Хеликоптерите над "Анфийлд", шумната тълпа, електричеството - нищо не може да се сравни с това дерби
Пъбовете са пълни отрано с някак припряно и жужащо множество, без традиционните шеги и гърлен смях, примесен с песните за Крал Кени и Стиви Джи. Разговори и погледи, зареяни през прозореца, някак странно за това място концентрирани лица на хора, които знаят, че ТОЗИ ДЕН Е ОСОБЕНО ВАЖЕН.
Събирания точно и задължително в пъба, в който миналия път "е провървяло срещу тях", хващане на таксито за "Анфийлд" в точно определен час, маршрутът - повтарящ този от предния път, когато Ливърпул е спечелил срещу Юнайтед.
"Разбери, много е важно да бием днес". Чувате го стотици пъти, докато си поръчвате бира.
Град Ливърпул обича безкрайно футбола и тук през годините са побеждавани и елиминирани Барселона, Реал Мадрид, Байерн... Който се сетите от големите на Европа. Голямото местно дерби е с Евертън, разбира се. И тези дни са особени, на градска чест, много майтапи и отвъд тях, стига да биеш.
Но има един отбор и един мач, който кара този град да се побърква. Напрежението в деня, в който Юнайтед пристига на "Анфийлд", е несравнимо.
Хеликоптерът на полицията кръжи някъде около гарата "Лайм Стрийт", където вълна от фенове на гостите се появява, за да тръгне под огромна охрана към стадиона. С наближаването на арената на мача, по улиците се усеща онова несравнимо чувство на история, на нещо, което ще разказваш един ден.
Червеното море от шалчета залива пространствата около пъба "Сандън", около "Коп", улиците наоколо. Само откъм вход P на трибуната "Анфийлд Роуд", противоположно на "Коп", оживлението е различно. Тълпата с черни якета, качулки, пееща в един глас "U-N-I-T-E-D, United are the team for me", обкръжена от полицаи и стюарди. Гостуващата публика.
Някой винаги ще хвърли нещо по тях. Дори деца ги "анатемосват" с по някоя звучна английска...
Чуват се солени ругатни, а знакът V - двата пръста (които трябва да си завреш на едно място), изпъчени напред със злобна физиономия, е по-често виждан в тези минути около стадиона, отколкото за година из който и да е английски град.
Когато си фен на Ливърпул, а обстоятелствата те принудят първото ти дерби с Юнайтед на "Анфийлд" да изгледаш от сектора за гости, немного неща нататък в живота могат да те учудят. С билет "на черно", купен минути преди началото, оказал се незнайно как точно за блок P, където са феновете от Манчестър, влизаш сред тях и се надяваш по никакъв начин да не се издадеш.
Защото наоколо има толкова озлобени лица, че... Не е добре да се разбира, че сърцето ти бие за Ливърпул.
Случката е от септември 2008-а, когато Юнайтед - действащ шампион на Англия и Европа, дойде на "Анфийлд" ден, след като представи като рекордно ново попълнение Димитър Бербатов.
Българинът подаде на Тевес още в 3-ата минута и 0:1, на отсрещната врата, пред "Коп". Прегръщат те и те целуват някакви непознати, без да подозират, че вътрешно ти умираш - първото ти влизане на "Анфийлд", а Ливърпул получава гол от Юнайтед от "съблекалнята".
В същото време в джоба ти телефонът вибрира от SMS-и на приятелите, които са някъде от другата страна и искат да знаят дали всичко е ОК. Ами... приблизително.
"Виждали ли сте Джерард да печели титлата?", крещи триумфиращата тълпа около теб. "Анфийлд" се вдига в отговор и пее "В Истанбул я спечелихме за пети път", дразнейки Юнайтед с повечето триумфи на Ливърпул с купата на шампионите.
1:1, автогол на Уес Браун, току пред феновете на Юнайтед и... един на Ливърпул, който навежда глава, за да не изкрещи от радост сред морето "врагове". Наколо настава пълен хаос, запалянко на Ливърпул от близката централна трибуна опитва да си събуе джинсите и да покаже "нещо" на сектора за гости, но го прибират стюардите. Мачът приключва за него, но поне си струва да опита.
