали под благотворното влияние на червените пушеци, червената общност да се е разпаднала както театралния колектив на Кремиковци.

А ако такъв колектив съществува, давам заявка за един комичен текст, под заглавие "Пак бият Паниковски".

Героят е достатъчно познат и симпатичен, щом е от безсмъртното творчество на Илф и Петров. Преди революционните промени той ходи с чисти маншети и нагръдник, пие си кефира и подкача дамички. Които не знаят, че е дребен мошеник, крадец на гъски из селата или на портмонета по кръстовищата. Революцията / в нашия случай прехода/, го поставя в ситуации, при които често се случва потърпевшите да го млатятда го побийват. Което пък предизвиква млечния му брат Балаганов да надава вой – бият Паниковски!" Хем няма връзка със синьото бфс, но когато бият някого, всички трябва да се тревожим...

Човекът без паспорт /без лиценз/, за когото Остап Бендер беше прогнозирал, че ще умре в страшни мъки в мизерна стая на околийски хотел, при нас пак е зачервил гребена и се готви за нови гъски и нови портмонета. Пък ако пред същия долнопробен крадец и мошеник споменеш думата морал, то адвокатчето му Радо Василев ще си облице гела по косата, но ще намери вратичка да те осъди...

Впрочем, ето съвсем малко от изказване на въпросното юристконсултче, което е сред клошарите, подготвящи щурма към 32-та:"Относно Спас Делев...Ние го накарахме да прекрати за малко своя договр с Пирин и после да сключи наново с ЦСКА, за да не плащаме процентът от договора с отбора на Пирин. Нали и ние трябва да живеем..."

И още "относно" – откраднати седем момчета за около два милиона от същата школа, фалираха клуба, а дучетата и градевчетата пак реват – биели Паниковски!

Кремиковският работнически отряд няма потенциала да се съпротивлява на новото време, но “преките наследници" ще се борят за привилегиите на своя “висок червен комин" до последен дъх. Никакъв европеизъм няма значение – те си искат комина, Който бълваше отровен черевен пушек, но пък ги правеше г"орди армейци". Сега пак са горди, но качени върху контейнери. А къде е танка, къде е контейнера, дори и пълен със спомени...

Левскарите не си падаме по никакви символи. На носталгията по високите червени и вредящи комини, можем да отвърнем с друга носталгия – за опушените и отровени “зелени поляни на моя роден край" Ние сме по природа по-малко войнствени и повече поети като Том Джоуз. Но ще се налага още дълго да обясняваме...

Драго Драгоев, dragoi2010.wordpress.com