Станил Йотов е поредният спортен журналист, четвърти поред, който е във фокуса на рубриката на FanFace.bg - "Гилдията - преди и сега". Йотов е на 45 години, роден Казанлък. Завършил е френската езикова гимназия „Ромен Ролан” в Стара Загора и СУ „Св. Климент Охридски” в София, специалност „Българска филология”.
Със спортна журналистика, и то ориентирана най-вече към футбола, се занимава от 1992 г.
Работил е в „Нощен Труд” (1992-93), „Земя” (1993), „7 дни спорт” (1994-99, 2008-2011, зам.-главен редактор), „Дневник” и „Капитал” (2001-2008, зав. отдел „Спорт”), „Новинар” (1999, зав. отдел „Спорт”) и „Планета Спорт” (1999-2000, зам. главен редактор). В момента пише във вестниците „Уикенд” и „Всеки ден”.
Станиле, защо се насочи към спортната журналистика и би ли описал с няколко изречения тръпката от работата, която предполагам вършиш с голямо удоволствие?
Преди всичко вестникарският занаят ми е в кръвта, тъй като съм потомствен журналист. Това е професията и на двамата ми родители, а братът на моя прадядо Петър Арнаудов е първият български фоторепортер в Балканската война. Избрах спорта и по-точно футбола, тъй като от малък той беше голямото ми хоби. А
най-голямото щастие е
да направиш от хобито си професия
Вече почти 23 години всеки ден работя футбол. Събирам информации за футбол, пиша за футбол, говоря за футбол.
Ям футбол, сънувам футбол, пия бира...
Кои са хората от бранша, от които си се учил, имал си за пример и към настоящия момент се възхищаваш от начина, по който си изпълняват задълженията?
На първо място бих посочил бившия главен редактор на „Нощен Труд” Пламен Каменов, който обучи не само мен, но и останалите колеги от екипа в спортния отдел. Също и Митко Димков, той ни беше шеф на отдела. В чисто вестникарски план най-много съм научил от главния редактор на „7 дни спорт” Юлий Москов и от първия завеждащ на футболното направление във вестника Тони Дремсизов.
Имал съм щастието да работя и с отлични писачи като
Асен Виденов, лека му пръст,
Румен Пайташев
и Борислав Константинов
Това са част от хората, от които съм „крал от занаята”, както се казва. Във всяко издателство, където съм бил, съм научил по нещо. Бил съм в една редакция с повечето от най-добрите колеги в бранша. „На терен” по стадионите и във футболния съюз големият учител не само на мен, а и на останалите от моето поколение, беше покойният
Любомир Тасков – първият истински футболен репортер
в съвременния смисъл
на това понятие. Той ни научи как се преследват новините, как се създава мрежа от информатори и др. Беше нещо като гуру на групата репортери, които висяхме с тефтерите по стадионите и пред футболния съюз.
Според мнозина журналистическата професия (не само спортната) девалвира. Споделяш ли това мнение?
Не съвсем. Девалвацията според мен опира до това, че някои колеги вкараха запалянковщината си в спортната журналистика. Да, всеки от нас е привърженик на някой отбор. Ако не си бил запалянко от малък, няма как да заобичаш футбола и спорта, и заради това да избереш спортната журналистика за своя професия.
Няма футболен журналист,
който да не е запалянко!
Само че, когато отиде на работа, всеки колега трябва да си остави запалянковщината на портала на редакцията. Другият проблем е, че има колеги, които си
продават съвестта – едни за пари,
други за безплатно пътуване с чартъри в чужбина,
че даже и за една мешана скара
Срещу това работата им е да изкривяват информацията. Другият проблем е интересът, ако има такъв, на издателя. Често пъти той може да бъде различен с гледната точка на журналиста. Кажете как се постъпва в такъв случай? Давам банален пример - на вас ви се струва, че дузпата за „Левски” е фалшива, обаче издателят ви нарежда да напишете, че е истинска. Единият вариант е да направите компромис със съвестта си. Другият е да напишете каквото ви е наредено, но да не се подписвате отдолу. В крайна сметка издателят е този, който е в правото си да определи позицията на вестника по даден въпрос.
Докъде пипалата на корупционния октопод са пропълзели в журналистиката?
