Българите са расисти, обиждащи с маймунски звуци тъмнокожите футболисти на Англия. Победата с 3:0 в София е помрачена. Подаваме жалба до УЕФА срещу български фенове, които крещяха идиотски срещу Ашли Йънг, Ашли Коул и Тио Уолкът. Това пишат английските вестници.

 

В понеделник европейската централа ще разгледа доклада на делегата Небойша Ивкович (Сърбия) и вероятно ще ни накаже. Случаят е грозен, не е прецедент и насреща е една от най-мощните футболни сили. Чакаме си гилотината.

 

Наистина - на “Васил Левски” в петък имаше стотина български глупаци, които не за първи път ни вкарват в новините по лош повод.

 

Така беше и през 2005 г., когато фенове на ЦСКА обидиха Джибрил Сисе от “Ливърпул”. Запалянковци на “Левски” издаваха маймунски звуци по бразилеца от “Жилина” Адауто през 2008 г., а на европейската квалификация с Холандия през 2006 г. на “Васил Левски” се чуха простотии по адрес на тъмнокожи “лалета”.

 

Но расисти в петък имаше и в двете агитки. А да не би обидата от извисената и имперска уста на някой британец е по-малко расистка, отколкото, когато е изречена от някой тъмен балкански субект?

 

В началото на второто полувреме Ашли Йънг застана да изпълнява корнер пред сектор “Г”. Част от феновете в най-ниските редове, недалеч от английските запалянковци, започнаха да издават маймунски звуци. Чу се ясно на целия стадион и вероятно в цяла Европа чрез микрофоните на тв каналите.

 

Англичаните настръхнаха и закрещяха хорово “Джипоус”, което си значи “цигани”. Чисто и просто. От тези, които на Острова живеят в каравани.

 

Простете за неевропейския израз, но британците в никакъв случай не викаха “роми” или “представители на малцинствата”. Нямаше нищо извисено...

 

Виковете бяха последвани от ироничното “Къде са ви караваните?”. Намек - явно на Острова си мислят, че живеем в гета и каравани. Така, както при тях го правят споменатите “джипоус”. Не че в България няма запалени къмпингари, които се радват на лятото от бунгала и каравани. Повечето са готини, широко скроени хора, изпълнени с добри намерения и позитивен поглед към живота. Но от баровете по Черноморието английските туристи няма как да ги видят и със сигурност не визираха тях. След минути откъм сектор “Б” расизмът бе издигнат на друго ниво. Там фенове на “Левски” си позволиха да обиждат тъмнокожия български национал Маркиньос. Виковете “Блек аут”, които и без речник от английски са ясни (“черните вън”), изумиха дори гостуващата агитка.

 

В английския сектор бе скучно, както и на терена. Около 4000 пийнали и отегчени запалянковци се чудеха как да убият времето. Няколко опитаха да си тръгнат още след първото полувреме, но бяха спрени от полицията по изходите.

 

“Шибани руснаци (вероятно не правят разлика между нациите), искаме питие, защо ни държите”, крещяха зачервени лица.

 

След почивката нещата се успокоиха и в сектора някои дори заспаха. Запалянковци разглеждаха туристически карти на София и питаха малцината репортери и български фенове кои места си заслужават. Разбира се, целта не бяха библиотеки или театри. Основно стриптийз-клубове, отбелязани с червен маркер върху картата. Хората са дошли да се забавляват. Не е ясно обаче защо тогава запяха: “Искаме да си идем у дома, София е гадна дупка”, което контрастира със страстта към нощни приключения в “дупката”.

 

Британците бяха раздразнени и от транспарант в сектор “Г”: “Англичаните са страхливци като мистър Шийлдс”, напомнящ за Майкъл Шийлдс, който си живее живота в родината, въпреки че опита да отнеме този на един българин.

 

Откакто свят светува между две футболни агитки винаги могат да се намерят опорни точки за омраза и обиди. Трябва само да има един мач, повечко бира и няколко идиоти, чиято мисия в живота е неясна. Ясно е обаче, че ще ни накажат.

 

Не им стига, че ни биха на терена като пийнал татко - непослушни малчугани. Бият ни навсякъде. Гадна работа. Да ти се прииска наистина да идеш да живееш в каравана. Ако може без телевизор и футбол.

Динко Гоцев, Труд

"Не става въпрос за пари. Ние ги мразим ужасно много и те нас също."

 

Думите са на млад фен с фланелка "Напред "Партизан"!" няколко часа преди прославеното по света като едно от най-лудите футболни дербита срещу "Цървена звезда".

 

Втора година част от него е и един як българин. Иван Иванов не само е любимец на "гробарите", но и се къпе в слава. Последното 1:0 означава сигурна титла за "Партизан" - 5 точки аванс два кръга преди края. И втора за Иванов.

 

Но всичко по реда си!

 

Още от обяд по улиците на Белград се чувства напрежение. Полицаи, облечени като костенурки нинджа, намръщено гледат минувачите. Но няма опазване на "гробари" и "звездаши". Драган разказва, че още от сутринта е имало четири големи боя в покрайнините на града. Там, където щитове и шлемове не се пречкат.

 

Дербито на Белград не е просто локален мач. Отвсякъде прииждат запалянковци - побратимени с двата мразещи се сръбски гранда. От "Партизан" са поканили на празненства по случай приближаващата се титла приятели от ЦСКА, ПАОК, словашкия "Кошице", чешкия "Спарта"... От другата страна гостуват най-вече от "Спартак" (Москва). Да подкрепят сръбските си братя, а още по-голям кеф е да докопат някой сънародник с "неправилни убеждения". Това и се случва! Руското ръкопашно дерби в Белград е ЦСКА (Москва) - "Спартак".

 

За българските побратими на "Партизан" денят е особен. Дори "гробари" дойдоха на погребението на култовия "червен" запалянко Дени в събота в София, а след това заедно потеглиха към Белград за големия мач. Чуе ли ЦСКА, "черно-бялата" част на Сърбия слага юмрук на сърцето в знак на вечна дружба. Заради голямото дерби, което за пръв път от години решава титлата, се обединяват две от най-мразещите се фракции на феновете на "Партизан".

 

Преди години е застрелян запалянкото Иван Перович и огромна група се отцепва от агитката в южната трибуна в знак на протест - заради подкрепа на идеите на клубното ръководство и финансирането на основното ядро на агитката.

 

"Мразим ги колкото албанците, но този мач няма да има проблеми в името на "Партизан", продължава Драган, който е от отцепниците, наричащи се "Забранени".

 

Тарторът е събрал интернационална компания

 

за дербито в столичен кафан. Там има не само навиячи. Изпод масата гръмва мощна пиратка. Но седящите наблизо две дами, минали средна възраст, не мигват. Явно са чували този звук стотици пъти.

 

С наближаването на мача около ст. "Партизан" става все по-напечено. Повече от час преди старта трибуните са почти пълни, но около арената е пълно с хора. Който е влязъл, хвърля билета си отгоре в тълпата. Макар и скъсан, това е шанс още един брат да е на трибуните. Блъсканицата пред входовете е неописуема. По чудо няма пострадали. Един по един сякаш и тези без билети намират пролука.

 

Отвътре стадионът е като деветия кръг на ада. Няма буферни зони около северната трибуна, където са запалянковците на "Цървена звезда". По-малко са, но по-гласовити. Напрежението е в "Партизан". Цели 11 точки водеха "гробарите" в класирането, които се стопиха до 2 преди дербито. Феновете на "Партизан" подозират политическа намеса - новата власт помагала на "Звезда"...

 

На терена Иван Иванов е като непобедим старобългарски воин в защитата на "Партизан". Всяка висока топка се печели от русокосия ни национал. Преди почивката напрежението е повече от класата. По-интересно е на трибуните - там личностните противоречия между фенове на "гробарите" вземат връх и почва як бой в южната трибуна.

 

Смрачава се, а с това иде и голямото шоу. Почивката минава тихо, почти като на театър. Пожарникари и полицаи излизат на талази пред южната и северната трибуна. Стартът на втората част

 

отприщва огнена феерия

 

Започват "звездашите". Свалят огромното си знаме "Звезда, смачкай ги всички" и палят факли като в пушека се чуват гърмежи. Отсреща изчакват малко с отговора. Основно с факли и димки. Мачът е спрян за десетина минути. С подновяването става ясно защо "Партизан" е водил с 11 т. Убедителна игра, положение след положение. Иван Иванов е в наказателното поле на "Звезда" при всяко центриране, отзад почти няма работа. И 0:0 сигурно ще е достатъчно за титлата, но тази луда нощ не може без драма в епилога. Пряк свободен удар пред наказателното поле на госта. Милош Йожич стреля в напречната греда и топката пада в мрежата - 1:0 в 90-ата минута. Титлата за шести път поред е "черно-бяла". Такава криза "Звезда", гордият еврошампион от 1991-ва, не помни.

 

След края трибуните полудяват. Без значение на цветовете. Път към терена си пробиват десетки, за да вземат фланелките на своите идоли. Стюарди и полицаи застават по средата на терена - да не се превърне и той в бойно поле на агитките. Иван Иванов води шампионския парад. Може би недооценяван и оставащ встрани от прожекторите в България, този играч вече е "гробар", който изкопава втората си златна титла на 400 километра от дома. Фенове на "Партизан" се страхуват, че скоро няма да е сред тях. В Сърбия всички знаят - стоката им се котира за много милиони. А "бугаринът" е от златната им стока.

 

След мача в центъра на Белград е спокойно. "Черно-бяла" радост, "червено-бели" не се виждат на хоризонта. И въпреки това статистиката от деня е 104 арестувани хулигани. Няма да им е лесно - законът за футболно хулиганство предвижда

 

ефективни присъди със затвор до 6 месеца

 

И по бързата процедура. Но какво тук значи някакъв си бой? "Партизан" е шампион за 6-и път поред!

 

Българските фенове също напускат бойното поле. Остава лошият дъх в устата - на 400 км от София стадионът на вечното дерби се пукаше по шефовете. Освен официалните 28  000 места имаше поне 5000 без билети. Черната борса достигна до 100 лева за билет при номинални стойности между 15 и 40 лв. А когато на ЦСКА - "Левски" дойдат около 20  000 души при цени до 15 лева, пляскаме от радост. "Ово йе стандарт", обичат да казват западните съседи.

 

Белград бавно се успокоява. До следващото дерби!

 

Динко Гоцев, Боян Бойчев, Труд

Само 47 759 евро е най-големият "видим" залог на мач у нас, който УЕФА е наредила в списъка с гриф "съмнителни", пише "Труд". Сигнали за двайсетина двубоя е изпратила евроцентралата към БФС за последните 2 г. От родния футболен съюз сигналите стигат директно в прокуратурата у нас, но нито един от мачовете досега не е признат за уреден.

 

Сумата е заложена само в онлайн букмейкърски къщи, до чиято информация има достъп УЕФА. Това са т.нар. видими залози, тъй като отчетността на тези къщи е прозрачна. Мачът е на отбори, които не са сред водещите у нас, а единият дори вече не е част от "А" група.

 

Какви пари се слагат на двубои в България из нелегални къщи и нелицензирани букмейкъри не може да бъде засечено. Тези по-малко от 100 000 лева изглеждат нелепо малко на фона на над 1 милиард евро, заложени само на финала в Шампионската лига например.

