Навършиха се 40 години без Гунди, и това е повод за нас, левскарите, отново да изразим признателността си към клубната легенда. /По никакъв начин не искам да отделям Котков, но щом става дума за клубна легенда на „Левски”, двамата просто не са  в „тандем”. Ако Котето не беше се поблазнил на „стари години” да напусне родният „Локомотив”, днес стадионът им със сигурност щеше да се казва на негово име и там също щеше да има паметник…

 

Споменът ми е предимно за Гунди. Ако той беше доста по-различен от стотиците други спортисти, то не беше толкова във футболната му дарба, колкото от човешкото му излъчване. С него вдъхваше доверие и симпатии и на терена, и на улицата. Незлоблив, хубавец, с приятна усмивка, с чувствителност, малко неприсъща за спортист от тази гладиаторска игра. Имах късмет да го познавам, макар да не става въпрос за приятелство. Но той умееше да внуши у околните, че е приятел и доброжелател.

 

До ден днешен не съм чул или прочел някой негов противник на игрището да се изрази с остри думи за каквато и да е ситуация по време на футболен мач. За съжаление, джентълмените сред защитниците на синята деветка не бяха много, а контузиите му -  все по-чести. За да стигнем до последния мач, когато не издържа срещу „армееца” Пламен Янков. Проснат за пореден път на тревата, той невъздържано посегна да отвърне на балтията. По-късно се коментираше, че пазачът му протегнал ръка за извинение, а Гунди бил невъзпитания. Не беше така, но и постъпката му в този момент беше на играч, който вече не издържа…

 

Можах да видя прясно копираните снимки на Гунди, часове след новината за катастрофата. Направени са върху тревата, преди започване на тренировката – Гунди седнал, жонглира с глава, позира за спортната страница на  в. „Труд”. Репортерът Веселин Лесингеров също бил в очакване на информацията  ще бъде ли наказан Гунди за неделния мач.

 

Новината за наказанието поизнервила футболиста. Казал, че щом няма да играе в събота срещу Локо Пловдив, ще пътува за юбилейния мач във Враца. Приготвил се да пътува с него и Котков, също с покана за юбилейния мач във Враца. И потеглили с „конфискуваното Алфаромео”…

 

Пък  какво е станало по-нататък с „Гундю алкохолика”, „Тройният  убиец”, „пожизненият   пандизчия”… може да се научи  и от извратените  некрофилчета  от  групата  „Гунди – разложен труп” във Фейсбук. Също и от десетки и стотици кретении, с които овоняват  сайтовете  „кафявите ангели” от хора на фюрера Дуче. Също и във форумците, стопанисвани от учениците на Гьобелс Атанасов.

 

А аз като сега си спомням денят на погребението. Но нека да припомня, че в най-новата ни история българският народ масово излиза на улицата само два пъти – на погребението на Гунди и Котков и четвърт век по-късно – през незабравимото американско лято в 1994-та. /По друга тема е що за народ сме, щом само коженото кълбо може да ни вдигне задниците от дивана…/

 

Над половин милион българи дойдоха, за да се сбогуват с двете непрежалими футболни легенди. Доброволно, без строй и партийна повеля. Даже напук на Партията, която възнамеряваше да организира национален траур по случай загиналите ден по-рано трима съветски космонавти. Не ми се рови сега да уточнявам имена и подробности около тези космонавти, тях са ги ожалили, където трябва.

 

Никой не е броил дали точно половин милион хора е имало в деня на погребението по софийските улици, но лично аз наслуки видях поне десетина левскари, специално пристигнали от далечния ми роден край… Неописуемо беше. Както е казал поетът по друг повод – „и страшно, майко, и радостно”…

 

През целия ден се движех с един по-възрастен приятел, може да се каже – свиреп левскар, много кротък на вид. Той работеше на „най-чорбарското” място -  главен ментранпаж на в. „Народна армия”. Бай Стоян – Скиц, носеше един топ собственоръчно изработени некролози, разлепвахме ги където ни падне, след нас милиционерите ги късаха, без да ни се карат, ние пак лепяхме. Не на инат, а хей така, от мъка…

 

Но нека да се върна на заглавието – каква е връзката на загиналите  в катастрофата любимци на тогавашната младеж „от соца” с петимата ремсисти, загинали  в различни акции по партизански времена? Малчика, Сашо, Лиляна… Учехме за тях, те бяха в класните стаи и коридорите на училищата, бяха патрони на пионерски отряди и дружини, пред поовехтелите им образи се правеха   вечерни проверки, вдигаха се бригадирски знамена…

