След като в първата част на интервюто със Станил Йотов успяхте да прочетете за неговите виждания, касаещи българската спортна журналистика, как е станал фен на Берое и за риболовното му хоби, сега ви предлагаме и втората част, който със сигурност не е по-малко интересна.
Кое би избрал - футболен мач на любимия отбор на стадиона на живо, или риболов с приятели? И защо, естествено?
Мачът и риболовният излет са нещо твърде сходно. И двете се играят само по веднъж! Няма начин един мач да се проведе два пъти, нито пък в риболова да се повтори един и същ излет. И двете са нещо като „спектакъл без сценарий”, в който участниците не знаят какъв ще е краят. Вероятно обаче бих отишъл на мача в събота, а риболова ще го проведа на следващия ден, ако не съм на работа.
Водиш ли си статистика за спортни събития, които си посетил, или отразил?
Не, тъй като за повече от 22 години в бранша събитията са прекалено много. И най-разнообразни. Бил съм на световни и европейски първенства, на мачове на български отбори в чужбина, на националния отбор, както и на футболни срещи от всички нива на българския шампионат. Отразявал съм например дербита от селските групи като това между Волуяк и Доброславци. От всяко футболно събитие може да се изкара интересен текст, който да заинтригува читателя, дори и ако по принцип не се интересува от футбола по долните етажи. Ако трябва да кажа кой мач съм запомнил най-силно, това вероятно е
прекратеният финал за Купата на България
през 1996 г. между Славия и Левски.
За пръв път с колегите изпаднахме в подобна ситуация
мачът да не завърши, но се справихме отлично.
Кое е най-вълнуващото спортно събитие, което си отразявал на живо, или пък е оставило най-трайни спомени у теб и никога няма да забравиш?
Това е Европейското първенство по футбол през 2008 г. в Швейцария и Австрия. Тогава един от акцентите на работата ми падна върху два от хитовете в първенството – отборите на Русия и Турция. Трябваше да се даде грамотно обяснение на читателя защо тези два състава успяха да се класират чак до полуфиналите, при това по изключително зрелищен и атрактивен начин. Не можеше да се мине само със сухата констатация, че Сергей Аршавин и Арда Туран са силни футболисти, или че Гуус Хидинк и Фатих Терим са големи треньори. Наложи се да потърся вътрешни източници на информация, близки до отборите. За Русия много ми помогна колегата от „Советский спорт” Сергей Пряхин, един от най-добрите футболни репортери в Източна Европа. За турския отбор изключително ценна помощ получих от Георги Софкин, който ми направи връзка с техническия директор на националния отбор на Турция Шюкрю Хенедар, едно от най-доверените лица на Фатих Терим. С помощта на тези източници успях да дам точно и разумно обяснение за представянето на Русия и Турция. Преди финала между Испания и Германия успях да намеря журналист-специалист, който даде много точна прогноза защо испанците ще спечелят и по какъв начин. Това беше радиокоментаторът Хайме Кордовалия. Въобще,
считам Евро 2008 за най-силния си период
като репортер
изпратен да отразява събитие „на терен”. Другото, на което сега залагам много, е поредицата ми в „Уикенд” за миналото на българския футбол. Водя я вече четвърта година, с над 150 публикации. Успях да извадя от нафталина и архивите изключително интересни истории, които възнамерявам да събера в книга.
Вече е факт и едно добре забравено старо, един експеримент, който преди време претърпя крах - платен спортен канал. С какво око гледаш на това, което предстои да стартира?
Пазарът е този, който ще определи дали платеното гледане на футбол по телевизията в България има бъдеще. Според мен има и са прави да искат допълнителна такса, която в никакъв случай не е висока. Аз обаче се питам друго.
Българската национална телевизия разполага с бюджет от над 60 милиона лева,
цяла армия журналисти и тонове снимачна техника.
Защо тя не закупи правата за излъчване на първенството
или поне част от тях, както беше преди няколко години? След като издържаме тази медиа с данъците си, ние сме в правото си да поставим този въпрос, още повече че първенството на „А” група е обект на достатъчно висок обществен интерес. Не става въпрос да излъчват всичките шест мача от кръга. Но поне дербито на кръга можеше да попадне в националния ефир, както и още един мач от кръга. А останалите четири срещи вече да се разпределят по частните канали. БНТ обаче очевидно предпочита да седи далеч от футболното първенство на „А” група. Аз лично
с голямо удоволствие си платих
абонамента за "Диема спорт"
най-малкото заради това, че колегите от този канал показват много висок професионализъм. Впрочем, това е традиция при тях, летвата винаги е вдигната много високо. Това се дължи на факта, че дълги години екипът се култивираше в условията на излъчването на английската Висша лига. За да коментираш тези мачове, трябва експертно ниво, а не да надаваш бойни викове като индианец. И това експертно ниво просто го прехвърлиха и към „А” група. Но като стана въпрос за телевизия, няма начин да не споменем и пускането на мачове от „В” група по Канал 3. Колегите се справят чудесно с тази специфична материя. Мисля, че това първенство, с право представяно като „истинския футбол”, също има своето място в хоризонта на зрителския интерес.