 

Средната сума за "съмнителните" мачове от сигналите на УЕФА до България е около 15 000 евро. Някои от двубоите будят почуда, защото на тях са поставяни ставки от общо около 2200 евро.

 

На следващото заседание на Изпълкома на БФС се чака първи доклад на офицера по почтеността Димитър Христов, който встъпи в длъжност. Сигналите от УЕФА вече ще минават през него на път към полиция и прокуратура.

 

Динко Гоцев, "Труд"

Имаше времена, в които футболът запълваше празнотата, останала от рицарските турнири. Потта не миришеше на парфюм. Изправяха се воля срещу воля, сърце срещу сърце, чест срещу чест. Властваше гордо изконният мъжки инстинкт да си по-силен, да побеждаваш.

 

Телевизиите не бяха най-важното в играта. Нямаше гел по косите. Мъжете не се епилираха. А победите не бяха функция на парите, а обратното.

 

"Ливърпул" се оказа най-дълготрайният властелин на ония времена - близо две десетилетия. Имаше велики "червени" като Кевин Кигън и Кени Далглиш, имаше и несменяеми. Несмеяни и незаменими.

 

Един от тях е тук! Фил Нийл в София!

 

В петък вечерта го срещнаха 40 български фенове. С плакат. С автографи. Сякаш иде цял отбор. Фил е повече от отбор. Той е Фил Нийл. Футболист, мъж, символ.

 

Четири пъти еврошампион, участник в 5 финала за КЕШ на "Ливърпул", играл 417 мача поред през 70-те и 80-те.

 

На 62 години блика от енергия като на 30. Реди жест след жест, пали се и пали слушателя. В случая и събеседника - Пламен Марков, срещу когото се изправи преди 32 г. в сблъсъка ЦСКА - "Ливърпул" (2:0).

 

Българският фенклуб на "Ливърпул" доведе големия Нийл за среща с почитателите на отбора у нас. "Труд" помогна, събра англичанина с Марков, десетката на онзи отбор на ЦСКА. И стана разговор със страст и емоции.

 

- Мистър Нийл, помните ли с кого игра ЦСКА, след като отстрани вашия "Ливърпул" през 1982-а?

 

Настръхва:

 

- С кого?

 

- С "Байерн"!

 

Взривена е вековната омраза на англичани към германци.

 

Потрива ръце:

 

- И?!

 

- В първия мач в София стана 3:0 за нас до 18 минута!

 

Фил вече е полустанал от креслото, настръхнал, сякаш озверял за битка с германците, жаден да научи още.

 

- Божичко! Какво, какво стана?

 

- 4:3 и после паднахме с 1:4...

 

- Ооо, не...

 

Това събира големите отбори - те губят битки, дори войни, но никога не умират. Така е и с големите футболисти. Все по нещо им личи колко са големи дори на 62. Има някаква магия в погледите, усмивките, в това как единият продължава мисълта на другия. Говорят на езика на футбола.

 

Пламен Марков подема разговора, все пак е на свой терен.

 

- Как си? Как ти се вижда София?

 

- Харесва ми. Разходих се из центъра, а и ти си осигурил времето!

 

Нийл не спира да жестикулира, да прави гримаси и да се усмихва.

 

Марков: Аз работя с деца, имам академия за млади таланти. Смятам, че футболът ни изостава от европейския и трябва да се наблегне на работата с децата.

 

Нийл: Важното е, че работиш за футбола. Разбрах, че ти последен си класирал България на голямо първенство. Можеш го и това е... Ти с кой номер игра в онзи мач?

 

Марков: С №10, а ти винаги беше с №2.

 

Тук вече взима думата и "Труд":

 

- Променила ли се е София за 32 години, мистър Нийл?

 

- Нямам представа. Тогава нищо не можахме да разгледаме. Така беше, когато "Ливърпул" гостуваше в Източна Европа. От самолета - в хотела. От там на стадиона, който наистина изглежда различно сега. Пак хотела, пак летището и - у дома.

 

- Вие също опитахте като треньор...

 

- Стигнах до "Ковънтри" във Висшата лига. Бях и в щаба на националния отбор при Греъм Тейлър. След като не се класирахме за световното през 1994 г., приключих. Работя за моя клуб "Ливърпул". Аз също се занимавам с деца, ангажиран съм с футболните ни училища по света.

 

- Какво помните от мача?

 

Нийл: Беше студено и имаше сняг.

 

Марков: В "Ливърпул" явно не бяха на сто процента фокусирани...

 

Нийл: Сигурно е така. Случва се. Допуснеш ли подценяване, изпускаш нещата. Спомням си мач в Румъния, бяхме победили с 4:0 у дома и мислехме реванша за формалност (б.а. - имитира нехайно подсвиркване). Във втората минута губехме с 0:1, а в 8-ата Рей Клемънс спаси дузпа... Споглеждахме се - какво става? Треньорите викаха към Томи Смит (корав бранител от онова време): - Минаха десет минути, а не си изритал нито един от тях! А той отвърна: - Не мога да стигна нито един...

 

Марков: И на ЦСКА се е случвало да подценява по-слаби отбори и да губи. Помня добре мача, в който ни победиха с 5:1 на "Анфийлд" година по-рано. Три гола ни вкара Греъм Сунес.

 

Нийл: Сунес... Той беше голям лидер.

 

Марков: Точно така. При мен в националния Красимир Балъков беше решителен играч в квалификациите за Евро 2004. Около него се изгради добър отбор. Тук имаме проблем също с бързата смяна на играчите и особено на треньорите.

 

Марков: А помниш ли Англия - България (2:0) в Лондон през 1979-а година?

 

Нийл: О, да. Играх в този мач. И ти ли беше на терена тогава?

 

Марков: С номер десет.

 

Нийл: Доста битки сме имали!

 

Нийл: Играехме заради идеята, за емблемата и за чест. Веднъж ми счупиха пръст на крака. Но го бинтоваха някак. Не ми ставаше обувката. Тогава на някой му хрумна да обуя три пъти по-голяма. И така играх. С опакован пръст и с по-голяма обувка... В друг случай ми счупиха скулата. Предстоеше гостуване на "Уест Хем", но бях със забрана да играя 6 седмици. Треньорът Боб Пейсли ме попита: Искаш ли да пътуваш с нас? Да си с отбора... Отвърнах: Защо не, ще правя чай на Рей Клемънс, с когото деляхме стая. Сутринта преди мача Боб каза: - Искаш ли да играеш? Срещу теб е едно дребно крило, не може да те удари в лицето, по-нисък е с цяла глава. Пази се от централния нападател и това е! И играх.

 

- Разкажете историята за песничката преди финала с "Рома" в Рим през 1984-а, тя има легендарен статут...

 

Нийл: Да, самата истина е. Трябваше да играем финал за Купата на шампионите на техния стадион. В устата на лъва. В съблекалнята Крейг Джонстън каза: - Има една страхотна нова песен на Крис Риа. Не е сложна, можем да им я изпеем... И в тунела към игрището Брус Гробелаар засвири с уста мелодията. И запяхме (б.а. - става прав, започва да "свири" на несъществуваща китара и да пее, като се разпалва видимо). Бяхме като "Бийтълс"! Италианците се потресоха. До мен бе най-силният им играч Бруно Конти. Шокиран. Какво ли си е казвал: - Каквиса тези? Те са на нашия стадион, би трябвало да ги е страх!

 

- После вкарахте гол и бихте с дузпи.

 

Нийл: - Дузпите не бяха проблем (б.а. - той е дузпаджията на "Ливърпул" цяло десетилетие). Изпускал съм само три. Едната на рождения ми ден. Това е въпрос на психология, а аз бях добър. Кени Далглиш беше велик играч, но не искаше да бие дузпи. Ти биеше ли дузпи в ЦСКА? (към Марков)

 

Марков: Помня, че ти и германецът Манфред Калц бяхте единствените десни защитници, които биеха редовно дузпи. Да, аз бях първи изпълнител в ЦСКА. Даже изпуснах срещу "Ливърпул", но предишната година. Тогава паднахме с 0:1 в София, а Клемънс спаси удара ми. Какво прави той сега, как е?

 

Тук идва драматичен момент. Очите на Фил са пълни със сълзи. Въздишка...

 

Нийл: Рей... не е добре. Откриха му тумор в главата. Тази сутрин ми прати SMS, започва терапия и има шанс да изчистят тумора. Миналия четвъртък погреба баща си. Отиде на рутинен преглед, а му откриха тумор...

 

Марков: Предай му искрени поздрави и пожелания да се оправи бързо! С него сме и ние, от ЦСКА. И му кажи, че не му се сърдя за онази дузпа, която ми спаси!

 

Това връща усмивката на лицето на Нийл.

 

- Играхте и финал на "Хейзел"...

 

Нийл: Бях капитан през 1985 г. (преди мача с "Ювентус" умират 39 фенове).

 

Тук за втори път има сълзи в очите.

 

Нийл: Този мач не трябваше да се играе. УЕФА ни накара да излезем на терена, за да няма повече мъртви. Те казаха, че ако мачът започне, битките по трибуните ще спрат. Исках просто да изляза оттам, да изведа семейството си. Бях готов да дам купата на "Ювентус" и без игра. След това УЕФА наказа английските отбори, без да ни изслуша. Това ме възмущава и досега. А те избраха този стадион, който беше негоден за финал.

 

- Какъв е проблемът на Дейвид Мойс в "Манчестър Юнайтед"?

 

Нийл: Преди години "Ливърпул" смени мениджъра си Бил Шенкли - велик и незаменим, с Боб Пейсли. Боб тръгна трудно, а в първите три месеца Шенкли бе всеки ден до отбора, на базата, на стадиона. Кевин Кийгън и останалите продължаваха да наричат него "шефе". Накрая Джо Фейгън, помощникът на Пейсли, му каза: Мистър Шенкли, вашето присъствие дава отражение върху Боб. Оставете го да си върши работата. И Пейсли спечели всичко в следващите 7 години. Сега над Мойс е сянката на Фъргюсън. "Боговете" на клуба го гледат от трибуните на всеки мач - сър Алекс, Боби Чарлтън, Брайън Робсън...

 

- Благодарим ви, че "преиграхте" онзи велик мач!

 

Нийл: Чакайте! Онзи ваш отбор беше на косъм от най-великите в Европа. ЦСКА стигна много близо до финал, може би до купата. Ти беше градивен играч, плеймейкър (към Марков). Не обичах такива, създаваха ми много проблеми с техниката си. Длъжен съм да ти кажа, че на мен трибуната "Коп" ми лепна прякор Зико заради дузпите, които биех! Какво ще кажеш?

 

И двамата се смеят.

 

Марков: Бих искал на мен да ми бяха викали Зико, все пак аз бях номер десет!

 

За край на разговора Фил Нийл предлага да бият дузпи, за да е пълно "преиграването" на мача. Нали в това са специалисти.

 

Текст и снимки: Динко Гоцев, Труд

 

ЦСКА в А група. ЦСКА в Б група. ЦСКА някъде си, оздравен, боледуващ или почти несъществуващ. Ако четеш детайлно всичко, което излиза по темата в печатните, онлайн и електронни медии, направо лудваш. Забравяш в края на всеки ден защо си почнал да се информираш, за кой клуб иде реч и с какви фланелки играеше отборът му.


