Английският футболен елит открива корпоративния мегацирк Премиършип. Но истинският футбол там се играе в по-долните дивизии, където стадионите все още не гъмжат от туристи с видеокамери

 

За пръв път от 1981-ва година съм почти безразличен към отбора, чийто мачове съм посещавал с религиозна отдаденост, започнах да си припомням някои футболни приключения, несвързани с Арсенал. А за такива винаги мога да разчитам на моя откачен и безкрайно скъп приятел от Лондон – Гари. Това се случи преди няколко години...

 

Експлозия след експлозия! Картечен огън, минохвъргачки, ракетни атаки, рояци от хеликоптери, орди пехотинци и бронирани коли! Всички те преследват един-единствен човек – супергероя Джон Рамбо. Него обаче, не го лови нито куршум, нито шрапнел, нито дори ядрена ракета. А когато той се развърти, само за секунди дави в кръв цели батальони... и така в продължение на два часа, почти нонстоп...

 

„Този пич няма да издържи и две минути, ако дойде на Милуол”, подмята съвсем небрежно моят добър приятел Гари, минавайки покрай телевизора, на път към кухнята, където има бира. „Между другото, довечера играем с Ориент и всеки притежател на сезонен билет може да вземе още един човек със себе си, срещу символичната сума от пет паунда. Искаш ли да дойдеш?”, добавя той.

 

Замислям се. До този момент години наред бях давал между 35-60 паунда на мач, следвайки моя любим Арсенал навсякъде - от Лондон до Мидълзбро (което е на майната си) и обратно. Пет кинта ми се виждат направо смешни, пък било то за футбол две нива под Премиършип. Не че в Стоук играят като бразилци де...

 

Преди това бях гледал Милуол на живо само веднъж - в Кардиф, през 2004-та, когато играха единствения си финал за ФА Къп, загубен с 0-3 от Манчестър Юнайтед. Докато отборът им ядеше пердах на терена, по трибуните феновете от Лондон категорично обезличиха масите привърженици в червено, наблюдаващи Роналдо и компания с хладната резервираност на театрална публика. В сектора на Милуол се вихреше безкомпромисно парти, песните не секваха, а се преливаха една в друга, като след всеки втори „поздрав” към противника, гръмваше емблематичната за този клуб и войнствените му привърженици:

 

No one likes us, no one likes us

No one likes us, we don't care!

We are Millwall, super Millwall

We are Millwall from The Den!

 

 

Никой от тях не очакваше победа, но всички се погрижиха пътешествието до уелската столица да бъде паметно и весело. Мнозина дори си бяха наели лимузини за случая (когато сте група не излиза много скъпо), поддържайки имиджа на лондончани като „надути южни лайненца, надменни кокни копеленца”, мразени от цялата провинция.

 

Ето че сега имах шанса да отида на The New Den - право, както се казва, „в бърлогата на звяра”. Всъщност феновете на Милуол наричат новия стадион с името на стария – The Den, защото разстоянието помежду им е незначително. Той се намира в Бърмъндзи, югоизточен Лондон, недалеч от доковете. Единият от пътищата, водещи там, минава през онзи прочут тунел, познат от филми като Футболната фабрика, на който с боя е написано Върни се обратно сега!

 

Аз обаче съм с Гари, който познава местните, и освен това не съм привърженик на Уест Хям – кръвният враг на „лъвовете”. Като по-млад Гари е бил доста палав, участвайки в не една хулиганска проява заедно с хората, изобретили така-наречената „Милуол тухла” – увита във вестник тухла, използвана срещу врага. За хулиганската история на Милуол могат да бъдат изписани книги, но това е друга тема. А и времената вече са други и Обединеното Кралство е лабиринт от видеокамери, броят им на британска земя е между 4 и 6 милиона!

 

Съответно ако ти се прииска и ти да бъдеш Рамбо, шансовете да те хванат са 99%, а в новия век вече няма да се отървеш с парична глоба и строго мъмрене – сега наказват със затвор.

 

Милуол е квартален клуб и местните се гордеят с това. „Едва ли ще срещнеш фен на Милуол от Китай например”, казва ми човек, с когото се запознаваме в една от кръчмите около стадиона. Всъщност това не е пъб, а по-скоро старомоден клуб на работниците, където цените са максимално ниски и всички се познават помежду си. "Не сме печелили почти нищо, но се гордеем с нашия клуб и като фенове сме много сплотени – продължава той. – В този район човек не става привърженик на Милуол, а се ражда такъв. И когато навлезе в пубертета, не започва да носи фланелки на Манчестър Юнайтед само защото са шампиони, а продължава да ходи на Милуол с приятелите си.”

