Футболистите от златното поколение на България от САЩ'94 си казаха последно "сбогом" с легендарния бранител Трифон Иванов, който почина след масивен инфаркт. Най-тежко раздялата със своя приятел и дългогодишен колега прие Христо Стоичков, който каза последните си думи на Иванов, облян в сълзи. Камата се тресеше от рев и не можеше да повярва, че един от най-добрите му приятели напусна този свят.

 

Борислав Михайлов се сбогува първи с Иванов, а веднага след него минаха останалите от златния български отбор. Димитър Пенев вървеше зад президента на БФС, а след тях бе Стоичков.

 

След Камата минаха Йордан Лечков, Бончо Генчев, Наско Сираков, Красимир Балъков, Цанко Цветанов, Даниел Боримиров, Пламен Николов, Илиян Киряков, Ивайло Андонов, Георги Георгиев и останалите от САЩ'94.

 

Те отново бяха заедно.

 

Изправени един до друг, както сме ги виждали много пъти преди началото на незабравимите битки, в които се хвърляха един за всички и всички за България.

 

Този път не бяха в цветовете на трибагреника, а всички в черно. Бяха отбор на скръбта, който не изпращаше просто бивш съотборник, а се прощаваше с брат и боен другар.

 

Макар и с посребрели коси и загубили гладиаторските си фигури, четвъртите в света изглеждаха по-силни от всякога.

 

Трифон ги обединяваше приживе, а сега ги събра отново. Нямаше боричкане на чепати характери, нямаше и вечната борба за по-по-най. Имаше единствено жив плет от помръкнали фигури на изключителни мъже и българи.

 

На няколко метра един от друг стояха Боби и Ицо. Двамата големи от години не могат да се разберат кой е по-голям, но в скръбта си бяха равни. Само можем да гадаем, но почти се досещаме какво са си помислили, когато са се срещнали насълзените им очи...

 

В моменти като този си даваш сметка за много неща, а за съжаление тъгата е добър арбитър. Когато те налегне мъката, най-добре осъзнаваш дребнотемията и суетата.

 

А мъката става неудържима, когато проумееш какво си загубил. Когато осъзнаеш, че с Трифон умира и нещо от теб. Голямо и велико.

 

Но за добро и лошо те са орисани да бъдат заедно. Такава е съдбата им и не могат да избягат от нея.

 

Те никога няма да бъдат еднакви, но винаги ще ги обединява материалът, от който са направени. За зла участ железните трябваше да изпратят най-железния без време.

 

Но го направиха заедно и рамо до рамо - както армия се разделя с велик генерал.