Шизофренията ЦСКА Какво повече искате от ЦСКА? За ЦСКА се води хибридна война Гриша Ганчев настъпва към А група и очевидните сигнали са, че новото дружество със старо име ще е в елита. Васил Божков се явява като някакъв призрак под белия чаршаф (сетете се за немите филми), когото току избутат в стаята, за да плаши и разсейва присъстващите.


Синдик Дора Милева (точно така - лицето, което е назначено да бъде безпристрастно) откровено си лобира за вариант с Божков (или по-точно - анти Ганчев), говори вече за взимане на лиценз, за футбол... А допреди няколко месеца обясняваше, че е там да си свърши работата и нищо не разбира от играта. Трима души в една лодка, както е написал Джеръм Джеръм.


Тук са трима (поне) в пробитото корито на ЦСКА, но броим и синдика. Феновете се разделиха и пишат декларации, карат се из социалните мрежи, забравят приятелство и ръсят ругатни. Дотам ги докараха. Думата "оздравяване" ги разболя, по ирония на съдбата и напук на логиката на хубавия ни български език.


Да видим докъде ще се стигне, може би до "възраждане", "възкръсване" или пък пълно умъртвяване. Тогава може и да мирясат всички страни, но спокойствието им пък да е краят на клуба, който уж всички много обичат.

Футболът - и продължават да ни го натякват, сякаш не го виждаме, все повече е продукт, бизнес и реклама. Колко струват и какъв цвят са бутонките на Неймар е по-важно от това как играе. Но поне на ниво национални отбори могат да ни оставят онова, което ни е накарало като деца да гледаме с ококорени очи тази игра и да се влюбим в нея.


Евро 2016 е първият експеримент на УЕФА в нейните опити да вкара на европейското целия континент. 24 отбора, от които 16 ще влязат в елиминациите. Това си е групова фаза на Шампионска лига, с десетки мачове, по три на ден. С отбори като Албания, Северна Ирландия, Исландия - при цялото ни уважение, които дават колорит, но не и класа на първенството. И изобщо - европейското е съвсем променено...


Помним 1987-а и Гари Макей, който ни прати зад борда с гола си за Шотландия в София. В една дъждовна вечер на ноември България бе на 5 минути от това да се класира сред най-добрите 8 - да, осем - на Европа. Четири години по-рано Югославия ни изхвърли в лудия мач в Сплит. Тогава на финалите ходеха осем отбора, две групи по 4, полуфинали и финал. Такава бе схемата от 1980-а до 1992-ра.


И може да се поспори дали има чакани с по-голям интерес турнири. Да, разбираемо е, че днес в Европа има повече нации, разпаднаха се СССР и Югославия, нароиха се нови държави и национални отбори. Но въпреки това футболът прави опасен експеримент да превърне всичко в панаир, в шоу за телевизионните пари.


Турнирът това лято можеше да е 20-дневен, с 8 отбора, а за останалите - ваканция. Вместо това Германия или Франция, Испания - който стигне финал, ще играе 7 мача и реално ще слее миналия със следващия сезон за 23-мата в състава си. Затворен кръг от футбол за играчите. Както и за нас - мачове има всеки ден, постоянно. Повечето не са интересни и ги гледаме само, защото са от европейското.


Полша - Северна Ирландия?
Турция - Хърватия?
Германия - Украйна?


Хареса ли ви футболът (като изключим рутинната класа на хървати и немци, играли даже на непълни обороти)? Това са двубои, на които мястото е в квалификациите. И там, ако пребориш ламята-гранд, отиваш вместо нея на финалите. Случваше се през годините.


Преди 24 лета Италия пропусна Евро 1992, а го спечели Дания. Четири години по-рано Франция не стигна финалите, а изненадващо ги спечели Холандия. През 1984-а Франция се възцари, а на финалите нямаше ни Италия, ни Англия, ни Холандия. Тогава също имаше изненади, инфарктни мачове и емоции.


И до днес помним обрата на французите срещу Португалия в полуфинала от 1984-а. Или лудия гол на Ван Бастен, който само веднъж избяга на Юрген Колер, и прати зад борда Германия - 1988-а. Или пък онези датчани, които поред "на номерата" биха всички фаворити и спечелиха титлата от 1992-ра.


Европейското бе марка за класа, а футболът на него - на високо ниво, в повечето случаи. Това, което УЕФА прави в момента, вероятно е от полза на всички финансово - класираш се, прибираш едни близо 8 милиона евро, телевизиите са доволни, футболът не спира - тече сутрин, по обяд и вечер...


Само че опасно се приближаваме към схема "световно на две години" - защото континенталното първенство стана с толкова мачове, колкото се играят и на това на планетата. Затова - ето ви различен глас.


Искаме си стария формат, без безкрайни мачове, с по-здрави групи в квалификациите (сега Англия се класира безметежно с 10 от 10 победи) и битка за всяко място. Не искаме мачове без интрига на финалите, както и групи, от които излиза дори третият тим. В квалификациите ако си трети, отиваш на бараж. На финалите - почти сигурно си в елиминациите.


Не, благодаря - футболът с шанс за внезапна смърт - и в квалификации с 1 класиращ се за финалите от група, и с турнир от 8 тима и директни полуфинали, би бил далеч по-интригуващ. Но модерната игра назад не се връща. Развитието е само в една посока. И нея я сочат спонсорите и телевизиите, както и маркетинговите съветници на УЕФА.


P.S. - Със стария формат бяхме далеч по-близо до европейско първенство, отколкото сме днес.
Защото имахме силен отбор, който се изправяше срещу най-добрите.
Днес какъвто и да е форматът, шансовете ни за класиране си остават все същите - мънички.

Някои ги нарекоха новатори, а други – Тримата мускетари. Те са приятели, което е най-важното, и действат като юмрук. Те са една от треньорските тройки в българския футбол, захванала се с трудната професия малко след кадрите на Армейската школа – Александър Томаш, Константин Мирчев и Тодор Кючуков, които сега са начело на Берое.

 

Тримата бяха на стадиона при представянето отбора на ЦСКА за новия сезон и успехът с 1:0 срещу Берое на 7 юли. Често са на „Армията“. Това е триото Христо Янев, Владимир Манчев и Ивайло Петров.

 

Хората, доставили най-много радост на червената публика през 2016 г. със спечелената титла във „В“ група и Купата на България.

 

Те имат своите знаменити моменти с аления екип.

 

Янев реализира в 5 поредни мача срещу Левски (при 1:2 на 24 април 2004 г.; при 2:2 от дузпа на 17 октомври 2004 г.; при 1:0 на 23 април 2005 г. от дузпа; при загубата на финала за Купата на България с 1:2 на 25 май 2005 г.; при поражението с 1:3 след дузпи (1:1 в редовното време и продълженията) на финала за Суперкупата на 31 юли 2005г.)

 

Манчев има няколко попадения срещу Левски (при 1:2 на 22 април 2001г. и при 2:2 на 2 март 2002г.), а също и победен гол в първия сезон с плейофи през 2002 година (26 май 2002-ра на ст. „Българска армия“ ЦСКА побеждава с 1:0, а Владо вкарва в 15-та минута).

 

Петров спаси три дузпи срещу „сините“ (Валери Домовчийски прати топката в гредата при единия удар, но Пифа хвана ъгъла) и прати Суперкупата на „Армията“ (30 юли 2006 г. 3:0 ЦСКА срещу Левски, 0:0 в редовното време и продълженията).

 

Разговорът прескача от тема на тема, няма ограничения, няма правила или догми. Но основното, около което се върти, неизбежно е свързано с червения цвят и четирите букви. Въпреки че започва с няколко думи за книгата на Христо – „Единственият начин“ и връзката с играта.

 

Янев: Искам да напиша книга за футбол, разбира се. Има много неща, които искам и мога да разкажа. Но отнема страшно много време. В момента чета автобиографията на Кройф, още първите две изречения ме грабнаха: „Аз не съм човек с образование и научна степен. Всичко, което съм научил и знам е придобито чрез опит.“

 

Оттук темата вече изцяло е футбол, основно ЦСКА.

Ивайло Петров: С Ицо Янев се познаваме от 15-16 години, заедно играхме в Олимпик Галата. Помня, че беше невзрачно детенце (б.а. – смее се), ама футболист, та футболист. И станахме приятели. И така до ден-днешен. С Владо Манчев се запознахме в ЦСКА. Янев обаче бързо замина за Франция и за жалост малко поиграхме заедно там.

 

Ще ви разкажа една случка, която я знаят само няколко човека. Живеехме в Дървеница, а баща ми е бивш вратар. Един ден решавам, че и аз ще ставам футболист. Отивам на четвърти километър, на сгурията, където сега е построена зала „Арена армеец“. Никой не ме е завел, отидох сам. Записах се да играя футбол.

 

Бях около 10-11-годишен и направих първата си треноривака с ЦСКА. И то като защитник. След това си казах: „Не се чувствам добре, не е моята позиция“. Вечерта разказах на нашите, те се смяха. Малко по-късно се преместихме в квартал „Левски“ и тогава започнах при „сините“. Никога няма да забравя този момент – първата тренировка с ЦСКА. Тогава с баща ми си говорихме доста, коментирахме, че много се бяга в защитата, и той ми каза да ставам вратар.

 

И още нещо от тази тренировка – при един корнер аз съм на гредата и съм се хванал за нея, а ръката ми се е увила като змия около стълба и едната й част е отвън. Един ми вика, че нямам право, не трябва така, а аз го погледнах и си викам: „Тоя пък ще ми каже!“ Не обичам много да ми казват какво да правя и тогава реших, че няма да съм полеви играч.

 

Христо Янев: Не е най-приятното нещо на този свят да знаеш, че в неделя може да е последният ти работен ден и да не си треньор на даден отбор. Но такава ни е работата, има риск. Това важи за всички по света в тази професия.

 

Давам ви пример – Клаудио Раниери. Направи подвиг във футбола. Много хора като него правят с труда си така, че радват феновете, да изпитват все още удоволствие от футбола. И в същото време става нещо неочаквано, но нормално за нашата професия – уволнение.

Владимир Манчев: Със сигурност този сезон във „В“ група бе най-голямото обединение на червената общност. Трудностите сплотяват и обединяват, доказано е. Силата на един клуб се показва точно в това. ЦСКА е нещо повече от клуб. Това е идея. Сега се спори има ли разединение. ЦСКА един, два, три клуба… Няма такова нещо. Има само един ЦСКА, само една история, една идея. Всичко друго са глупости. Това, което се случи през 2016-та – футболисти, треньори, фенове, емоции. Това е ЦСКА! С много голяма любов преодоляхме трудностите.

 

Янев: Няма как да забравя тази година! Колелото се върти много бързо, не знаеш в кой момент ще си на върха или на противоположната му страна. Радващото е, че има млади футболисти, които питат, интересуват се, искат съвети. Миналата година имахме щастието да работим с млади момчета в ЦСКА. За първи път се сблъскваха с мъжкия футбол. Визирам Божидар Чорбаджийски, Валентин Антов, Павел Головодов, Анатоли Господинов и останалите, които записаха имената си с големи букви в историята на клуба. Видяха какво е един стадион да се напълни с публика, която да стои зад теб. Това те кара да настръхнеш!