 

Той ми подарява един брой на No One Likes Us, списание писано от фенове, за фенове. В него някои от най-заклетите привърженици на Милуол изказват мнения за всичко актуално около клуба. Има и карикатури, вицове за Уест Хям и ретро секция, защото хората ценят историята си, макар да не е окичена с трофеи. Авторските материали са на високо ниво, чувството за хумор – също.

 

Когато отиващ на Милуол, футболният мач е само една част от преживяването. Преди всичко това е социално събитие, повод да се видиш с приятели и да се поразчорлите. Още повече, че по стара английска традиция повечето от мачовете на Милуол започват в класическото три следобед в събота – нещо, рядко срещано в Премиъпшип тези дни. В Бърмънзди обичат традициите и мнозина все още се придържат към старомодното меню от желирана змиорка (традиционна за източен Лондон още от ХVIII век) и бира преди мач.

 

След близо два часа социализиране с местните, се замъкваме през квартала към The Den. Случили сме на лондонско дерби между „лъвовете” и Лейтън Ориент, при това на вечерно осветление. На влизане в стадиона чуваме „Lalalalalalala! Oh lalalalalalala! Oh there’s only one team – Orient!” от хилядата гостуващи фенове в червено и бяло зад едната врата. Тъкмо тогава обаче излизат двата отбора и от централната уредба гръмва химнът на Милуол “Let Them Come!” Десет хиляди гърла запяват гордо:

 

 

Let 'em come, Let 'em come, Let 'em come, Let 'em all come down to The Den,

Let 'em come, Let 'em come, Let 'em come, We'll only have to beat 'em again!

 

 

„Обикновено има по 10-12 хиляди на мач – казва ми Гари, и добавя: Навремето идваха повече, но сега половината са наказани да не стъпват на стадиона!”

 

Мачът започва с мълниеносно темпо, домакините в синьо-бели екипи се хвърлят за всяка топка, решени на всяка цена да отбележат ранен гол. За минута-две пред вратата на Лейтън ври и кипи! Всички очакваме неизбежното и... в 12-та минута резултатът вече е 0:3 в полза на Ориент! Гостуващите фенове пеят подигравателни песни, което естествено дразни местните. „Пейте, пейте... Да видим после как ще се приберете у вас! Ако не бяхa чак на втория етаж отсреща, щяха да видят тия посерковци”, смеят се насядалите около мен Милоуол хора. Местните обаче, освен чувство за хумор, имат и достойнство, и моментално дават на своя отбор да разбере, че подобен резил е неприемлив. Макар да сме в така-наречения „семеен сектор”, тук и петгодишните хлапета крещят: „Wake up Millwall, you fucking cunts!”

 

Видимо разтърсени от трите бързи гола и от гнева, заливащ ги от три страни, играчите в синьо се хвърлят като обезумели за всяка топка – хвърчат лакти, бутони, шпагати, пукат кости! На моменти е направо комично колко пренавити са Милуол и всяка камикадзе проява предизвиква смях и аплодисменти от трибуните. Иначе футболът, който практикуват, е изумителен – средна част на терена сякаш не съществува за тях. Топката тръгва от вратаря към защитниците, които бързат да я изритат с всички сили напред към нападателите. В този смисъл схемата на Милуол в мача е горе-долу 1-4-0-2, плюс четирима напълно излишни халфове. Сега разбирам защо билетът ми струваше само пет паунда!

 

За сметка на това някои от коментарите сред публиката са направо шедьоври. През второто полувреме Милуол бързо връща два гола и дори един 80+ годишен дядка зад мен става, за да покаже триумфално среден пръст на гостуващата агитка. „Бил съм се срещу есесовци през Втората световна – казва ми той – почти толкова трудно беше, колкото да гледаш Милуол.”

 

За жалост краткият подем на домакините приключва, когато вратарят им Лени Пиджли прави идиотска грешка, благодарение на която играещите по-техничен футбол Лейтън Ориент повеждат с 2:4. „Какво очакваш от бивш играч на Челси”, хили се Гари, докато феновете на гостите правят серенада на омърлушения Пиджли: „4-2 and it’s all your fault!”

 

В крайна сметка срещата завършва 2:5, а на излизане виждам как някои от местните пубери се опитват да предизвикат полицията на бой – КОННАТА полиция! Трябва да си доста откачен, за да ти хрумне нещо подобно. „Някои неща тук никога не се променят”, е заключението на развеселения от инцидента Гари, а аз си мисля, че отново бих посетил Шоуто Милуол!

 

Насо Русков, egoist.bg