Поредната публикация от поредицата на в. "Новинар", която FanFace.bg публикува, е за най-запалените привърженици на футбола и спорта по света от политическия елит.

Помните ли как след финала на световното първенство през 1998 г. френският посланик обвини българите, че не са се радвали достатъчно на победата на "петлите"? Недипломатичната реакция на човек, който трябва да е стожер на добрите междудържавни отношения, показва колко са силни емоциите у хората, които се вълнуват от спорт. Подвластни на тях, понякога политиците забравят за маската, която трябва да носят и подсъзнанието им лъсва в думи и дела.

Не всички известни политици, които са "фенове", са толкова емоционални и подобни гафове са рядкост. Но сред привържениците на спорта има известни имена, начело със сегашните държавни ръководители на САЩ и Русия. Още преди да бъде избран за президент, Барак Обама вече бе станал известен с похожденията си на баскетболните мачове и бе разкрит като привърженик на "Чикаго Булс" – отборът от града, в който протече почти цялата му досегашна политическа кариера. Вече президент, той се изпусна на пресконференция и изрази фамилиарна съпричастност към "Биковете", коментирайки последния им мач от първо лице множествено число ("вие от "Кливлънд"... но пък ние...").

Впоследствие се оказа, че първият тъмнокож държавен глава на Щатите има симпатии и към футболния "Уест Хем". Сам си го призна, но добави, че като цяло не вдява много-много европейския футбол. Това не попречи на един от клиентите на "Уилям Хил" преди време да пожелае да заложи, че Обама по-скоро ще стане шеф на "Уест Хам", отколкото на САЩ. Ентусиастът бил допуснат до участие от букмейкърската компания "Уилям Хил", която за целта обявила коефициент 10 000/1 и приела залог от 10 лири. Ако това се бе случило, той щеше да спечели 100 000 лири. Въпреки спортните си сипматии обаче Обама не показа особен ентусиазъм към кандидатурата на Чикаго за Летните олимпийски игри през 2016 г. Той потвърди участието си на изборната сесия на МОК в последния момент и остави впечатление, че изпълнява досадно задължение.

 

 

Симпатиите на Владимир Путин също бяха прикрити и станаха известни след първоначални спекулации, че предпочита "Динамо" (Москва) – отбора на вътрешното министерство, в което той бе дългогодишен служител. Оказа се обаче, че в спортните си предпочитания бившият президент и сегашен премиер не се е ориентирал според професията и дори не според родния Санкт Петербург (т.е. "Зенит"), а към ЦСКА. След което се оказа, че в руските политически кръгове е модерно да се изразяват симпатии към московските "армейци". Техни фенове били лидерът на демократичната партия "Яблоко" Григорий Явлински и кметът на столицата Юрий Лужков. Сегашният президент Дмитрий Медведев, също от Питер, е с казионни симпатии - предпочита "Зенит".

Фен на "Спартак" (Москва) пък се оказа един от бившите руски премиери Евгений Примаков. Ексдипломатът №1 на Русия бе разкрит от журналиста Владимир Перетурин, който го забелязал люто да "более" за червено-белите и да освирква съперника. "Спартак" се оказа на сърцето и на Виктор Черномирдин – премиер от началото на 90-те и бивш биг бос на "Газпром", както и на радикалния Владимир Жириновски. Виж, бившият ръководител на страховитата КГБ Юрий Андропов е изповядвал правилната запалянковска линия – симпатизирал е на милиционерския "Динамо". Негови бивши подчинени твърдят, че понякога откривал сутрешните работни срещи с разбор на последния мач на отбора. Истината е, че в Русия футболните клубове нямат нищо против техни почетни членове или просто симпатизанти да са влиятелни хора.

Бившият вътрешен министър и председател на партия "Единна Русия" Борис Гризлов дори е председател на надзорния съвет на "Динамо" (Санкт Петербург). Достолепният политик веднъж се отпуснал и обещал, че ще помогне на клуба "по въпросите със съдийството". Футболистите на "Сатурн – REN TV" пък всячески се опитват да предизвикат чувства у ген. Борис Громов, губернатор на Московска област, и понякога успяват. "Присъствието на генерала на стадиона е като обещана премия за нас", твърдят те. Други губернатори помагат по друг начин. Бившият на Чукотка например – небезизвестният Роман Абрамович, от 6 години си има собствен клуб – "Челси", който под негово ръководство пожъна успехи и спечели няколко трофея. Колкото до руския национален отбор – негови фенове са всички в страната – от патриарх Алексей Втори до полуяпонката Ирина Хакамада, обобщават журналисти.