 

Срещат се такива отделни футболисти, които ни питат, искат да почерпят от нашия опит, искат да направят нещо запомнящо се. Но повечето играчи у нас просто не могат да оценят къде са, какво могат да постигнат, какво трябва да направят и какъв шанс имат. В ЦСКА навремето бяхме поколение от футболисти, което се бореше да стигне до националния, а оттам – до големия футбол. С Велизар Димитров, Емил Гъргоров – Бадема и т.н. – борихме се да сме в групата от 18, да сме титуляри, воювахме за всичко.

 

Каквото и да кажем за това, което преживяхме, ще бледнее пред това, което изпитахме накрая. Спомняме си и началото, и края. Много неща не мога да забравя. Първият път, когато тръгнахме на лагер, Владо (б.а. – Манчев) ми каза: „Искам да сме наясно какво желаем и как ще го направим“. След това ми изплуват моментите след финала – как се прегръщахме като обезумели тримата. Неописуемо!

 

Петров: Целият сезон във „В“ група не може да се опише с видео, нито със снимки. Това беше велика работа! Един невероятен сезон. Това трябва да се изживее, не може да се опише с думи. ЦСКА е тази велика публика! Ако тази публика я няма, тогава и ЦСКА няма да бъде ЦСКА.
Феновете на клуба са невероятни и подкрепата е уникална, независимо в коя група е отборът. Няма ли публика, по-добре да се съберем няколко човека в квартала и да си играем на малки вратички.

Янев: Играл съм в редица големи мачове – срещу Ливърпул, Милан, Шахтьор Донецк, Байер Леверкузен, но това, което се случи на полуфиналите с Берое, беше лудост. Особено в Стара Загора. Пътувахме с автобуса, а нашите фенове бяха навсякъде по улиците. Автобусът не можеше да мине от нашата публика! Предварително знаеш и разбираш, че този мач няма как да го загубиш. В момента на първия гол на Самир Аясс имах чувството, че стадионът ще се срути.

 

За финала каквото и да кажа, ще е малко. Когато съдията даде последния сигнал, тримата се гледахме няколко секунди. Тогава беше реалността. Това бе истинското. Постигнахме нещо, което никой не очакваше. Това, което се случи през лятото на 2016-та, е безценен опит и изживяване. Ще ни послужи за в бъдеще в кариерата ни, в живота ни.

 

Манчев: Честно казано, в нито един момент преди и по време на финала не съм се съмнявал в победата. Бях спокоен, не съм се притеснявал.
Янев: …В деня на финала четях в хотелската стая „Къща от карти“, помня го добре. По едно време падна една картина, ей така, без нищо. Толкова голямо е било напрежението. Поне така го усещах…

 

Манчев: …Пак ти казвам – бях спокоен. Моите картини не са падали! Имах големи очаквания. Не исках да си представя как 40 000 си тръгват от стадиона с наведени глави.

 

Нямахме право да го допуснем.

 

Петров: Когато спечелихме Купата през 2016-та не ми е минавало през акъла, че ще се разминем с трофея. Бях убеден, че ще триумфираме. Хубавото беше, че към нас нямаше и големи очаквания, никой не ни беше поставял за цел да да спечелим купата. Играехме си мач за мач в турнира, футболистите се забавляваха, което е много важно. То се виждаше и на терена.

 

Направихме страхотни мачове срещу Берое на полуфинала. За финала вече беше ясно – отиваш и биеш. Ти, ако не се раздадеш за 40 хиляди души и целият стадион да е червен… За кой да играеш после? За 300 души, все едно си на мач между Обеля и Бистрица, примерно. Тогава ли ще дадеш всичко от себе си? Един път пиленцето каца на рамото и момчетата го знаеха. Мислех, че ще победим дори с повече.

Манчев: …Аз като казвам, че съм бил сигурен, това не е, защото съм високомерен. Отборът беше готов, нищо, че играехме във „В“ група. И физически бяхме добре, а и имахме качество. Хората не бяха много убедени в началото, нямаше мерило да преценят реално колко сме добри. Нормално беше ние да спечелим купата с оглед на формата, на възходящата градация, въодушевлението беше много голямо. Отделно – феновете те държат на гребена на вълната. Нямаше как да не бием.

 

Янев: Така беше. Борис Галчев се изправяше в съблекалнята преди тези мачове и им казваше на момчетата: „Спокойно, тия ще ги изядем с парцалите!“ Преди мач си казвахме по няколко думи. Футболистите ни уверяваха, че излизат и ще изядат тревата, независимо от противника. Бяха готови на всичко да хванат момента, който беше и техният шанс. Изключително важно е да имаш такъв човек на терена като Галчев. Той никога няма да остави някой да се отпусне, ще те намачка, ще те разтърси. Например, Тошко Янчев беше такъв, Стилиян Петров в националния отбор. Видят ли, че нещо не върви както трябва, намесват се. И десет точки да водиш, те искат да побеждават.

 

Започнах навремето в ЦСКА, а капитан беше Емил Кременлиев. Той не търпеше поведение, което не отговаря на това да си в ЦСКА. В тима имаше характери. Истински. Галин Иванов, Методи Деянов, Тодор Янчев. Непримирими, само победата ги задоволяваше. Велизар Димитров, Бадема, Валентин Илиев – те бяха също бойци. Ние дойдохме от малки отбори, гладни за успехи и искахме на всяка цена да се докажем в ЦСКА. Разбирахме какво е ЦСКА, оценявахме го и нямаше да се примирим, докато не постигахме целта си.

 

Сега това е проблем. Няма я тази непримиримост, спортна злоба. И това прави да изглеждаме посредствени.

 

Петров: Много са щастливите ми моменти с ЦСКА, трудно мога да отлича някой. Но моментът, който никога няма да забравя, въпреки че е негативен, е мачът с Тулуза (б.а. – 5 октомври 2007 г., 1:1 на „Армията“ след 0:0 във Франция, Купа на УЕФА). Продължението не беше 6 минути, а сигурно 7-8. Когато топката попадна във вратата ми, аз бях на колене, не знаех какво се случва. В този момент все едно се отвори една дупка в земята и потънах в нея. Ужасно чувство, няма как да забравя този момент. Не може да има само хубави неща, а лошите ни учат и ни правят по-силни. Важното е да можеш да се изправиш.

 

Манчев: ЦСКА е спечелил три трофея за 9 години… Всичко това е напълно нормално с оглед на това, че години наред клубът се лута. В момента се изгражда база, която трябваше да я има още преди 20 години. Живеехме си в миналото, искахме да постигнем успехи, стъпвайки на миналото. Това е невъзможно – и във футбола, и в живота. Стъпваш на здрава основа, а ЦСКА беше в плаващи пясъци, клатушкаше се. Оттук нататък ще се гонят цели в ЦСКА, тъй като има база, има школа, която е жива, макар да има още накъде да се развива. Има и финансова стабилност.

 

Петров: Без да подценявам отбори като Нефтохимик, Дунав, Пирин или Берое, но в ЦСКА е различно. Отговорността и напрежението са много по-големи. Фенската маса е огромна, в ЦСКА се иска всичко и на момента, титлата и нищо друго. Там нямаш място за отпускане – в тренировки и във всеки мач трябва да даваш сто процента.

 

Янев: В ЦСКА заварихме разруха на всеки фронт, когато се събрахме преди две години. И тази купа, този сезон, ни караха да сме особено щастливи. Клубът беше на дъното. Сега вече има план, има идея, има развитие. Съвсем скоро очаквам да се случват още добри неща.

Петров: Връщайки лентата назад – от 2008-ма, когато трябваше да играем в Шампионска лига и ни отнеха лиценза, се води целенасочена война срещу ЦСКА и клубът се бута към пропастта. Явно не е било случайно. Както се казва и аз съм виновен за фалита на ЦСКА, тъй като в този период съм получавал пари от клуба. Чувствам се виновен. Лошото е, че толкова милиони са кредит. Моята заплата също може да е от кредит – Александър Томов е взимал, за да плати на мен и на останалите. Като футболист в ЦСКА не помня да сме имали финансови проблеми. Много говорят за това какви схеми правел Томов, какви други неща, но той към нас си е бил коректен – всичко обещано финансово, го е изпълнинл. Той беше първият президент, който изкара на бяло заплатите на футболистите, по-специално на ЦСКА. И тогава му скочиха много други негови колеги, които не искаха това да става. В ЦСКА се изкараха документите, да бъде всичко на светло. В други клубове се даваха едни заплати, а играчите се осигуряваха на минималната за страната. Тогава стана и проблемът с лиценза – 2008-а.

 

Янев: Разбира се, че ЦСКА е месомелачка. Всеки един голям клуб е точно това. Чели сме и сме слушали изказвания на хора като Алекс Фъргюсън, Карло Анчелоти, Йохан Кройф, Арсен Венгер, както и много други, които говорят за това. Големите клубове се интересуват само от това – да вървят напред. Кой е отсреща като личност, не ги интересува. Имат цел, важна е тя. Минава се през всичко и през всеки, за да я постигне. Имах честта и удоволствието да играя 6 години в ЦСКА. Трябва да ви кажа, че това не е много време да се напаснеш, да разбереш всичко за този клуб като история и традиции. Трябваше ми година да усетя всичко това. Нужно е време, за да се случат нещата във футбола.

 

Петров: В периода, в който бях в ЦСКА, в съблекалнята не е имало някакви размирици, нито по-остри изблици. Бяхме задружен отбор, страхотен колектив. Имаше и много чужденци, които бяха част от него, те разбраха какво означава ЦСКА. Тогава Стойчо Младенов и Миодраг Йешич също помогнаха. Във „В“ група, когато ние бяхме треньори, искахме атмосферата в съблекалнята да бъде същата и успяхме да го постигнем. Бих го сравнил с периода, в който спечелихме последната титла със Стойчо Младенов през 2008 година. В една съблекалня, ако няма колектив, дори и Реал Мадрид да се казваш, нищо няма да направиш. И Стойчо Младенов, и Йешич бяха големи треньори, те са фигури и бяха създали параван за футболистите, поемаха ударите от медиите и от критиците, за да ни предпазят нас. Не всеки може да го направи това, но те бяха силни характери и големи професионалисти.
Манчев: Винаги съм искал да играя в ЦСКА. Когато дойдох в ЦСКА, почувствах се като у дома. Нямам обяснение защо, просто си бях на мястото от първия ден.

 

Петров: Дори и да не споменавам имена, е видно кой какво дава на терена, кой се влага винаги и се раздава. Последният пример – супер игра в контролите на ЦСКА по време на подготовката, а в първия мач срещу Славия (1:1) нещата не се получиха. Аз, както и хората от ръководството, и феновете, бяхме убедени, че ще победим поне с 2:0, но нещата не се получиха. Сигурен съм, че е имало малко подценяване от страна на играчите, но този резултат дойде точно на време, преди важния мач с Лудогорец.

 

Янев: Играл съм и съм вкарвал голове на ЦСКА преди да премина в клуба. За първи път усетих какво е ЦСКА преди мача с МТК. Тръгнахме от Панчарево и до „Армията“ плувахме в едно червено море. Мачовете с Левски, европейските двубои – това са невероятни моменти. Отиваш на стадиона два часа преди мача, а там е пълно с фенове, не знаеш какво става, къде си. После печелиш титла, виждаш радостта на хората, усещаш какво значи всичко това за тях. Отиваш на места, където не можеш да предположиш, че има фенове на ЦСКА, а те се появяват отнякъде и виждаш любовта им.