Не бих казал, че са пропълзели много навътре. Но има колеги и дори медии, които са го ударили на откровен слугинаж към ръководители, федерации и отбори. Повечето спортни журналисти обаче пишат по съвест. Понякога мнението им може да не съвпада с това на читателя, което не означава, че са корумпирани. Във всеки случай спортът ни и футболът в частност са много повече в плен на корупцията, отколкото журналистиката.
Футболът ни затънал в корупция до ушите,
но ние чакаме на сто процента честна
и обективна журналистика?!
Няма как да стане. За чест на гилдията, повечето колеги пишат безпристрастно и обективно. Не броя себе си в това число, за мен други ще се изказват.
Как оценяваш нивото на родните спортни медии (електронни и печатни), кои от тях ти правят най-силно впечатление и в частност кое?
Спортните ни медии в момента са обречени да търсят и намират читатели за нещо, което реално не съществува само по себе си. Това е българският спорт, към когото по принцип интересът е най-голям. В България няма нито елитен футбол, нито елитен спорт. В Лондон – 2012 ние дори един златен медал не спечелихме! Футболът ни като цяло е на дъното, националният отбор го няма никакъв, клубните също, с изключение на европейското представяне на „Лудогорец” в последните два сезона. Волейболът и той вече е тръгнал да заминава по дяволите, за баскетбола да не говорим. Към останалите спортове няма регулярен интерес, а само по време на големи състезания като световни и европейски първенства. Кой ще чете например цяла година за биатлон? Никой. Реално на България й останаха няколко спортиста от световна класа, начело с Григор Димитров. В тези условия в страната излизат три спортни вестника, а в интернет има повече от десет сайта с чисто спортна ориентация. Така че нивото на спортните медии определено е много по-високо от нивото на спорта в България. Те са много по-професионални, отколкото спортистите и техните ръководители.
Не мислиш ли, че в България преди няколко години стартира една порочна практика - всеки, който поне малко се интересува от спорт, да иска да стане такъв журналист?
Всеки има право да опита! Навремето в „7 дни спорт” ни доведоха младеж, който току-що беше минал през поправителен изпит по български език. Баща му го докара за ушите и помоли да го вземем в ръце, понеже се сдружил с някакви наркоманчета от махалата. Обяснихме му какво се очаква от него и още същия ден го изпратихме на стадион „Славия”, да напише нещо за „белите”. Този пич се прибра запъхтян, единствен от всички беше уловил новината, че футболистът на „Славия” Руджерио Перейра е бил пребит в някакъв автосервиз. Само той, от общо 4-5 репортери на стадиона. А му бяха едва първите часове в бранша! Днес същият колега е един от най-способните и интересно пишещи футболни журналисти, изключително кадърно момче, с въображение, страхотни идеи и професионално признание.
В Англия няма спортен ежедневник, а доста като обем страници във вестниците, които отразяват събитията и то на високо ниво. У нас не са ли твърде много спортните медии - нещо, което пречи на качеството?
Не са много спортните медии. Това е пазар, в който всеки оцелява. След като са намерили начин да се финансират и да имат читатели, следователно всички те вършат работа. Навремето преди 10 ноември пазарът на спортни медии беше силно дерегулиран.
Биехме се за "Старт" и "Народен спорт"
пред вестникарските будки, тъй като тиражът им беше по-нисък от реалния обществен интерес, но нямаше начин да печатат повече бройки от партийните издания като „Работническо дело”.
Защо у нас повече се интересуваме от жълтите хроники в спорта, а не толкова на съществената част? Ясно е, че заглавието продава, но май тиражите и посещенията на спортни сайтове се обуславят до голяма степен кой с коя е преспал, къде е празнувал, какво се случва с дадена персона, някой скандал, кой се оплакал, че не е получавал заплата...
Отколешен номер в медиите, които се занимават с българския футбол и спорт, е прилагането на една фундаментална в същността си маркетингова практика. Тези медии са обречени от обстоятелствата на това, че просто не са в състояние да предложат чисто спортно зрелище. И затова търсят негови заместители: скандали с допинг и съдии, договорени резултати, междуличностни разправии и всичко друго, което да компенсира факта, че футболистите не могат да ритнат както трябва топката във вратата. С една дума – в спортните медии се предлага
продукт, който е 80% опаковка
и само 20% съдържание
Няма друг начин, иначе просто ще трябва да затворят поради липса на интерес.