 

 

Националните отбори са и най-лесни за симпатизиране за политиците. До такава степен, че поводът за това от тяхна страна често е чиста демагогия. Един от най-верните фенове на своя национален отбор е бившият френски президент Жак Ширак. Той бе жив свидетел на световната титла на през 1998 г. – щастие, което малцина държавни глави са преживявали. Както и на европейската две години по-късно. Неговият приемник Никола Саркози харесва "Пари СЖ". В Италия пък най-върлият запалянко сред политиците е самият премиер Силвио Берлускони. На него вече за трети път му се налага да делегира президентските правомощия в "Милан" заради доверието, което доверчивият италиански народ му гласува на изборите. Във Ватикана, който е в съседство, фен бе и покойният папа Йоан Павел Втори.

Той бе почетен член на "Шалке" и изпитваше симпатии към "Барселона", но това не му попречи да благослови "Реал" преди финал в Шампионската лига. В Англия кралица Елизабет Втора също демонстрира симпатии към националния отбор и понякога се интересува за здравето на Дейвид Бекъм. След финала в Шампионската лига през 1992 г. на една ръка разстояние от Нейно величество цъфна самият Христо Стоичков. След победата над "Сампдория" на "Уембли" с 1:0 и получавайки ценния трофей, ниският Ицо дори се покатери и седна на парапета на ложата, току до живия символ на британската монархия. Бъдещият наследник – принц Уилям, пък симпатизира на "Астън Вила" и респективно на Стилиян Петров. Бившият премиер Тони Блеър показва благосклонност към "Нюкасъл" и когато тимът изпадна в криза, се опита да осигури инвеститор за клуба. Сегашният премиер Гордън Браун предпочита шотландския "Рейт Роувърс".

Германският "Борусия" (Дортмунд) също може да се похвали с високопоставен почетен член – експремиера Герхард Шрьодер. Ангела Меркел, която се е ориентирала към Бундестима, пък остави във фолклора коментар за "Шалке 05", бъркайки името на "Шалке 04". Понякога съществува и обратната връзка. Диего Марадона, един от най-великите играчи в историята, си има любим политик и това е Ернесто Че Гевара. На рамото на аржентинеца се мъдри крупна татуировка на революционера и негов сънародник. От друга страна, доскорошният държавен глава на Куба Фидел Кастро признава, че не се интересува от футбол, но е голям почитател на самия Марадона. Когато Божията ръка бе с рухнало здраве и с единия крак в гроба, той го покани в Куба и му осигури лечение срещу наркотичната зависимост и условия за почивка.

 

 

Има и фенове, с които някои отбори не се гордеят особено. Митичният Осама бин Ладен е симпатизант на "Арсенал" и дори е посещавал на живо мачове на "Хайбъри". А историческата омраза между "топчиите" и "Тотнъм" съвпада с неговите чувства към евреите. Покойният военен лидер Желко Ражнятович-Аркан е бил тартор в агитката на "Цървена звезда" и президент на "Обилич". Бенито Мусолини е симпатизирал на "Болоня", Франсиско Франко – на "Реал", а Лаврентий Берия – на "Динамо" (Тбилиси) и на "Динамо" (Москва). За съжаление, те оставят в историята на футбола много по-голяма, и често кървава диря, от сегашните политици.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света

Гражданската война на генерал Франко срещу Барселона

 

Чудовищните режими в Северна Корея, Уганда, Заир, Хаити, Иран и Ирак

 

Лаврентий Берия - душманинът на съветския футбол при Сталин

По време на слабия откъм фен-събития сезон FanFace.bg реши да ви предложи любопитна поредица на вестник "Новинар" отпреди две години. В няколко седмици поред ще публикуваме статии за събития от миналото, в които политическите процеси и футболът са вървели ръка за ръка. Стартираме с бивша Югославия, където сериозните промени в началото на 90-те години на миналия век са започнали не от някое друго място, ами от стадиона!

 

На 13 май 1990 г. Югославия все още е старата конфедерация, в която привидно цари мир. Минали са 3 години от посещението на Слободан Милошевич на Косово поле, съпътствано от насилие срещу полицаи и от заканите му срещу етническите албанци, но истинските войни предстоят. Тепърва ще минат 13 месеца до първия конфликт – десетдневната война за Словения. И още 3 месеца до клането във Вуковар. През същата 1990 година обаче се провеждат първите демократични избори в конфедерацията и в почти всички републики националистите печелят мнозинство. Настроенията са ясни. Хърватите и другите малцинства предвкусват националната си независимост. Единствено сърбите усещат тежка болка под кръста.