Петров: При представянето на отбора с Берое (1:0) бяхме тримата на мача. Още с влизането в парка към „Армията“, се чувстваш по различен начин, чувстваш се по-свободен, дишаш по различен начин.

 

Манчев: Преди мача с Милан (б.а. – 0:1 в Купата на УЕФА, 2001 г.), още при излизането от тунела целият стадион се тресеше. Тази атмосфера никъде другаде я няма. Чувахме феновете в съблекалнята, зареждаше ни страшно много. Сега го няма това, публиката намаля. Атмосферата преди мача показваше емоцията и енергията, която имаха и предаваха на отбора феновете.

 

Петров: Този отбор, с който станахме шампиони при последната титла със Стойчо Младенов (б.а. – 2008-а), е най-силният в последните 20-25 години. Тогава имахме в редиците си Неи, Вальо Илиев, Сашо Тунчев, Флорентин Петре, Еуген Трика, Велизар Димитров, Бадемчето… Нямаше разделение на групички – чужденци и българи. Стойчо Младенов не позволяваше такова нещо. Нямаше как някой да си помисли, че може да го направи. Много хора го упрекват за тактиката, но целта оправдава средствата. Много плюят и по Жозе Моуриньо, че играе защитно, паркира автобуси и т.н., но по-важното е да спечелиш с 1:0, отколкото да загубиш, нали? Е, какво като Барселона владее топката в някой мач 80 процента, а крайният резултат е 1:1? Помни се резултатът, помнят се победителите, всичко друго е на заден план.

 

Янев: Най-паметните ми мачове за ЦСКА…? В съзнанието винаги ми изплува Вечното дерби с Левски – 1:0 на националния стадион „Васил Левски“, когато вкарах (б.а. – 1:0 на 23 април 2005 г., Янев реализира от дузпа, а точките са шампионски), бе незабравимо. Помня и всички европейски мачове, когато излизаш пределно мобилизиран и готов за бой. И си казваш, че трябва да си поласкан да си част от това. Да си една малка песъчинка от голямата история на ЦСКА.

 

Край на първа част.

Продължаваме с втората част на разговора с триото Христо Янев, Владимир Манчев и Ивайло Петров (първата част можете да прочетете ТУК). Преди това нещата бяха насочени изцяло към темата ЦСКА, сега посоката на диалога се променя малко – за мечтите, нещата, които искат да постигнат в живота и футбола, за треньорската професия и още любопитни теми, представени от Sportnamasa.com.

 

Христо Янев: Всичко е чудесно, но в последните 3 години се сблъсквам с нещата и виждам, че е много трудно да пробиеш, на който и да е фронт. Освен опит и практика, ти трябва и късмет.

 

Директно ви казвам – няма формула за успеха. Опитваме се да правим неща, които мислим, че са правилни. Още като действащи футболисти разбрахме кои са нещата, които ни мотивират и демотивират, и сега се опитваме да прилагаме тези прийоми и в работата ни. Няма правилен начин, няма единствен начин, нито начин, който да ти дава сигурност. Трябва постоянно да си концентриран, да импровизираш, да се съобразяваш и да се нагаждаш спрямо ситуацията.

 

Ивайло Петров: След като приключих кариерата си, отидох да помагам за вратарите в Чавдар Бяла Слатина. В същото време Светльо Петров беше спортен директор в Добруджа и ме покани в Добрич. Паралелно с това ми се обади и Ицо Янев. Аз предпочетох да работя с Христо, тъй като го познавам, отколкото да отида в Добруджа при човек, който не познавам. И така се озовахме в Миньор Перник – сериозни амбиции. След това дойде и най-красивото – поканата от Гриша Ганчев, когато отборът беше във „В“ група. Бизнесът с приятели не е хубаво нещо, имам много примери в живота. Но в спорта е различно – трябва да сте приятели. Различно е от бизнеса.

 

Янев: В последната година в кариерата ми като играч, видях неща, които ме мотивираха – отношението на треньор с футболисти и клуб. Исках да променя нещата, имах мисли и идеи в главата си, исках да ги приложа. Трудни и сложни на моменти неща, но не ни пречеше да опитаме.

 

Петров: Аз съм много самокритичен. Който не си прави равностметка, не държи на себе си. Не иска да израства. Това важи за всеки един спортист. Аз и пред приятели се тюхкам яко след някой мач – трябваше да направя това, можех да реагирам така… Помня Илия Вълов като дойде в Черно море. Той тогава каза:„От мен няма да чуеш браво, страхотен мач и т.н. От мен ще чуеш само упреци и критика”. И си викам: „Абе, тоя човек защо ми говори така?!” Ако е някой спортист с по-лабилна психика, можеш да го смачкаш.

 

Но това ми помогна, това ме изгради. Малко са тези, които ще ти кажат истината в очите, ще ти посочат грешките и ще те критикуват. Трябва да се правят равностметки. И сега като треньор рядко казвам хубави неща, гледам да им посочвам грешките. За да се учат. Иначе от Вълов чувах доста критика, но и хубави неща, разбира се. И той е човек, знае какво и как да направи. Психологически подход.

 

Янев: Първите впечатления в съзнателната ми кариера са тези, че успях да разбера кое е правилно и кое не. Беше 2000 година при Енрико Катуци, Бог да го прости. Човешкият му подход към цялата група. Това ми се запамети в съзнанието. След това, през 2006-та, животът ме сблъска с Ивон Поликен във Франция. Тогава разбрах, че ако подходът ти е различен към цялата група, нещата се получават.

 

В този момент реших, че ми се прави нещо, свързано с футбола – треньорство. Най-трудното е да излезеш на терена и да не участваш в тренировката. Включваш се рядко, знаеш, че още можеш да правиш голяма част от упражненията и да поемаш натоварванията, но вече си казал стоп. Докато бях футболист, мислех, че е много лесно. Играл съм в отбори, където има поне 20 равностойни футболисти. Затваряш си очите и избираш 11, примерно. Но се оказва, че е обратното.

 

Владимир Манчев: За разлика от Ицо, аз не се бях замислял. Играеше ми се още, не исках да спирам. Към края на кариерата си имах доста контузии, които отдавам на малшанс и лош късмет. Тогава се замислих за бъдещето и какво бих искал да правя. Реших да пробвам с треньорството, но още не бях много сигурен. В момента, в който започнах, вече реших, че само това искам да правя.

 

Петров: Докато си футболист е различно от това, когато си треньор. Ти си като баща на играчите, докато преди това, когато играеш все още професионално, сам отговаряш за себе си – какъв режим да спазваш, как да тренираш, как да се държиш в обществото. При треньорството отговорността е много по-голяма, трябва да се съобразяваш с още куп неща. След мач, когато един футболист се прибира в къщи, ти го мислиш – как е шофирал, дали е стигнал, всичко дали е наред. Ти си като родител. Преживяваме доста нещата с Янев и Манчев, емоцията е различна.

 

Янев: Трябва да се съобразяваш с много неща – как някой подхожда към натоварванията, какво предстои от даден мач, как определена група футболисти взаимодействат в дадена ситуация, кой е в добра форма и т.н. Треньорът трябва да ги отчете тези неща. Разни хора коментират, изразяват мнения, но те не са там, не са с групата, не знаят какво се случва, кой е готов да направи това, което иска треньорът. Психология. Усвояването на работата е различно от това като треньор, който работи с 25 футболиста, с 10 човека в ръководството и още 20 000 фенове, примерно. Много по-сложно е от това да гледаш 90 минути от трибуните и да можеш да придобиеш представа за любимия си отбор.

 

Манчев: Много сложно го обясняваш. Един харесва Самсунг, друг Айфон, който нищо не струва, примерно. Ето ти две мнения и съответно два различни състава. Един харесва Ауди, а друг Мерцедес, едни си падат по слаби жени, други – по дебели, едни по такива с малки гърди, а други с големи… И петима треньора да сме, ще имаме пет различни състава.

 

Янев: Хората мислят, че един взима решенията. Ние сме екип, няма еднолично решение. Въпрос на комуникация, детайли в тренировката и тогава екипът стига до основното решение. Сработихме се много, мислим по един и същ начин. Играли сме заедно в ЦСКА, в националния отбор. Това ни дава възможност да работим без граници и задръжки, познаваме се добре, знаем кой какво мисли. Това е доверие! Важното е да работим всеотдайно и да знаем, че срещу себе си имаш човек във всеки един смисъл на думата.

 

Манчев: Понякога стигаме трудно до консенсус, имаме спорове, но това е нормално. Важното е да имаме допирни точки. Анализът на мач ни отнема понякога часове, друг път дни – връщаш лентата в съзнанието си, гледаш видеозаписа и кадрите. Не всичко се вижда на момента. Като цяло бързо стигаме до визията, а след това наблягаме и на детайлите – гледаме пак мача, говорим с играчите.

 

Петров: Винаги сме решавали на 80-90 процента какъв да е титулярният състав. Аз също съм взимал участие в това кой да играе и кой да не играе, както и те са изразявали мнение кой да бъде вратар в даден мач.

 

Янев: По същия начин процедираме и за новите футболисти – какви ни трябват, на кои постове, какво ще изискваме от тях. И най-вече дали е нашият човек и дали е по възможностите на клуба.

 

Манчев: Всеки има различна представа за отделен футболист, понякога това налага да се търси и отделна информация.

 

Янев: Треньорската професия е трудна, особено у нас – като натиск я оценявам с 10, трудност – 10, а като признателност – минус 3. До момента намирам в моята треньорска работа много положителни неща и емоции, дава ми увереност, че можем да си вършим работата.

 

Манчев: Много хора твърдят, че ако имат тези и тези футболисти, ще станат шампиони. По тази логика, всеки на мястото на Димитър Пенев щеше да стане четвърти в света, нали? Несериозни са подобни твърдения. Треньор и играчи успяват заедно. Като цяло сме негативен народ, много сме напрегнати.
Атмосферата на мачовете е почти винаги тягостна у нас, всичко е на живот и смърт, но на терена качеството е толкова ниско, че е несериозно да се приемат така нещата.

 

Българи сме и не можем да избягаме от това. Но ние сме били навън, видяли сме доста и трябва да приложим тези знания тук, да променим статуквото. Имаме черти, които ни дърпат надолу. Ако не бяхме с този манталитет, държавата нямаше да е на това дередже. Не отстъпваме като хора и талант на тези на Запад. Аз винаги съм бил с европейско мислене (смее се).

 

Янев: В първите 10 дни като излязох зад граница и видях, че всичко, което съм правил, е било грешно. Абсолютно всичко! Или ако не е грешно, то много далеч от истината. Ако бях имал късмета да изляза малко по-рано в чужбина и да се докосна до начина на мислене и поведение, щях да видя всички мои слабости, да ги променя и най-важното – да знам как.

 

Във Франция ме накараха да гледам по по-различен начин първо на живота, а след това и на работата ми на терена. Там мислиш само за футбол. Хората са директни, прями, точни, знаят какво, как и кога да го кажат, за да те жегнат и да те мобилизират, с вътрешна мотивация да извлечеш от себе си.

