Милен Панайотов и Владимир Стоев, познат с прякора си Ушко, са стари ултраси на Левски и дългогодишни тартори на „синята” агитка. Двамата написаха и издадоха книгата си „Ние бяхме (в) сектор Б” , в която описват от първо лице преживяното от тях през 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век.

 

Лудите глави, днес мъже на възраст, са преки участници, както в куп сблъсъци с фенове на ЦСКА и други отбори, така и в сериозните политически катаклизми от зората на демокрацията. Репортер на Дартс Нюз се срещна с двамата запалянковци, за да ги разпита не само как се ходи на мач в Перник, но и как се превзема парламент в бурните години на прехода.

 

- Като хора, които не са писатели, а футболни фенове, какво ви подтикна да напишете книга?

 

Милен: Трябва да се похвалим, че такова нещо в България досега не е правено. Абсолютно в реда на нещата е подобна книга, писана от футболни запалянковци за футболни запалянковци, да бъде написана от привърженици на Левски. Защото Левски е отборът на народа. В книгата искахме да разкажем неща, които в противен случай няма как да се разберат или биха били забравени. Без минало, няма бъдеще, а историята трябва да се знае!

 

Ушко: Нашият труд е насочен най-вече към младите читатели, за да не си помислят, че всичко започва и завършва с тях. Нека прочетат какво е било едно време и колко задружни бяхме тогава.

 

- За какво става дума в тези 376 страници?

 

Ушко: Книгата е насочена към всякакъв тип читатели. На много хора би им било интересно просто дори как сме се били с чорбарите навремето по улиците на София. Тогава врагът ни беше ЦСКА и това бяха обичайни неща от нашето ежедневие. В книгата сме описали и участието си в значими обществени събития като свалянето на Луканов и общонародните протести през Виденовата зима.

 

Милен: Освен за случките около чисто спортни мероприятия по зали и стадиони, има какво да се прочете и за начина на живот през едно вече доста далечно минало. Читателят може да види какво правеха младите хора ние по времето на желязната завеса и социализма. Приемете движението ни по мачове тогава като младежка, градска субкултура, белязана от епохата, в която живеехме.

 

Ушко: Книгата може да припомни с умиление или носталгия на по-старите читатели как например не се продаваше алкохол в магазините, как дори нямаше магазини. Спомням си как от "Младост" ходехме чак до "Плиска" да си купим алкохол, защото това беше най-близкото достъпно място за подобни покупки. Нямаше интернет, имаше две телевизионни програми, в петък имаше съветска телевизия и така. Това може да се стори интересно и на по-младите читатели, които едва ли могат да си представят живота по този начин.

 

Футболът е глобален феномен по целия свят. Каква роля играят феновете и в частност - тези на Левски, в българското общество?

 

Милен: Феновете на Левски са играли огромна роля във времената на комунизъм, развит социализъм или както искат да си го наричат другарите. Тогава публиката на Левски беше единствената реална опозиция на режима. Далеч съм от мисълта, че сме вдигали бунтове, но по мачовете на Левски идваха свободолюбиви хора, които рязко се различаваха от сивата маса. Бяхме хора с дълги коси и с дънкови якета, които слушат рок музика и заявяват открио, че не искат да живеят по наложения от властта начин.

 

- Разкажете за края на комунизма и зората на демокрацията у нас. Как повлия „синята” агитка върху бурните политически събития от края на миналия век?

 

Ушко: 10 ноември 1989 г. ни свари неподготвени, ние тогава нищо не знаехме. Впоследствие събитията се отключиха и нашата публика изигра важна роля за свалянето на Луканов например, когато се редяхме с часове за кисело мляко. След това дойде хиперинфлацията на Жан Виденов, а цяла България видя нашата позиция на гражданско неподчиенение в т.нар. януарски събития. Заедно с нас бяха и привържениците на ВМРО, както и различни студентски организации, но ако не бяха феновете на Левски, много неща можеше и да не се случат.

 

Милен: Бяхме навсякъде, като започнеш от т.нар. „Град на истината” и стигнеш до Народното събрание. Нямаше знаков протест в столицата, на който отпред да не бъдат поне 20-30 човека със синьо-бели шалове. Това може да се провери и в архивните кадри на телевизията, както и в тогавашните вестници. Тогава излезнаха слухове, че сме платени, спекулираше се, че някой ни е закарал под строй на протестите. Никой не ни беше организирал обаче, това беше спонтанен израз на волята ни да живеем един по-добър живот, който обаче и до днес още не сме го заживели. Ушко: Това бяха нарочно измислени лъжи. Изкараха ни, че не мразим комунистите, а просто са ни платили да дюдюкаме по площадите.

 

- Имате ли интересни истории с видни политици?

 

Ушко: Да, лично аз щях да набия Ахмед Доган през 1990 г. Въпросното лице се появи в т.нар. „ Град на истината” и аз директно го изгоних. Като ме попита защо, отговорих му директно: „Ти тук не си добре дошъл! Шпионин” . Години по-късно се разбра, че е агент на Държавна сигурност. Още тогава му личеше обаче, ние имахме опит с такива хора по стадионите.

 

Милен: Когато бяха първите свободни избори през 90-а година, ние с Владо, като лидери на агитката, бяхме извикани в първия предизборен щаб на СДС, ръководен от Петко Симеонов. Бяхме още малки, но се събрахме сред кюпа от сериозни хора там. Човекът ни помоли доколкото може всички балкони в София да бъдат окичени със синьо-бели шалчета и знамена. Това беше молба, която ние абсолютно безкористно и с любов изпълнихме.