Не можем да пропуснем и темата, свързана с историческия успех на „Берое” над ЦСКА с 1:0...
Тя е резултат на разумната игра на Берое, както и на слабостите на ЦСКА през последния месец. Един добре подреден отбор успя да победи противника си, в чийто състав не се виждаше футболист, способен да вкара гол. В други условия, при други футболисти и треньор на ЦСКА, „Берое” най-вероятно щеше да загуби, както най-често става при гостуванията му на „Българска армия”. Но сега отборът беше подготвен по най-добрия начин да спечели поне равенство, а в крайна сметка заслужи дори победа.
Всъщност, какво промени Петър Хубчев в „Берое”, та от няколко сезона отборът наистина е фактор в първенството?
На първо място трябва да се каже, че в Берое работата на треньора е облагодетелствана от липсата на напрежение. Публиката е всеопрощаваща, единственото й принципално изискване опира до това футболистите да се раздадат докрай и да притежават що-горе прилични качества. Не е като в ЦСКА и „Левски”, където ножът е опрян о кокала и се иска победа, титла и купа на всяка цена. От тази гледна точка Петър Хубчев разполага с доста повече спокойствие. Например никой не направи драма от това, че миналата пролет отборът остана да играе във втората половина на „А” група. Напротив – каза се, че това е времето, в което Хубчев получава шанс да изгради отбор, но с условието да се класира сред първите шест в следващия шампионат. Дотук тази задача е изпълнена, че и преизпълнена –
две победи срещу Левски,
една срещу ЦСКА (последната преди това в първенството датираше от 1990 г.),
четири победи при четирите гостувания в София без допуснат гол,
равенство срещу Лудогорец в Разград
и пето място преди началото на плейофите. Най-важното е, че отборът има физиономия. Вярно е, че Хубчев сбърка в някои мачове в началото на сезона, направи грешен избор и при наемането на някои чужденци, изпусна точки, които можеше да бъдат спечелени, но дотук работата му като цяло върви перфектно. Особено за отбор, който в историята си по-често се е класирал в долната половина на „А” група. Що се отнася до треньорските му качества, аз не съм в позиция дори да ги коментирам – все пак той е възпитаник на германската футболна школа, а аз на махаленската ни школа в Стара Загора. Много ме забавляват навъсените му интервюта по телевизията, които са в тона на общата концепция в „Берое” - да се работи повече и да се приказва по-малко. Впрочем това го има и на президентското ниво в клуба. Докато Домусчиев, Батков и Томов се надприказват по медиите, на шефа на „Берое” Илко Русев не му се чува гласът. И това е съвсем правилно!
Не бива да забравяме и друго. Все пак Хубчев пое отбора от друг можещ и кадърен треньор Илиан Илиев. Наследи добре изграден и балансиран тим, а и на самия него не му беше нужен период на адаптиране, тъй като преди това беше спортен директор в клуба. Въобще, наемането на Илиан Илиев и Петър Хубчев за треньори на „Берое” беше нещо изключително сполучливо, донесло цели три купи в почетната витрина на клуба.
От подновяването на първенството сме свидетели на поредната порция скандали, но това няма как да бъде избегнато в родния футбол. И този път нещата са свързани най-вече с терените и тяхното състояние - в "Надежда" беше като пясъчник в детска градина, на "Армията" едвам изчистиха снега, в Пловдив отложиха дербито... Понякога човек не може да се бори с природата, но къде куцат най-вече нещата в тази насока и трябва ли въобще да се дават лицензи на някои от съоръженията у нас?
Проблемът според мен е, че във футбола ни дълго време имаше много пари, само че ги пропиляха. Говоря за периода след 1990 г. Вместо да бъдат инвестирани в база, в стадиони и съоръжения, тези пари хвръкнаха за купуване на мачове, съдии и некадърни футболисти от чужбина. Изтекоха в джобовете на така наречените „футболни хора” под формата на комисиони, рушвети и каквото още там ви дойде на ума.
Когато парите свършиха, тогава се сетиха,
че нямат стадиони
Ами как да имат, как си хвърлиха авоарите на вятъра? Що се отнася до лицензите, това е много сложен въпрос. По принцип не би трябвало да се дават на лоши стадиони. Но къде да играе „Марек”, при положение, че е влязъл в „А” група? Не върви да го пратят в Перник, и затова се прави компромис. За бостана в „Надежда” би могло да се дискутира, но не той е причината ЦСКА да падне там. Генералният проблем е, че в България впрягаме каруцата пред коня. Първо се прави база и след това чак идва времето да градиш отбор за „А” група. При нас е точно обратното – напъваме се да влезем, а къде ще играем никой не знае.