Малко след изборите - на 13 май, на ст. "Максимир" в Загреб играят "Динамо" и "Цървена звезда". Събитията са знаменателни и с много по-силен резонанс от онези през 1978 г., когато агитка на "Партизан", на път за Сараево, е спряна от хърватски полицаи и унищожава влака, с който се придвижва. От терена двубоят в един момент необратимо се пренася между феновете, тъй като малка част от общо 3000-те сръбски "навиячи" успява да провокира хърватската агитка. Поддръжниците на двата отбора, познати като "Bad Blue Boys" и "Делийе", влизат в сблъсък помежду си, а малобройните служители на реда изпадат в мат. Хърватският футболист Звонимир Бобан става национален герой. Той с мощен шут поваля милиционер, биещ с палка член на "Bad Blue Boys". (Впоследствие играчът е дисквалифициран от федерацията за 6 месеца, а потърпевшият, оказал се босненец, подава оплакване и срещу Бобан започва разследване).

Почти всички запалянковци на стадиона (броят им варира между 15 000 и 20 000) се включват в побоищата, а част от тях се изсипват на игрището. Масовата психоза става единственият победител. Има и тежко ранени, а се оказва, че членове на "Делийе", чийто лидер е бъдещият военнопрестъпник Желко Ражнятович, са атакували с ножове. В онзи момент известният като Аркан главорез вече е бил с досие и издирван от Интерпол. Гостите от Белград скандират "Загреб е Сърбия" и "Ще убием Туджман" (бъдещия президент на новата хърватска държава). Между футболистите на терена и жив свидетел на събитията е македонецът Илия Найдоски, бъдещ играч на ЦСКА.

 

Ако "Левски" и ЦСКА бяха наказани през 1985 г. за много по-дребни провинения, трофеите им отнети, а имената сменени, нищо подобно не се случва на "Цървена звезда". Тя получава шампионския трофей на Югославия за 1989/90г., спечелен още преди мача на "Максимир". А 3 дни след вакханалията в Загреб завоюва купата на страната с победа на финала с 1:0 над другия хърватски гранд – "Хайдук". Парадоксално, но точно в период на голямо политическо напрежение Репрезентацията извоюва един от най-големите си успехи – участие на 1/4-финал на Мондиале '90, където е спряна от Аржентина на Марадона с дузпи.

Тогава за последен път един до друг играят сърби (Томислав Ивкович, Драголюб Бърнович, "Пикси" Стойкович), хървати (Роберт Просинечки, Роберт Ярни, Давор Шукер, Ален Бокшич), босненци (Фарук Хаджибегич, Сафет Сушич), словенци (Сречко Катанец) и македонецът Дарко Панчев. Тук се разделят завинаги и пътищата на онова поколение на Югославия, което през 1987 г. печели световна титла за юноши в Чили. През 1991 г., в навечерието на войната между сърби и хървати, "Звезда" завоюва историческа Купа на европейските шампиони. А после и последния шампионат на югославската федерация, завършил през пролетта на 1992 г.

Националистическите изблици на "Максимир" продължават през следващите няколко години със същите действащи лица. Роденият в Словения Аркан става военен лидер и завоюва печална слава в боевете при Вуковар и в геноцида в Сребреница. В наказателната му бригада – т. нар. "Тигри", има множество фенове на "Цървена звезда". В хърватските паравоенни формирования пък е пълно с членове на "Bad Blue Boys". Те продължават спора си от 13 май 1990 г., но вече в пълно бойно снаряжение.

 

В началото на 90-те феновете на "Цървена звезда" са най-влиятелните футболни хулигани в света, а омразата предизвиква чудеса, коментира "Обзървър", като припомня дербито с "Партизан" на "Мала Маракана" на 22 март 1992 г. Тогава бригадата на Аркан публично размахва поредица от плакати: "20 километра до Вуковар", "10 километра до Вуковар", "Добре дошли във Вуковар", напомняйки за масовото изтребление при атаката към града, случващо се буквално в този момент. На десния бряг на Дунав загиват над 3000 хървати и двойно по-малко сърби, а Желко Ражнятович и "Тигрите" са основни участници в събитията. Чудото е, че феновете на "Звезда" и "Партизан", които не се понасят, тогава се обединяват в омразата си към хърватите. "За пръв и може би последен път те бяха едно цяло", подчертава изданието в обзорната статия "Футбол, кръв и война".

