Следващата статия, която FanFace.bg публикува от поредицата на вестник "Новинар, е затова как генерал Франсиско Франко мачкаше Барселона в миналото, за да може любимият му Реал (Мадрид) да стане №1 в Европа и света.

Съперничеството между Реал и Барселона датира още от първите години на испанския футбол, но неговият връх е достигнат през 30-те години на миналия век. Причината е в Гражданската война, която избухва през юли 1936 г., предизвикана от насилието на крайни привърженици на левицата. Тя продължава почти 3 години, отнема живота на около половин милион души и придава политическа окраска на отношенията между двата клуба.

До злокобната 1936 година двата гранда вече са набрали скорост в турнира за купата, който датира от 1902 г., и в първенството, стартирало през 1928 г. С избухването на Гражданската война обаче Мадрид и Барселона се превръщат в центрове на враждуващите лагери. Столицата е седалището на генерал Франсиско Франко, на военните и фашистите.

Другият град е център на просъществувалата за кратко Независима каталунска република и на съпротивата на републиканците. ФК Барселона се превръща в олицетворение на "недисциплинираната" и националистическа Каталуня и напълно оправдава мотото си "Повече от клуб". Показателно е, че войната приключва едва когато този град е превзет от армията през 1939 г.

 

Тригодишният самоубийствен конфликт в Испания слага тежък отпечатък най-вече върху историята на Барса. Броени седмици след началото му войници на Франко убиват клубния президент Жосеп Суньол-и-Гарига, отявлен деец на левицата.

През следващата 1937-а футболният отбор заминава на турне в Северна Америка, където играчите са приети като официални представители на воюващата Втора испанска република. В опит да съберат пари за клуба си те изиграват 14 мача и печелят турнир в Щатите. Само четирима обаче се връщат обратно, останалите търсят убежище в Мексико и Франция.

През март 1938 г., малко преди окупацията на Каталуня, офисите на Барселона са разрушени от бомба. А след края на войната Франко унижава до крайност "недисциплинираната" Барселона, като назначава за неин президент своя довереник и аристократ Енрик Пинейро.

Това е втори опит на грубо вмешателство след 1925 г., когато генерал Примо де Ривера затваря клубния стадион "Лес Кортс" за 6 месеца, бесен от освиркването на испанския национален химн.

Във футболния фолклор влиза и полуфиналът между Реал и Барселона за купата през 1943 г. След победа с 3:0 у дома в първия двубой каталунците са разгромени на "Чамартин" с 1:11 – най-крупната им загуба в Ел Класико.

 

Междувременно през 1941 г. Франко забранява имената, които не са от кастилски произход и повечето клубове се ориентират към английски суфикси, избирайки Атлетик, Атлетико и други. Барселона е принудена да изчисти каталунския флаг от клубната си емблема, тъй като той е сред забранените символи, и също претърпява лека корекция в името си. Тя е възстановена едва през 1974 г. (Каталунски футболен клуб Барселона), когато здравето на генералисимуса се влошава и се усеща промяна в политическата ситуация.

Размразяването се усеща и от Барселона, която усърдно започва да заличава белезите от Гражданската война. През 1974 г. е извоювана титлата с ценната помощ на привлечения предишното лято Йохан Кройф. А на 27 ноември хор от 3500 изпълнители изпява за пръв път официалния химн – нещо немислимо за предишните години. Остават още 12 месеца до смъртта на диктатора...

Покрай всички злини, които е сътворил, Франко има известен дял и във "възмъжаването" на онзи Реал, който през 50-те покори европейския шампионски турнир и сърцата на милиони запалянковци.

Това стана както с негласна правителствена подкрепа, така и с нечестни понякога средства. Част от онзи непобедим отбор, завоювал в средата на миналия век 5 поредни КЕШ-а, е и Алфредо ди Стефано, откраднат от Барселона. През 1953 г. той първо се договаря с каталунците, но при пристигането си от Колумбия е пресрещнат от президента на "Белия балет" Сантяго Бернабеу, който го убеждава да се отклони към Мадрид.

Така че Ди Стефано, макар и да е един от най-добрите футболисти на ХХ век, едва ли някога ще бъде приет като такъв в Каталуня. Тук всеки, който е сменил синьо-червената фланелка с тази на Реал, попада в един специален списък на "предателите", които завинаги остават низвергнати.

 

Той започва да се попълва още през 1930 г. покрай легендарния вратар Рикардо Самора. Както в случая с Ди Стефано, така и в неговия Реал действа по един и същи начин – предлага финансови условия, непосилни за Барселона. Един от най-паметните мачове в кариерата на Самора е последният в кариерата му в Испания с екипа на мадридчани срещу Барселона.

Това е финалът за купата на Испания през пролетта на 1936 г., броени дни преди началото на Гражданската война. Благодарение на невероятно негово спасяване в последната минута Белия балет удържа победа с 2:1. По-късно до Самора ще се наредят още "предатели" – Бернд Шустер, Михаел Лаудруп, Луиш Фиго и други.

Барселона обаче притежава още един списък – много ценен, макар и кратък. В него са онези чужденци, които с течение на времето се идентифицираха с Каталуня и я припознаха за своя втора родина.

Първият е Йохан Кройф, който не само подари част от себе си на отбора – и като играч, и като треньор, но даде на сина си каталунско име – Жорди. След време до него се нареди българин. Христо Стоичков бе част от тима, който за пръв път спечели КЕШ и за пръв път записа поредица от 4 шампионски титли в Примера дивисион.

Докато Камата бе в Барселона, тя доминираше над Реал. Това чувство за превъзходство бе най-ценното за каталунците. Ицо помогна на отбора да се реваншира за годините на Франко, когато самочувствието на Каталуня бе мачкано.

Владислав Стоянов, "Новинар"

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА

 

Как Югославия се разпадна на "Максимир"

 

Футболната война между Салвадор и Хондурас

Нацизмът - поражения и на фронта, и на терена

 

Мусолини надминава Хитлер - фашистка Италия покорява света