 

Петров: За малките мачове настройката е по-трудна и там е ролята на треньорите. Големите отбори излизат по различен начин. Когато излезеш срещу Левски е различно, но срещу по-малките… Стойчо Младенов ни настройваше и говореше по цяла седмица за предстоящия мач с Беласица, примерно. Знаеше важността на един такъв двубой. За дербитата това не е нужно – знаеш, че трябва да излезеш и да го спечелиш, както и всеки друг мач, разбира се, но има разлика и тя не е малка. Важен е подходът, който е различен за всеки противник. Но трябва да знаеш и по какъв начин да го направиш.

 

Манчев: Който е излязъл в чужбина, ще каже едно и също. Аз съм си бил винаги с европейски манталитет! (смее се). Не, промени ми се виждането за футбола.

 

Тук си мислех, че съм голямата работа. Там видях, че това не е така. Трябвяше бързо да се събера, както се казва, за да бъда на ниво. Доста други допускат тази грешка – изпъкват на нашето ниво и мислят, че така ще остане и в чужбина. Твърде малко време имаш, ако въобще имаш. На мен ми дадоха тази възможност – месец, месец и половина да свикна. Трябва по-най-бързия начин да влезеш в културата, да се впишеш в манталитета им. Това е много важно, да видят, че човекът, когото привличат, се интегрира в клуба и страната. Или се вписваш, или те изхвърлят.

 

Хората там не гледат с каква кола идваш на тренировка, как си облечен. Гледат как се държиш, как тренираш, какъв е подходът ти. Имах удоволствието да играя с доста добри футболисти, и за тях това важеше.

 

Петров: Винаги, където съм играл преди, съм твърдял, че вратарят трябва да е от държавата, от която е отборът. Говорим за ЦСКА, не за Милан, Реал Мадрид, Ювентус – там могат да играят със затворени очи, може да им пази и вратар от Конго, примерно. В България е различно – манталитетът на българските защитници е различен. Да го кажа така – малко по-обидчиви са. Когато се направи грешка от вратаря, те винаги го обвиняват, измиват си ръцете с него. И си представете за какво става дума, когато вратарят е чужденец. Различно е. Имало е доста моменти, в които и аз съм се карал със съотборниците. Но така се изгражда един отбор. В спора се ражда истината.

 

Янев: Имал съм честта да играя с много добри футболисти – Любо Пенев, Йордан Лечков, Методи Деянов… Владо Манчев също беше много добър. Коце Видолов, Тошко Янчев, Краси Чомаков – това бяха топ футболисти. Ще пропусна може би някой… На Запад видях Лоран Батлес, Морейра, Оливие Жиру, Фегули – големи футболисти, национални състезатели. Като чисто футболни качества не отстъпваме на тях по нищо.

 

Не съм виждал толкова технични играчи като Деянов и Видолов, нападатели като Любо Пенев и Бербатов.

 

Но влагането в тренировките, отношението – това ги прави големи и ги различава, а това е нещото, което на мен ми направи най-голямо впечатление и искам да променя в работата и мисленето на българските футболисти.

 

Манчев: Ти ги изреди в България… В чужбина – Ерик Абидал, Диего Коста в Селта… Но тези тук, Деянов, Любо, Стилиян и Мартин, не са в никакъв случай по-лоши.

 

Петров: Докато бях футболист, имаше уникален колектив в съблекалнята – Флорентин Петре, Еуген Трика, Велизар Димитров, Емил Гъргоров – Бадема, Валентин Илиев, Тиаго Силва… Винаги е имало бъзици, постоянно. Това прави един колектив добър и сплотен.

 

Сещам се за един случай – когато стана скандал с Вальо Илиев и португалеца Жозе Фуртадо (б.а. – през май 2007 година). В Панчарево се сбиха. Разтърваха ги на терена. И отиваме да се къпем. Тогава двама-трима чужденци, не помня кои точно, заедно с румънеца Трика, стоят отвън на стълбите пред съблекалнята и не влизат. А ние вече сме в съблекалнята. Излизам аз и ги гледам. Казвам им: „Айде, влизайте да се къпете”. А Трика ми отвръща: „А не, там става нещо страшно, бой страшен, по-добре да изчакаме”. А нямаше такова нещо, но чужденците бяха уплашени. Бурята отмина за 2-3 минути, бързо се оправиха нещата.

 

Аз съм за такова нещо, да има спречквания, да има хъс. Това означава, че има заряд в тези хора. А не да ми стоят като мишленца и да си карат леко. Трябва да има мъжкари. Понякога е отрезвяващо – да има караници и спречквания по време на тренировки. Има го и при големите отбори, но това калява.

 

Скоро имахме такъв пример в Нефтохимик. Цяла година тихо и кротко. И на една тренировка стана проблем, без да споменавам имена, и действията се развиха бързо – караници, на висок тон, скочиха си дори на бой, до който не се стигна. Аз бях на терена, най-близо, а от другата страна – Ицо. И аз се молех той само да не се намеси, за да видим докъде ще я докарат. Той не реагира и след това му казвам: „Добре, че не се намеси”, а той отвърна: „Искаше ми се един път да има нещо такова, да се види характерът им”. Разбира се, нямаше да допуснем някакви крайности, но не можеш да стоиш свит в ъгъла.

 

Янев: Аз такъв футболист като начин на влагане, на отношение, като Стилиян Петров не съм виждал. Никъде!

 

И ето пример – играл съм с Тити Камара (б.а. – бивш национал на Гвинея (1992-2004), а кариерата му преминава през някои от големите отбори – Сент Етиен, Ланс, Олимпик Марсилия, Ливърпул, Уест Хем), невероятен талант. Но като манталитет и начин на трениране, по-скоро се доближаваше до нас.
Това прави голямата разлика в нещата. Всичко е ред, дисциплина и организация. По това се различаваме коренно. Това разграничава големите отбори от посредствените.

 

Манчев: Треньорът може да направи най-добрата тактика, да има най-добрите идеи, но по време на един мач нещата в някакъв момент се объркват. И тогава влиянието ти е по-малко. Играчите са концентрирани, публиката вика, не те чуват, има такива моменти. Затова е много важно на терена да има поне един, който на 100 процента помни и знае какви са изискванията. Ситуацията се мени, гонят играч, вкарват ти гол, отборът се отпуска, някой го контузват.

 

Ти имаш едни 15 минути на полувремето, в останалото време футболистите са сами. Поне един такъв играч вътре да имаш – много е важно.

 

Янев: В националния имахме Стилиян Петров. Той не те оставяше и за секунда да се отпуснеш. Няма значение кой си, как се казваш. Ще те накара веднага да се стегнеш и да започнеш да играеш. Аз не съм чул Мето Деянов или Стилиян да повишат тон. Но ако те видят, че не си на ниво, ще ти дадат да разбереш. И то с тон, който не търпи възражение. Как бих казал нещо на Любо Пенев на терена? Или на Мето Деянов? На Тошко Янчев. Влизат и в конфронтации, когато трябва, за да се стигне до победата, до целта.

 

Манчев: Има и такива като Артуро Видал сега в Чили, начините са различни да стигнеш до съотборниците,  да им въздействаш, да си лидер и да те следват.

 

Янев: За мен лидер е този, който показва със собствените си действия това, което иска да се види от целия отбор.

 

Петров: Аз съм му казавл на Любо Пенев в очите – за мен е номер 1. Да, мразел съм го, псувал съм го, но съм такъв. Големият ми порок е, че устата ми е голяма. Няма как да чуеш от мен това, което искаш да чуеш, а не това, което аз мисля и искам да кажа. Любо Пенев за първи път въведе ледените басейни. Бяхме изумени. Мисля, че бяхме в ”Царско село”, там тренирахме. И по едно време се чудя какво става. Викам си: „Алооо, какво е това нещо, бе?” Не стига че водата е ледена, ами и в нея още много лед сложен, с кофи го носеха постоянно.

 

Целият отбор учуден. Любо си влезе съвсем спокойно и даде пример. И никой не иска да влезе в басейна, но Пенев е голям респект, класа, няма как да не го направиш. Само скръцна със зъби и по погледа му разбираш, че това трябва да стане, т.е. да влезеш в басейна. Обаче това ни промени и разбрахме, че е жестока работа – 5 минути си вътре в ледена вода, след това 2 минути на топла вода под душа. Изчакваш 5 минути и пак влизаш. След това все едно краката са ти чисто нови. Този метод вече се прилага навсякъде, ние го правехме и в ЦСКА. Любо можеше да въведе още доста неща, но просто не му се даде възможност, а от това губи футболът ни.

 

Янев: Вътре на терена знаеш кои са ти силните страни, а и знаеш тези на хората около теб. Във всеки един момент имаш, примерно Манчев или Бербатов, които могат да вкарат гол без ситуация. Велизар ще измисли нещо от нищото. Аз знам, че топката ще дойде до мен и ще направя нещо, знам къде ми е силата. Отвън обаче си предал нещо и всичко е в ръцете на хората на терена. Те взимат отделните решения в ситуациите. Можеш да ги разместиш, да промениш малко, но като цяло основната роля е тяхната.

 

Манчев: Когато си млад и неопитен, правиш нещата често по интуиция. Важно е някой да ти даде идея как да си по-успешен в мача. Като имаш опит, знаеш вече. И аз като по-млад – блъскам си главата цял мач, опитвам някой да го лъжа един на един, гоня някого цял мач…

 

Петров: Връщам се малко назад – в периода ми в Черно море, където старши треньор беше Илиан Илиев, а треньор на вратарите Илия Вълов. Малко по-късно Миодраг Йешич взе Вълов в ЦСКА. С бате Илия си поддържахме връзка и той каза, че ще продължава да ме следи и ако продължавам да играя добре и прецени, че вече имам нужните качества за ЦСКА, ще ме вземе.

 

Това почти никой не го знае – Левски остана без вратар за евротурнирите. Трябваше да играе с Оксер (б.а. – на 15 септември 2005 година „сините” губят първата среща от първия кръг в турнира за Купата на УЕФА на „Абе Дешан” с 1:2), а Георги Петков беше контузен или наказан. И тогава пази Николай Михайлов. След една тренировка дойде Илиан Илиев и ми каза, че са говорили със Станимир Стоилов и той ме иска в Левски. Първата ми мисъл беше, че на „Герена“ няма да се върна. Аз знаех кой е истинският отбор на България и му го казах на Илиев. Тогава се се обади и Вълов, който ми каза, че е говорил с Йешич и двамата искат да дойда в ЦСКА. Това се случи малко, след като хванах двете дузпи срещу Левски с екипа на Черно море (б.а. – през есента на 2004-та във Варна Пифа отразява ударите на Даниел Боримиров и Димитър Иванков и то в рамките на 6 минути, а Черно море измъква 0:0). След този мач беше ясно, че ще дойда на „Армията”.

 

Феновете на ЦСКА ме приеха много добре. Не е важно откъде си тръгнал, а къде сърцето чувства своя дом, а моят беше на „Армията”. И аз го почувствах от първия ден, феновете го видяха. Хубавото беше, че първият ми мач беше пак срещу Левски за Суперкупата (3:0), когато хванах три дузпи. Имаше, разбира се, притеснение, че съм в ЦСКА – как ще се представя, как ще ме приемат, но това чувство бързо отмина. Не се смятам за специалист по спасяване на дузпи, не съм се учил от никого. Просто гледах много футбол и действията на вратарите, стараех се да запомня всичко и да го прилагам – нищо особено. Аз от дете съм фен на Интер и съм се възхищавал на всички вратари, преминали през Нерадзурите, начело с Дзенга.