Доколко според теб е виновна лицензионната комисия, тъй като стадионите са в окаяно състояние? Картинката е следната - рухнали трибуни, няма тоалетни (за удобства на дамите и инвалидите пък да не говорим!), работещи по няколко входа...
Основният виновник не е лицензионната комисия! Виновни са самите футболни клубове, които третират собствените си привърженици като животни. Идете на „Армията” да видите каква мизерия е. В сектор „В”
има шлюпки от семки, плюти вероятно още от мача с
Леверкузен през 2005 г.
Ако влезете в химическата тоалетна без противогаз,
рискувате въобще да не излезете
след това и да склопите очи, ако не викнат навреме линейката. Хората пикаят, с извинение, в храстите. Кой е виновен за това? Лицензионната комисия ли? Да, и сигурно и тя носи някаква вина, но главната е на ръководството на клуба, зарязало всичко ей така на произвола. Но същите тези малтретирани фенове бяха извикани да ринат сняг преди мача с „Берое”. Интересно дали ще ги поканят на коледния банкет на ЦСКА? Те заслужават да присъстват там повече от всички останали!
Какво мислиш за футболното хулиганство у нас и то въобще съществува ли, или само се опитват родните фенове и агитки да копират някои от чуждите, които са лидери в това отношение?
Хулиганството съществуваше още преди 10 ноември, и то в не по-малко опасен вид. Ставаха перманентни побоища по гарите, по улиците, но много рядко на стадиона. Помня десетки инциденти:
срутената от агитката на „Локо” (ГО) масивна ограда на
стадион „Слави Алексиев” в Плевен,
премачканият от тълпата младеж на мача ЦСКА – Монако,
убийството на известния привърженик на Левски Асята,
убиването от бой на човек пред семейството му на мач в Дупница, хайде да не продължавам... За сбиванията между сини и червени в София даже няма да отварям дума. Хулиганството и тогава се развиваше по зададен образец от чужбина, не сме го измислили ние. Само че в Европа взеха ефективни мерки и успяха да се преборят с него. Докато тук не само, че го търпят, ами на всичкото отгоре беше допуснато в агитките (с някои изключения) тон за песен да дават наркопласьори, неофашистки и криминални елементи. Самите стадиони у нас предразполагат към този тип поведение. Как няма да се държиш като животно, когато на стадиона в Разград те набутват в клетка като в зоопарка?
Повечето хора у нас имат и свой любим отбор в чужбина. Ти имаш ли такъв, и ако - да, то кой и защо?
През 1979 г. се запалих по „Арсенал”, след като в рубриката „Спортни свидетелства” по „Всяка неделя” пуснаха репортаж от победата му с 3:2 над „Манчестър Юнайтед” във финала за Купата на Англия. Година по-късно имах щастието да гледам първото директно предаване на мач на „Арсенал”, това беше финалът за КНК срещу „Валенсия” в Брюксел, загубен с дузпи. Този отбор с оръдието на емблемата ме грабна със смелата си игра и страхотните дългокоси типове като например вратаря Пат Дженингс. В онези години „Арсенал” не изживяваше най-добрите си дни и
трябваше да чакам чак до 1989 г.,
когато спечели титлата по възможно
най-изключителния начин срещу Ливърпул на "Анфийлд"
Това беше последният мач за сезона въобще. Трябваше да се играе два месеца по-рано, но го отлагаха два пъти заради лоши атмосферни условия. Така това дерби да се проведе, след като всички останали от първенството бяха приключили. Така се получи, че преди мача „Ливърпул” водеше на първо място, с три точки повече от „Арсенал” и двубоят беше от категорията „лийг дисайдър”, решаваше титлата. На отбора от Лондон му трябваше победа най-малко с два гола разлика, за да стане шампион по голова разлика. До последната минута „Арсенал” водеше само с 1:0, а когато съдията вече поднасяше свирката към устата си да свири края, Майкъл Томас вкара втория гол и донесе титлата на „Хайбъри”! Това беше страхотен завършек на сезона. Съмнявам се, че дори и на Шекспир няма да му дойде на ума да го измисли по такъв начин, с гол в последната секунда на шампионата.
И за финал - от доста години Борислав Михайлов е начело на българския футбол. Твоето мнение - трябва ли да има промяна, в коя насока, обслужва ли той нечии интереси и т.н.?
Ще отговоря с едно изречение – какъвто ни е футболът, такъв ни е и футболният съюз.
Боби поне си изигра добре картите
в отношенията с Мишел Платини
влезе в изпълкома на УЕФА и помогна на България да стане домакин на европейското първенство за юноши, което е по-късно тази година.