Пристрастията пречат ли на спортния журналист да отразява трезво и адекватно събитията около даден клуб, който в повечето случаи е и негов ресор в медията?
Зависи от самия журналист и собствената му съвест – дали е решил да служи на читателя, или на ръководството на клуба. Пример за неадекватно отразяване на събитията около даден клуб според мен се явява „Левски” в някои медии. Например по време на лятна или зимна подготовка съм чел заглавия от пратениците в Кипър, които гласят: „Левски” търси новия си облик”. И вътре в текста намираме разсъждения от сорта, че „трябва по-добър синхрон между халфовете и нападението”. А всъщност авторът иска да каже, че в предсезонната подготовка „Левски” не играе нищо, слаб е, и няма начин да стане кой знае колко по-силен след две седмици, когато почва сезонът. Само че не може да го напише по този начин, тъй като ще има проблеми с ръководството на клуба, с Гонзо, или който там друг е началник. Затова го е представил завоалирано, и хората се чудят какво точно се случва с „Левски”. Разбират го няколко седмици по-късно, когато идва първият мач в турнирите на УЕФА...
Привърженик си на Берое. От къде е зародена тази любов към него?
Аз съм роден в Казанлък, но между 1976 и 1988 г. учех в Стара Загора, където работеха родителите ми. Целият град беше от „Берое”. Вече и не помня кога за пръв път ме заведоха на стадиона. Осъзнато започнах да ходя на мачове на „Берое” през сезон 1979-80, когато
в рамките на месец победихме Левски” с 3:1,
„Ювентус” с 1:0
и ЦСКА с 3:2
Последните две победи бяха само за четири дни – в сряда надиграхме италианците, а в събота – армейците. Отборът ни беше съставен от изключителни футболисти. Двама бяха над всички – голмайсторът ни Петко Петков и разиграващият халф Георги Стоянов – Бръснаря. Първият беше истински бомбардировач. Бръснаря се явяваше голям любимец на публиката. На този мач с „Левски”, за който ви говоря, Бръснаря вкара два гола. При всеки от тях изтичваше от терена и се хвърляше върху дюшеците за висок скок отстрани на пистата. Самата харизма на „Берое” е нещо изключително. Отборът носи тракийското име на Стара Загора, а на емблемата му е изобразена крепост. Какво символизира крепостта? Това е инстинктът да опазиш собствената си територия. Ще спра дотук, защото темата е прекалено дълга и рискувам да се отплесна към шампионския сезон от 1986 г.
Освен футбола имаш още една страст - риболовът. Разкажи ни повече за това твое хоби.
За риба ходя от първи клас, а вече около 15 години съм се специализирал изцяло в риболова на пъстърва с изкуствени примамки – спининг и муха. Допреди две години дори участвах като състезател в националния шампионат, сега пак смятам да се връщам. През 2008 г. бях част от националния отбор на България, който стана трети в света по спинингов риболов на пъстърва. Бронзовият медал от този световен шампионат е едно от най-ценните неща, които съм печелил през живота си, заедно с наградата за спортна журналистика „Братя Ексерови”. Ходя за риба всяка седмица, тъй като риболовът на пъстърва е нещо много приключенско. Обикалят се планински реки, непрекъснато си в движение и дебнеш пъстървата. Срещу себе си имаш не стадо риби, а един конкретен екземпляр, тъй като пъстървата най-често живее само по една във вир. Уловените риби откачам внимателно и връщам обратно във водата, за да мога аз или някой друг да ги улови отново. Член съм на риболовен клуб „Балканка”, който зарибява реките на България с балканска пъстърва. За три години сме пуснали 450 000 бройки и продължаваме!
КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ
P.S.: Във втората част от интервюто със Станил Йотов ще можете да научите мнението му за новия платен спортен канал, кои са най-емблематичните събития, които е отразявал като спортен журналист, защо никога няма да забрави прекратения финал за Купата на България през 1996 година между Славия и Левски, какво мисли за хулиганството у нас и какво промени Петър Хубчев в Берое.
коментари
RSS на коментарите по тази тема