 

Янев: Оптимизъм има, но всичко е заложено в работата с младите таланти в семействата и в школите. Възпитанието, културата. Колко добре му е внушено да побеждава, да забавлява хората, да използва потенциала си.

 

Манчев: Ако продължаваме да разсъждаваме и действаме както досега, не съм оптимист. Не съм заблуден. Виждам как се развиват останалите, и как ние. Или ние го правим бавно, или те избързват. С крачка-две назад сме. За да ги стигнем, трябва страшно много работа и координация. Работим на парче. Цялостна визия липсва. Трябва да се учим от другите и да взимаме опит.

 

Петров: Любо Пенев е същата работа – изключителен човек, психолог, треньор. За мен е огромен човек! Каквото и да кажа, ще е малко. Ето, сега отиде във Валенсия – там си го обичат и си го върнаха. Бил съм при него една година, той искаше да промени много неща и в ЦСКА, и в националния, но видя, че няма как да стане в България. Христо Янев се доближава на 90 процента до Пенев.

 

Той научи доста във Франция и иска тези неща да ги приложи у нас, но аз още в началото му казах, че това няма как да стане. Аз му казах, че Любо Пенев искаше да направи нещо, което можеше да просперира навсякъде другаде, но не и у нас. Ръководители и други фактори са основната пречка. Беше му даден голям картбланш, но видяха, че той може да постигне неща, които не са им в изгода и веднага го наредиха, така да се каже.

 

Янев: Можеш да искаш неща като стратегия и начин на игра, само ако имаш необходимото качество. В противен случай се съобразяваш, напасваш. Има млади и добри български треньори, имат визия и разбирания за играта. Но сме длъжни да се съобразяваме с качеството на футболистите, които имаме. Ако имаме всичко като класа и материал, тогава могат да изпъкнат нашите качества и визия.

 

Манчев: В България е трудно да наложиш стил или визия, които да се харесат на хората и да са съпоставими с това, което гледат всеки ден по телевизията. А те гледат много футбол от Испания, Италия, Англия… Виждат невероятна игра. Чудят се защо тук треньорите не могат да научат футболистите така, защото те не играят така тук… Всичко тръгва от 12-13-годишните, да са им създадени и наложени навиците. Когато това не е изградено, много трудно можеш да му вмениш идеите си. Как да играе с едно докосване, да е агресивен… С години се учат тези неща. Барселона играе така, защото от деца са учени така. Научени са в школата.

 

Да промениш навиците и манталитета на един изграден футболист, е страшно трудно.

 

Не говорим за един, а за почти целия брой играчи в един отбор. Не че не могат или не искат. Имат грешни навици. Вината носим всички.

 

Петров: Имало е много моменти, в които съм съжалявал, че съм станал футболист. Казвал съм си – майната му, писна ми, махам се, не искам. Много са лишенията. Нормално е да се случва такова нещо и не само на мен. То е така и при спортистите, с много приятели съм си говорил. Да, всеки иска да бъде професионален състезател, да има успехи, но понякога напрежението и умората идват в повечко. Лесно е да кажеш – отказвам се, след някоя тренировка, след която си пребит като куче. Но след 4-5 часа, когато отмине това, всичко е наред и продължаваш по пътя.

 

Има невероятни моменти в спортния живот, заради които си заслужава. За мачовете с Левски, дори и на сън да те бутнат, ставаш и го играеш. Както се казва – трябва да изядеш тревата и да биеш. Мачове с уникален заряд.

 

Но има и един друг момент – биеш Левски, но след това идва друг мач – срещу Беласица, Металург или нещо от сорта, и тогава идва подценяването. Мислиш си, че инерцията те води, набрал си скорост и тогава такъв двубой става – оле, майко, както се казва, т.е. още по-труден е.

 

Манчев: Големите треньори са го осъзнали това, то е като житейски цикъл – три-четири години са максимумът, който можеш да изстискаш от един отбор. Такъв пример е Жозе Моуриньо, който винаги си тръгва тогава. Единици са тези като Алекс Фъргюсън или Ги Ру, които се задържат много по-дълго. И те сменят пак на такъв период основите на отбора, защото има нужда от свежест.

 

Янев: Дали ми се работи в България? Разбира се, че ми се работи. Това поколение, което сме играли навън, нека опитаме да пренесем поне част от опита ни тук. Поне навиците да променим на младите футболисти. Да им дадеш шанс да отидат на следващото стъпало, навън.

 

Манчев: И на мен ми се работи у нас, естествено! Имаме самочувствието, че знаем, че имаме уменията. Искаме да ги предадем на играчите, в началото на кариерата сме, така че, далеч сме от мисълта, че знаем всичко. Но немалко сме научили и видяли вече.

 

Янев: До преди две години все още се въртяха имената на едни и същи треньори, когато се заговори за смяна някъде, но това се промени. Виждам, че все повече се залага на млади треньори, да покажат какво могат. И някои го правят. Отборите им показват нов облик. Имаше такъв затворен кръг, наистина. Но вече трябва да се дава шанс на нас, младите треньори. Искаме повече търпение. Надяваме се да го получим, за да имаме време и да опитаме да приложим това, което имаме като знания и опит.

Само от Луната не взимаме играчи

 

Георги Димитров-Джеки е човек, който никога не спестява мнението си.

 

Не говори често, но когато го прави, мнозина не са доволни. Откровен е и удря директно, когато говори за футбол. Далеч е от играта, не работи в клуб или в БФС, въпреки че има над 20-годишен опит като футболист и треньор.

 

Dir.bg се среща с някогашния капитан на националния отбор в базата на Футболния съюз в Бояна. В хода на разговора се оказва, че няма нужда да задаваме много въпроси. Просто оставяме Гошо Капитана да излее своето мнение за нивото на играта у нас, за трансферната политика, за това как беше едно време...

 

Защо не е ангажиран с работа във футбола?

Всъщност, даже не обичам и да говоря много-много, да давам акъл. Никой не ме слуша. Казвам си мнението, защото ме търсите. Иначе няма да търся даже и да говоря за футбола. Хората в клубовете трябва да вършат работа, а не да се оправдават постоянно и да дават само интервюта. В България всеки втори е специалист, всеки знае всичко.

 

Гледам футбол, разбира се. Международните мачове не са ми интересни, онзи ден гледах даже Барселона и Реал... Не са ми интересни.

 

Нивото у нас

То не е ниско, то е трагично. Слушам специалисти говорят - "добър мач за българските стандарти". Няма такива стандарти, футболът е един. Едни го играят добре, едни - лошо. Ние го играем трагично. А то и българи не останаха, та да говорим за български стандарт. Всичко е чужденци.

 

Къде е проблемът?

Преди беше друго, но със сигурност не е било чак толкова по-добре. Не трябва да си бягаме от българското. Бразилците навремето искаха да копират германския стил, да вкарат атлетизъм към техниката им. Това беше през 70-те години. След това англичаните искат да вкарат техниката на бразилците. Но не се получава. Провалиха се.

 

Милян Милянич, един от най-добрите югославски треньори, който беше и на Реал наставник, казва: Футболът не трябва да става професия. Днес казваме - футболът е бизнес. Бизнес, бизнес, но където влизат чак толкова много пари, вече няма футбол.

 

Ние тук сме тотално объркани, не знаем откъде да започнем. Искаме постоянно да копираме някого. Имахме си всичко, не само във футбола, в други спортове бяхме много силни, бяхме номер едно. Но променихме всичко. Говорим за вкарване на методика. Каква методика, като няма подбор. Не могат да ме изкарат днес мен на терена и да искат нещо да покажа. Трябва селектиране на правилните момчета.

 

Не ги търсят, някой трябва да ги намира. Треньори има, но не им се работи.

 

Има ли бъдеще?

 

Миналата година юношите ни не направиха нищо. Младежите ги би два пъти Люксембург. Те, Люксембург, преди няколко години не знаеха коя врата бранят и към коя нападат. Едно момче с опашка ни вкара два гола. Момче ли беше, момиче ли...

Всички се развиват, мъжете се сравняват с Норвегия и Кипър, но и те вървят напред. Всеки гледа да се развива във футбола.

 

Бях на финалите на юношите в Търново миналата година - то няма нищо. А на финалите са най-добрите, щом там няма... Във футбола един човек се формира до 17 години. Каква подготовка ще правиш после като той няма базата?

 

Ние постоянно се лутаме. Тук се назначават собственици, сменят се треньори, все едно купуват фабрики на 8 септември 1944 г. Никой не знае кой кой е... Треньорът на ЦСКА дава интервюта за подготовката, сезонът почва... И след няколко часа го няма вече и представят следващия.

 

Финалът от 1985-а с наказанията на ЦСКА и Левски

От цялата работа пострада ЦСКА. Разкатаха ни фамилията, Левски си останаха към полицията, а ние... Размятаха ни към Септември, къде ли не... Дойдоха някакви началници от ВИФ, един заместник-министър на финансите, някакви нови хора. Преди това ЦСКА бе организиран клуб, всеки втори бе световен шампион в спорта си, беше удоволствие да си част от този клуб. Най-популярният спорт беше футболът, затова ни удариха там.

 

Тогава очакванията бяхме ги вдигнали толкова, че една загуба от Марек идва и цялата Борисова градина беше пълна с фенове, недоволни, бунтуваха се. Искаха обяснение, рязаха греди... Хората тогава се възмущаваха от една загуба. Сега няма реакция, незамисимо какво се прави и каква е играта. Днес е модерно да си фен и да се кълнеш във вярност.

 

За периода в Сент Етиен

Ние бяхме сто пъти по-добри от тях - за ЦСКА говоря. Знаех ги много добре като ниво, ние играехме по турнири и през лятото с такива европейски състави, и по-сериозни от Сент Етиен. Биехме ги където ги хванем. Днес гледам по Турция играят с Халадаш, Манатгаф, не мога да им кажа имената... И като бият някой - голям успех, нищо, че е контрола. Като паднат - резултатът няма значение, защото е приятелски мач.

 

Разликата във Франция е, че никой не прави трагедии от една загуба. Има политика, стратегия. Нормални взаимоотношения. Гледат да развиват футболисти. Аз се познавам и съм близък и до днес с президента. Той дава много пари и се чувства виновен, когато не вървят нещата. Само бюджетите на юношите са по-големи от тези на мъжките отбори у нас, и то водещите.

 

Ориентират се от много време към тъмнокожите играчи, те се развиват по-бързо и са по-атлетични. Нашите деца днес по-бавно възмъжават, повече изкушения имат. Навремето по-бързо узрявахме, такъв беше животът. На 16 години започваш.

 

Защо днес е по-трудно у нас с младите играчи

Днес са други времена. По наше време беше мотивацията да влезеш да играеш футбол. Не го мислиш. Влизаш във футбола, в бокса, в борбата... Днес е по-различно. Младите избират други спортове - тенис, пинг-понг, кърлинг, търкалят там камъка... Безрискови спортове. Търсят лекото.

 

Сигурно са станали по-умни, не искат един ден да ги боли главата, по която са ги удряли. А преди си даваха здравето, един Касиус Клей навремето не го е мислил, цял живот го биха по главата и си понесе последствията.