 

След чехословашките събития /1968 година/ червената идеология беше в явна криза, комсомолските активисти бяха изчерпани, нямаше нови лица за тържествените проверки. Тази липса на нови кумири задържаше върху стените на танцувалните салони в младежките домове черно-белите портрети и на споменатите герои, известни като „петимата от РМС”. Най-новите бяха от сорта на Гагарин и Терешкова. Към тях трябваше да се притурят и току-що изгорелите в поредния космически кораб Союз , може би те трябваше да „поосвежат” украсата.  Но се случи   трагедията на Витиня, която бързо-бързо показа на върхушката нуждата от нови идоли за младежта, далеч от идеологията и натрапената  българо-съветска дружба.

 

Светкавично отпечатаните цветни портрети на жертвите в космоса така си останаха без капка внимание, населението лудна по снимки и текстове, свързани с двете български звезди на спорта. Като жалко партийно мероприятие изглеждаха официалните некролози, издадени от МВР, на които Аспарухов и Котков бяха облечени в униформи на офицери. Хората отдавна бяха наясно кой и защо военизира клуба „Левски”,  и това погребение беше повод на хиляди да изразят отношението си към това посегателство. Нашата публика, която бе уплашила властниците след онзи знаменит мач /7:2/, сега пак блокира улиците, макар и по жесток повод. От подобен  запалянковски наплив винаги е бил страхът  на държавна сигурност, защото в България нямаше как да се случи „Пражка пролет” или „Солидарност”. На този ден, когато погребваха двете футболни звезди, се случи  малко и от онези   „унгарски и чехословашки събития”, на които много завиждахме, но по български не им подражавахме.

 

След толкова десетилетия спокойствие за агентчетата на държавна сигурност, беше дошъл и „денят Х”, след него и на властта нещо и трепна. Всенародната обич, не към космонавтите, а към две обикновени момчета от народа,  беше възбудила  живковистите отново да търсят врага с партиен билет – кой е разрешил и организирал едно такова умопомрачително погребение. Кой да им обясни, че никой! Ако в онзи момент в София имаше някакъв харизматичен дисидент-организатор, то със сигурност щяхме  да надминем и „Пражка пролет” и будапещенското  възстание. Но ние за това сме българи, за да нямаме такива организатори…

 

От всичко до тук може да излезе, че във всенародната обич и признателност към левскарската легенда Гунди има и някаква политическа  конюнктура. Враговете пък не спират да припомнят какъв галеник на властта е бил „майор Георги Аспарухов”, в какви комсомолски инициативи бил включван, какви привилегии бил ползвал… Във всичко това има и някаква истина, защото Гунди беше притегателен и за партийни и за комсомолски активисти, които са си давали сметка колко ще спечелят, ако една толкова обичана личност започне да се явява  по президиуми и да вдъхва доверие към партокрацията. Но, както най-ясно се видя на това историческо погребение, най-големи проблеми новоизлюпенияр „майор” бе създал тъкмо на милицията и държавна сигурност. Както и на онези партийни вождове, които се опитваха да го покровителстват. За него лично, най-щастливата развръзка в живота му би било развитието на кариерата в големи европейски клубове. Но вместо това, те искаха да го направят пример за патриотар, който пет пари не дава за капиталистическите оферти, защото няма нещо по-хубаво от социализма и по-светло от комунистическия идеал…

 

За непреходното значение на  „футболното явление Гунди” може да съдим не само от толкова дълготрайния интерес и любов на сините привърженици, но и от незатихващите злостни отрицания, идващи от посока „червена общност”. За мен това е свързано с някои традиционни за този клуб комплекси от „незаконно зачатие”, също и от липсата на подобна чаровна личност, не само отличен футболист. Съвсем повърхностно  ще посоча, че не мога да си представя Гунди да нарича някого „цървул” и да дава съвети на народа да си духа супата. Оттам и трудният избор на човек, на когото да бъде кръстен един клубен стадион.

 

С две думи казано, левскарите сме щастливи, че имаме  Гунди. Той е потвърждение на нашия девиз „И преди и сега, „Левски” значи свобода!”

 

Драго Драгоев, dragoi2010.wordpress.com