Аркан не доживява да се изправи пред правосъдието, но преди да бъде убит в началото на 2000 г., изневерява на "Звезда" и става президент на "Обилич". Под негово ръководство през 1998 г. отборът печели единствената си титла, треньор е бившият вече наставник на "Локомотив" София Драгомир Окука. Успехът е помрачен от разследването на американския журналист Франклин Фоер. Той разкрива, че Аркан и неговите мутри многократно са заплашвали играчи от останалите отбори, че ще пострадат, ако вкарат голове на "Обилич". Това е потвърдено от сподвижници на главореза, като е имало директно извадени и насочени пистолети и по време на мачовете.

През 1992 г. югославският футбол окончателно е погребан. УЕФА вади "плавите" от финалите на европейското първенство в Швеция заради военните действия на сърбите срещу хърватите и в Босна и Херцеговина. Дания, заела овакантеното място, печели евротитлата – безпрецедентен случай във футбола. Югославия (вече само Сърбия и Черна гора) е допусната отново за участие чак в квалификациите за Мондиал '98. А междувременно през 1994 г. осиротелите сръбски фенове се радват неистово на успехите на българските национали в САЩ.

 

След победите на Стоичков и компания те гърмят сватбарски с калашници, а в окопите се веселят в наша част. Пак през 90-те добрите ни връзки със западните съседи са скрепени от личното приятелство между Христо Стоичков и фолкпевеца Мирослав Илич. Нашумя видеоклипът на съвместното им изпълнение на песента "Цели ночи пием, друже". Въпреки че заглавието ясно показва какво мъчи лирическия герой, камерата е хванала друга картинка - двамата провеждат лежерни занимания с топка – сърбинът в екип на "Звезда", Ицо на "Парма".

Войните в Хърватия и Босна отшумяват и споровете между бившите републики се пренасят пак на футболния терен, но вече като независими държави. През 1999 г. сърби и хървати се срещат в квалификационни мачове за Евро 2000. Спорът остава нерешен (0:0 в Белград и 2:2 в Загреб), като първият мач се запомня с 45-минутно угасване на тока. За щастие това не предизвиква ексцесии на стадиона, както през 1990 г. Клубните отбори от новите държави пък са се срещали вече доста пъти в евротурнирите. И "Цървена звезда" е единственият сръбски отбор, който още не е отстраняван от хърватски, босненски, словенски или македонски съперник. "Червено-белите" все още държат здраво фронта, но (слава Богу) вече само на терена.

Владислав Стоянов, "Новинар"

 

ВИЖТЕ ВИДЕО С АВТЕНТИЧНИ КАДРИ ОТ БЕЗРЕДИЦИТЕ НА "МАКСИМИР" ПРЕЗ 1990 Г. ТУК!

Столицата на Босна и Херцеговина Сараево стана арена на кървава битка между феновете на местния Железничар и хърватския гранд Хайдук (Сплит), воден от Красимир Балъков. Двата клуба трябваше да изиграят приятелски мач по случай 90-годишнината от основаването на "Жельо", но двубоят беше отменен заради масовите безредици на стадиона и по улиците на града. Босненските медии съобщават за десетима пострадали, сред които и полицай със счупена ръка. В порталите се появи дори информация за един загинал в резултат на жестоките сбивания, но тя не беше потвърдена.

Всичко започнало час преди началото на мача. На трибуните на стадион "Гърбавица" имало малка група фенове на Железничар, които подготвяли хореографията и разпъвали транспаранти. Тогава се появили около 200 запалянковци на Хайдук и атакували агитката на домакините. На свикана по-късно спешна пресконференция от полицията обявиха, че феновете на Хайдук не са притигнали от Хърватия, а от няколко града в Босна и Херцеговина.

Сбиването на стадиона прерастнало в масови сблъсъци извън него. Въпреки опитите на полицията да овладее ситуацията, враждуващите фенове за кратко време превърнали улиците около съоръжението в декор, типичен за американски екшън. Екипите на Бърза помощ едва си пробивали път, а няколко от пристигналите журналисти били нападнати от разбеснелите се фенове.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Запалянковците на Железничар, които в началото отстъпвали по численост, много скоро получили подкрепа от най-крайната фракция, т. нар. "Маниаци". Тези на Хайдук пък се представяли за част от прословутата "Торсида". Бомбички, камъни и всевъзможни предмети летели между двете групи. В същото време отборите вече били на терена и очаквали началото на мача. От Хайдук твърдо заявили, че няма да играят, ако на стадиона не влязат техните привърженици, пътуващи от Хърватия. Полицията в Сараево обаче изобщо не допуснала автобусите от Хърватия да влязат в града, за да не се стигне до още по-сериозни инциденти.

Твърди се, че представители на "Торсидата" дори се свързали с ръководителите на Хайдук и ги предупредели да откажат мача с посланието: "Ако тази вечер играете, по-добре не се прибирайте в Сплит!"

Sportal.bg