 

Чужденците във футбола ни

Днес идва някакъв холандец, утре австриец, вдругиден и американец ще докараме. Само на Луната не сме стигнали, и оттам да доведем някой играч. А ние не произвеждаме футболисти.

 

Виждате какви хора идват тук. Правят ни на глупаци. От Руанда докарваме играчи. Дойде един в ЦСКА - Секулич, аз им казах като го видях - трябва да не го пускат на пешеходната пътека да пресича сам, може да го смачкат, той е дюстабанлия. Ще го блъсне някоя кола.

 

Фалшиви герои. Започнал съм да им пращам дисковете с песента на Тодор Колев, ама няма да стигнат, трябват хиляди бройки за хората в нашия футбол.

 

Започнахме през 90-те да вкарваме футболисти, но не подобряват качеството, а само някои хора правят пари.

 

Ето такива трансфери като на Десподов са позитивни. Обаче и там... питат го за парите, бил подобрил рекорда на Стоичков. Това ли трябва да го питаме? Такива неща го объркват. Ако не му тръгне играта там и това ще му тежи.

 

Защо вървим след другите?

Не сме били никога някаква голяма футболна сила. Фойерверки сме имали, а и постижението от САЩ 94, но трябва постоянство. Унгария я виждаме - колко години вече са в криза. Ние сме в постоянна криза.

 

Вижте снимките тук (сочи стената с фотоси на легенди - б.а.), къде са тези хора, защо те не дават съвети, защо не са във футбола.

 

Когато бях във Франция през 80-те години, гледам в една дискотека някакви хора се боцкат с едни игли. Викам си - "Това ако е в България, ще ги арестуват". Обясниха ми - мода. Сега при нас ситуацията знаете каква е с тези зависимости. Всичко идва отнякъде с времето.

 

Би ли работил в клуб или БФС?

Да работя във футбола? Трябва да знам с кого и за какво? Да взема едни пари и да ми докарат от чужбина на кило играчи... Не. Винаги друг е виновен. Днес съдиите, утре - БФС. А какво си направил, какво си изградил. Търсим оправдания само.

 

За Мондиал 1986

Беше невъзможно да се играе. Бяхме в един хотел с Белгия и Уругвай. Те по цял ден бяха на плажа - Шифо, Геретс, Франческоли... Ние тренирахме по два пъти всеки ден. Първо започнахме с месец подготовка тук, един месец в Германия и един месец в Мексико. Като почна световното, беше ни дошло вече байгън, искахме пеш да си тръгнем обратно за България.

 

Страхотна жега беше, не се дишаше. Другите отбори ги караха да качват килограми преди да отидат, за да изгорят запасите горе. А ние бяхме станали на вейки, не можехме да ходим.

 

В Щатите през 1994-а отпуснаха свободен режим, но и те бяха играчи с опит, играеха навън и имаха голямо самочувствие. Ние бяхме силен отбор, но беше по-различно.

 

За манталитета

Едно е да имаш самочувствие и манталитет, друго е просто да имаш качества. Ето днес - един Неделев, много ми харесва като умения, като талант. Но не иска да поеме риска да иде да се развива навън, изглежда. Не го познавам момчето, но явно е така. И това е разликата.

 

Ние с ЦСКА бяхме много силен отбор, но дали можеше да спечелим Купата на шампионите, това не знам. И то пак - заради манталитет. Побеждаваш най-силните, идва мач с някой като Гленторан. Тук ги бихме 2:0, а трябваше да е 50:0. Слаб отбор. Там ни поведоха с 2:0 и за малко да ни отстранят. Ето за това говоря, това е манталитет.

„В памет на 96-те, които трагично загинаха. И на хилядите, чиито животи бяха променени завинаги в онзи ден“. Това пише на мемориалната плоча, която седи непоклатимо край стадион „Хилзбъро“ в Шефийлд. Край нея често има шалчета на различни отбори и цветя.

 

Който гостува на Шефийлд Уензди и до днес, почти сигурно ще остави нещо – сувенир, плюшено мече с емблемата на своя отбор, шалче… Мястото е придобило почти сакрална стойност за Англия и футбола в страната.

 

Защото на 15 април 1989-а, точно преди 28 години, „Хилзбъро“ промени английския футбол необратимо.

 

96 привърженици на Ливърпул не се завърнаха у дома, като 95 загинаха още там, в Шефийлд, а последният – дни по-късно в болницата.

 

Полуфиналът Ливърпул – Нотингам Форест за Купата на ФА трябваше да е празник на футбола, но заради грешки в организацията и ужасни стечения на обстоятелствата, се превърна в трагедия.

 

Вратите на сектор зад вратата са отворени за чакащите отвън тълпи, докато трибуната вътре е пълна. И хората неволно стават причина за смазването на тези най-долу, които няма къде да излязат от капана.

 

Вместо да бъдат насочени към празните сектори встрани, феновете са вкарани в „консервна кутия“, която представлява вече пълната „Лепингс Лейн“. Грешка с ужасни размери на полицията и организаторите, които се паникьосват, че много хора са отвън, а играта започва.

 

След спирането на мача поне 10 минути полицията се колебае дали да отвори вратите на оградите към терена, което би спасило още десетки хора. Вместо това те са смазани.

 

Ужасът продължава над 20 минути, в които вместо носилки фенове използват рекламните пана, за да изнасят ранените.

 

Залата за други спортове до стадиона се превръща в морга. Близките седят с часове пред нея, за да разберат най-ужасната новина или… да усетят облекчение.

 

Хората се тълпят пред телефонните кабини по улиците на Шефийлд, за да позвънят до дома – да кажат „жив съм“. Няма мобилни телефони, говорим за 1989-а.

 

В дните след „Хилзбъро“ животът в Ливърпул се променя. В годините след трагедията – футболът в Англия прави същото.

 

На следващото утро двама таксиметрови шофьори от града – един от „червените“ и един от „сините“, опитват да свържат стадионите с шалчета. На Ливърпул и Евертън. Разстоянието е почти километър.

 

На терена на „Анфийлд“ се появяват хиляди венци, играчки, чадъри, бележки, шалчета, каскети… На кой ли не отбор. Стадионът отваря врати за всеки и става храм. Минават реки от фенове от цялата страна, просто, за да оставят нещо на игрището в памет на загиналите.

 

Солидарност е думата, и то в годините, в които английската игра се бори с най-тежките проявления на хулиганизъм. Юнайтед, Лийдс, Бирмингам, Челси – има цветове и емблеми на всички тези отбори, иначе съперници и на терена, и по трибуните.

 

Отборът на Ливърпул също е там – потресен от видяното на терена предния ден, воден от Кени Далглиш, който никога не успява да се отърси напълно от шока.

 

Крал Кени е в отбора и четири години по-рано, когато на „Хейзел“ отново умират хора пред очите му, докато по екип се готви да прави това, което целият свят очаква от него – да играе футбол.

 

Следват месеци на разследвания и мерки, които правителството и Футболната асоциация взимат.

 

Предлагат се решения в доклада на Лорд Тейлър, които променят играта. Дава се срок на клубовете да ремонтират стадионите си, да ги направят безопасни, да махнат оградите, да изградят изцяло седящи сектори.

 

Режимът за допускане на хора на мачове се променя драстично. Камери, идентификация, както и съвсем нова организация на мачовете.

 

След няколко големи инцидента заради претъпкани стадиони в лошо състояние (един от тях пак на „Хилзбъро“ година по-рано), завършили с ранени, но не и смърт, ужасът с 96 жертви от 15 април 1989-а допринася за коренна промяна. И спасява вероятно още десетки от подобни трагедии.

 

Днес в 15,06 ч местно време животът в град Ливърпул ще спре. Нищо, че в същото време на „Гудисън Парк“ в града Евертън приема Бърнли. Ако имате възможност, гледайте началото на мача. „Сините“ ще окажат почит преди двубоя, а в шестата минута стадионът ще стане на крака, за да аплодира.

 

В града това е най-тъжният ден от годината. Евертън е солидарен с Ливърпул рамо до рамо вече близо три десетилетия, откакто се случи трагедията.

 

И не искаше да играе днес. Футболната асоциация се съобразява всяка година с желанието на Ливърпул да не е на терена на 15 април – ето, и сега пак мачът на „червените“ отиде в неделя. Евертън също искаше, но… получи студен отказ.

 

В същото време, докато на „Гудисън“ ще има мач, на „Анфийлд“ ще има тишина.

 

Цели 26 пъти поред, от 1990-а до 2016-а, на този ден стадионът ставаше храм. Ставаше църква със служба, на която присъстваха хиляди. Преди година обаче бе последната, семействата на загиналите обяви, че повече няма да има служби.

 

След решението на английския съд, че феновете са убити по непредпазливост, а не са виновни и причинили с действията и трагедията, близките им решиха, че душите им вече са свободни. Тяхната битка за справедливост, продължила 27 години, най-после е спечелена.

 

Те искаха само едно – поне паметта на непрежалимите им близки хора да бъде изчистена от съмненията, че са виновни, че са хулигани. И успяха. Отговорността за трагичните събития от 15 април 1989-а е на други – хората с униформи, взели прибързано и пагубно решение.

 

Клубът и без църковна служба, пак ще почете годишнината – Юрген Клоп нареди на играчите днес да спрат тренировката в 15,06 ч. „Това е ключов ден в историята на футбола, а за Ливърпул – особено значим“, каза германецът.

 

И днес пред мемориала в Шефийлд ще има свежи цветя. Всъщност още преди седмица Рафаел Бенитес, водил Ливърпул 6 години, а сега начело на Нюкасъл, постави там такива преди гостуването на неговия тим на Уензди.

 

Така ще е и пред мемориала на „Анфийлд“, където на паметника с имената на жертвите огънят никога не гасне. Там е изписана и възрастта на 96-те загинали – деца, мъже, жени… Не са имали никакъв шанс в капана на претъпканата трибуна.

 

Сред имената е това на Джон Пол Гихули, братовчед на Стивън Джерард. Той е на 10, когато отива да гледа Ливърпул на полуфинала с баща си и чичо си, което се оказва последният му мач.

 

„Играя за него. Всеки гол е за него“, казва в автобиографията си Джерард.

 

В града почти няма семейство, което да не е загубило познат, близък, син, дъщеря или братовчед. Или да няма такъв, който да е засегнат – макар и оцелял.

 

В годините след „Хилзбъро“ статистиките за самоубийства в региона са рекордно високи, като доста от случаите са свързани с трагедията – хора не издържат психически, макар и оцелели в ужаса.

 

И до днес в града не се купува в. „Сън“, написал в деня след трагедията лъжи, че феновете обирали мъртвите по терена и уринирали върху телата им.

 

Най-жълтото издание на Острова се извини за глупостите, но цели 20 години по-късно. Никой не прие това.

 

Както всяка година, и днес камбаните на огромната 101-метрова катедрала ще започнат да бият в 15,06 ч.

 

Всеки ще спре из града – там където го завари минутата. В това време из Англия ще се играят към 30 професионални мача. На всеки стадион ще има някакъв жест на почит.

 

Защото „Хилзбъро“ на този 15 април е символ, който никога няма да бъде забравен, и то не само от англичаните.

 

Има поне 96 причини за това.

 

Динко Гоцев, Sportnamasa.com