Ако някой ден измислят Машина на времето, едно от желанията ми ще бъде да ме върнат поне 40-50 години назад. За да мога да гледам наживо поне един мач на Гунди…

 

Всъщност, може би това е егоистично и би трябвало да поискам да ме върнат на една точна дата - 30 юни 1971 г. За да се опитам  да убедя Гунди и Котков да не тръгват за Враца…

 

(Бих се опитал да убедя в същото и Ботев. Той също намира края си във Врачанския балкан. И - също като Гунди - е бил само на 28…)

 

Ако на този ден не беше се качил в прословутата Alfa Romeo, днес Гунди щеше да празнува своя 68 рожден ден. И може би щеше да споделя съдбата и на останалите спортни легенди -- тъжни и безпарични старини, забвение и самота…

 

Съдбата обаче е милостива - не позволява това да му се случи. И той изгаря - за да свети десетилетия след това в паметта на милиони българи. (Пък и това си е стара наша традиция - още от прабългарски времена - да пращаме най-достойните си люде директно при Тангра).

 

 

Може и да бъркам, но в най-новата ни история българския народ излиза масово на улицата само два пъти: през незабравимото американско лято на 1994 и близо четвърт век по-рано - на погребението на Гунди. (Що за народ сме щом само коженото кълбо може да ни вдигне задниците от диваните… това е съвсем друга тема).

 

През онзи юнски ден над половин милион българи идват, за да се сбогуват с двете непрежалими футболни легенди. Доброволно, без строй и партийна повеля. Даже напук на Партията, която толкова се стряска от всенародната обич, че взима крути (и от днешна гледна точка - малоумни и жалки) мерки. Питам се какво ли им е било на онези агентчета на Държавна сигурност, които са били натоварени с отговорната мисия… да късат некролозите н Гунди?! И да следят, че в следващите некролози няма да се споменава час и дата на панахидата -- за да няма пак народни вълнения. Жалка история!

 

Още по-жалки са днешните (всъщност те не са от вчера) напъни на част от "червената" България да очерни паметта на Гунди и да омаловажи футболните му или чисто човешки достойнства.

 

Върхът беше Фейсбук групата с красноречивото заглавие "Гунди е разложен труп" (вече изтрита - бел. ред.). Публикувам линк към въпросната страница не за да правя реклама на психопатите, които са я създали - а да помоля всеки здравомислещ човек да докладва тази група, заради отвратителното й съдържание. А на авторите й ще кажа само това: Всеки един от нас - включително и вие, душици дребни - ще се превърне в разложен труп. Но в легенда като Гунди - едва ли!

 

 

И за да не ме обвинят в клубна пристрастност (никога не съм крил, че сърцето ми е синьо), ето оценката за Гунди на една от "червените" легенди:

 

"Приятел в живота. Съперник на игрището. За един футболист е трудно да бъде на върха в период от шест, осем или десет години. В този период нашият футбол имаше и други големи таланти, но това, което Аспарухов носеше със себе си, го отличаваше. Той слагаше завършека на това, което правеха другите -- головете, фигурата му, финесът, с които играеше, го правеха любимец на всички зрители, независимо дали са привърженици на Левски, или на другите отбори. Не трябва да го сравняваме с никого. Той си беше Георги Аспарухов, такъв го знаят футболна Европа и светът."

 

Димитър ПЕНЕВ (защитник на ЦСКА и България)

 

Ако и това не стига - гледайте който и да е от архивните записи с интервю на Георги Аспарухов! Ще видите един усмихнат и невероятно скромен човек. Човек с качества, които сега отчайващо липсват - не само в  днешните футболисти, но и в повечето съвременни българи…

 

Аз не си спомням Гунди. Бил съм само на годинка и нещо когато е изгорял, недалеч от родния ми град.

 

Но помня, че виждах усмихнатото му лице - от снимките по стените на десетки магазинчета, дюкянчета, работилнички, канцеларии (тогава не им викаха "офиси") и дори домове. По онова време по стените имаше и много портрети на един мустакат грузинец… но смея да твърдя, че снимките на Гунди бяха повече. А и той гледаше много по-усмихнато…

 

Да си спомним за легендата!

 

Наричаха го Гунди…

 

Пламен Петров