 

Вероятно всички помнят и като какви големи левскари се лансираха Бакърджиев и Софиянски, например. Според мен те се опитаха да яхнат тази „ синя” вълна навремето, което от тяхна гледна точка значи да използват публиката на Левски. Може би леко искаха да злоупотребят с тази народна любов, но в крайна сметка всички имахме еднакви идеали и общи врагове.

 

- Да говорим за футбол. Откъде идва голямата вражда между Левски и ЦСКА?

 

Ушко: От това, че ЦСКА е изкуствено създаден отбор след 9 септември 1944 г. Те бяха отборът на комунизма и комунистическата власт. Не може току-що структурирал се отбор да стане първи още същата година. Как се става 9 години поред шампион в най-мрачните времена на комунизма?

 

Милен: Левски, като отбор на народа, е основан 1914 г. от група ученици. ЦСКА пък са създадени с решение на ЦК, на московски другари. Оттам идва голямата омраза между двата отбора.

 

Ушко: По това време Партията правеше всичко възможно „ червените” да са на върха. Взимаха играчи от другите отбори, пращаха противникови състезатели по затвори, убиваха ги. Създадоха си мрежа от сателити като Тракия (Пловдив), Черно море (Варна), Сливен и прочие военни отбори. Започваха с плюс 16 точки всеки сезон, останалите отбори как да ги стигнат? Всичко това беше достатъчен мотив да се ходи масово по мачове.

 

- В книгата ви има разкази за многобройни случки на тогавашното футболно хулиганство. Разкажете ни някоя по-интересна от тях?

 

Милен: Гостуванията ни в провинцията бяха най-интересни, защото даваха възможност на местните „ бабаити” да се докажат пред столичаните. Въпреки, че бяхме известни като големи биткаджии в малки и големи градчета, случвало се е да търпим поражения.

 

Ушко: Където играеше Левски, стадионите винаги бяха пълни. Много ни мразеха всички, но най-страшно беше да се ходи в Перник, Благоевград, Петрич. В Перник е емблематично. Там ни целеха с буркани зимнина от балконите, това го няма никъде!

 

Милен: На един мач в Благоевград някъде през 1989 г., един фен на местния Пирин беше влезнал на стадиона с кирка. Днес това е немислимо, дори с чадър не те пускат на стадиона. Човекът обаче си беше вкарал кирката, омотана в парцал. Когато ни вкараха победен гол за 1:0, целия „ В” сектор се свлече върху нас, та и тоя с кирката. Докато месните си изкарваха агресията върху нас, а ние се отбранявахме, милицията само седеше и гледаше. Когато обаче нахлухме на терена в опит да се спасим от местните въоръжени типове, органите на реда се намесиха. Все пак можеха да ни избият там, ние бяхме едва 30-40 човека.

 

- Като видни запаляковци, как ще коментирате настоящото състояние на Левски и българския футбол като цяло?

 

Ушко: Последните няколко години са трагични не само за Левски, но и за целия български футбол. Левски е част от държавата, каквато държавата, такъв и футболът. Всички отбори са зле. Не се ли работи с школите, няма как да стане.

 

Милен: Постоянната смяна на треньори и ръководители, както и голямото текучество на играчи, може единствено да вреди на отборите. Сигурно има и обективни причини като глобална финансова криза, но не трябва да се оправдаваме с тях. Ако в някой клуб се работи що-годе читаво и качествено, то това е Левски. Изключвам Лудогорец, тъй като са твърде ново явление. Говорим за последното десетилетие. Всички останали са под всяка критика, под кота нула.

 

Националният отбор е сбор от пияници, секс звезди, татуирани типове и всякакви хора, които нямат нищо общо с футбола. Тези хора мислят коя манекенка ще вкарат в леглото си и не им пука за това дали ще победят Албания, например. - Затова ли стадионите са празни?

 

Ушко: Да, разбира се. Причините са много комплексни, но най-голямата, е че у нас футбол няма. Едно време също не сме изпъквали кой знае колко като футболна държава, но стадионите бяха пълни. Нещата се променят, днес хората могат да гледат по телевизията футбол от целия свят и просто не им се ходи на мачове тук. Някои нямат и пари и т.н.

 

Милен: Днес всеки сравнява слабия футбол в България с образите от Висшата лига на Англия, например. Уговорените мачове, корупцията, поръчковите съдии също накараха хората да се отдръпнат.

 

Ушко: Ами побоищата по мачовете?

 

Милен: Според мен напълно целенасочено футболните фенове в България се очернят тотално, хората ги е страх да отидат на стадиона. Да, има известна доза истина в това, че не е безопасно да заведеш детето си на мач. Не е чак толкова страшно обаче, както го изкарват медиите. Едва ли не в тая държава изкараха футболните фенове виновни за всичко. Палят се коли – виновни са феновете, пребиват се хора – пак феновете са виновни. Феновете винаги сме били черни овце. Общественото мнение е целенасочено против феновете. Как да са пълни стадионите?

 

Ушко: В крайна сметка всеки може да заведе семейството си в „А” или „В” сектор и може да си гледа мача на спокойствие, на кого му пречи?

 

Милен: Ето, виждате ни. Нито сме страшни, нито нищо. Не хвърляме камъни и не взривяваме коли, написали сме книга. За каквито и да ни мислят, хората трябва да знаят, че животът не е черно-бял, а е много пъстър.

 

Интервю на Милен Желев