Фен на Юнайтед атакува и забива един юмрук в лицето на стюард, който - както ти обясняват по-късно, е от "своите". Пътуват с агитката от Манчестър. Няма значение, всички са тотално полудяли, извън разумното, свръх надъхани и мачът ги е обсебил.
Влизането в игра на резервата Джерард дава нови сили на стадиона, а Ливърпул напада за победен гол. "Наемник на Челси", пеят пък феновете на Юнайтед при една поява на Стиви Джи близо до тях, за да изчисти топката в отбрана двайсетина минути преди края. Той им помахва, някак запазвайки самообладание.
Усещането е като на война. Сблъсък между Масчерано и Руни на 3-4 метра от теб е като на два изтребителя, убеден си, че поне единият няма да се изправи и никога повече няма да играе футбол.
Сблъсъкът се чува, толкова е здрав. Но не - аут, стават, подават си ръка без да се гледат и продължават.
Изумителна битка по терена, скорост, задъханост, нарушения и постоянен вой от всички ъгли на стадиона при всяко спорно решение - тъч, фаул, аут... Шумът е толкова силен, че не чуваш мислите си.
Не че имаш време да мислиш много.
Райън Бабел вкарва за 2:1 на далечната врата, а секунда по-късно се чува такъв рев, сякаш стадионът всеки миг ще падне. Слънцето пречи да видиш добре как е станал голът пред "Коп", не че има голямо значение. Наоколо настава война, ругатни, сбивания с охраната, няколко изведени.
Песните вече са злобни и в тях се споменават "Мюнхен", "Хилзбъро", "Убийци", "Хейзел"... двете публики пеят на съперниците за трагедиите и мъртвите в тяхната история, всякакви задръжки са паднали. Последните минути вадят най-ужасното в дълбините на тази омраза.
Край на мача.
Стадионът пее "You`ll Never Walk Alone", но да си фен на Ливърпул в агитката на Юнайтед в този момент е различно усещане. Просто чакаш задължителните 30 минути, в които гостуващата публика остава в стадиона, преди да си тръгнеш. Какво ти пеене.
Слушаш как новите ти "приятели", убедени, че си един от тях, надълго и нашироко обясняват как този сезон ще е много труден, защото на Роналдо вече не му доставяло удоволствие да играе за Юнайтед, Руни бил "в отвратителна форма", а Тевес - непостоянен.
Всичко това след една загуба в четвъртия кръг от сезона. В края на който, между впрочем, Юнайтед отново стана шампион и игра финал в Шампионската лига. Но загубата от Ливърпул не е като всяка друга. Тя направо срина хората около мен.
Успявам да погледна телефона си, където има ново съобщение. "Чакаме те на ъгъла, където се разделихме. Просто излез от тяхната улица при първа възможност."
Така и става, полицаят проявява разбиране, когато му кажеш, че имаш полет, който трябва да хванеш. Благородна лъжа, един вид.
Прегръдки, радост, разкази един през друг с ливърпулските ми приятели, които са в някакво състояние на делириум, каквото до този момент бях виждал само веднъж за годините познанство с тях - в Истанбул след обрата срещу Милан. Мъже на по 35-40 години, които се прегръщат и танцуват на улицата с блясък в очите. Футболът наистина е магия.
Вечерта в града е като карнавала в Рио. Купон, песни и танцуващи по улиците хора. И много малко от тях на следващата сутрин са помнили всичко това. Изпи се много бира.
Ливърпул - Юнайтед. Мачът на мачовете за поне два града и поне няколкостотин милиона фенове по света, защото е задължително да сложим в уравнението, че това са два от вероятно петте най-популярни отбори на планетата. Огромен сблъсък.
Затова в понеделник вечер, ако обичате футбола, не сменяйте канала на мача. Независимо, че няма да има ни Роналдо, ни Меси, ни голове със задни ножици или невероятни трикови изпълнения.
По-вероятно е да видите как някой се врязва като камикадзе в краката на съперник, а тълпата доволно ръмжи и окуражаващо ръкопляска.
Това е Ливърпул - Юнайтед.
Тихо. Мачът започва.
