На 10 март 2013г. Клубът на привържениците на ЦСКА отбеляза със скромно тържество 100–годишнината от учредяването на Клуб “Футбол” – първият официално основан и утвърден спортен клуб в България /5 март 1913г./

Събитието се състоя в едно от кафенетата на стадион "Българска армия".

 

По повод на юбилея бе издадена брошура, илюстрирана с много снимки и архивни документи, в т.ч. архитектурната скица от 1925г. за строеж на стадион А.С. 23 и копие от нотариалния акт за собственост на клубния комплекс /стадион и прилежащи спортни площадки в Борисовата градина/ от 1933 година.

 

На честването официално бе представена схемата на корените на съвременния ЦСКА с автор Христо Христов – Графа, който в двучасово изказване запозна аудиторията с нови, непубликувани до сега факти за генезиса на великия армейски клуб.

От името на Клуба на привържениците на ЦСКА бе връчена специална красива юбилейна купа “100 години от учредяването на Клуб “Футбол” на Музея на спортната слава на ЦСКА на стадион “Българска армия”.

 

Аз съм един от тези, хилядите, милионите,
 

от другата страна на „барикадата”,
 

които са влюбени от деца в спорта,
 

вярват в истинския, честен и спортменски двубой,
 

които уважават своя достоен съперник
 

и неговите обективни привърженици,

един от тези, които знаят, тачат и милеят

за исконните корени на любимия си клуб,

защитават името, своята чест и достойнство.

Чичо Граф

 

На 19 февруари през настоящата 2015 г. се навършват 25 години от учредяването на съвременния Клуб на привържениците на ЦСКА. Всъщност Централният фенклуб има дълга 60-годишна предистория. Победният ход на червения армейски отбор през 50-те години ражда спонтанно идеята да има Клуб на любителя, който започва да функционира от 1954 г. с председател майор Георги Попов. Публиката на ЦСКА е монолитна сплав от привържениците на бившите софийски клубове А.С. 23 (кварталите около Докторски паметник, ул. Оборище до Перловска река, Орлов мост, Полиграфията и Военна академия ), СК Шипка (Сточна гара, ИСУЛ, Дондуков, Лъвов мост), СК Плиска (V-и р-н ), СК Спортист (Х. Димитър) и НФД Септември (III-ти р-н ).

Най-старите привърженици – ветерани, с неприкрита гордост дълго разказват за безкрайните победи и успехи на ЦСКА в онези далечни вече години. Един от тях, бай Марко Братованов (1919-2014) беше нашият всеуважаван доайен на армейските привърженици. Математик-икономист. Последният жив съучредител на Септември при ЦДВ на 4 май 1948 г. от страна НФД Септември. Жив очевидец на историята на съвременния ЦСКА оттогава до днес – цели 66 години. Бай Марко беше всеки ден на Армията. Отиде си от този свят миналото лято на 95 години. Бог да го прости!

 

 

Нека днес отново да си спомним:

 

За червените влакове, с които се извършиха двата червени десанта през септември 1968 г. и юни 1971 г. в Пловдив за двубоите с Локомотив (4:3, 1:1).

 

За фантастичната атмосфера на мачовете за КЕШ срещу Интер (Милано, 1967), Аякс (Амстердам, 1973), Байерн (Мюнхен, 1974 и 1982), Нотингам Форест (1980) и Ливърпул (1982). Червената армейска агитка заливаше целия стадион – 70-75-хилядното море от привърженици представляваше нещо уникално по своята мощност и енергия.

 

 

За Йордан Перелов – Гацо, всепризнатият неформален лидер на агитката от 60-те и 70-те години, Цанко Ганчев – първият поет на „постоянното присъствие”, Весо Томов – Паганини, който в миг на божествено озарение сътвори безсмъртните армейски песни „Има, има истина една – тя е само, само ЦСКА”, „Победа, и пак победа, ние пеем само за победа!”, „В село Подуяне, на говеждия стадион, синьо знаме ще гори…” и „Напред, армейски лъвове, Родината зове!”.

 

За Камен Геков – Зелката – корифеят от 70-те, изрекъл култовата фраза „Митата Якимов е Господ! Онези долу са мръсници!”, за Геле Самоковеца, Янко Учителя, Весо Математика с количката, бай Кольо Адвоката, за Митко Якето, Вальо Голямото Ухо и легендарния Сашо Моркова.

 

За първите екскурзии в чужбина с армейския славен тим в мачовете за КЕШ – в Прага с Дукла (1961), в Белград с Партизан (1962), в Полша с Гурник (1966), в Будапеща с Ференцварош (1969) и Динамо в Киев (1974 и 1979).

 

За първия истински червен десант зад граница от българска футболна агитка – есента на 1988 г., когато 1500  ултраси се изсипаха в Братислава за мача срещу местния Интер.

Идеята за създаването на съвременния Клуб на привържениците дълго време ще бъде несбъдната мечта. Реализирането й ще стане факт след упорито и всеотдайно преследване на поставената цел.

Инициативен комитет начело с бай Марко Братованов, Вячеслав Григоров – Чико, Илия Илиев – Илийката, Йордан Велков – Бате Дана и още десетина известни столични червени привърженици полагат основите. Йордан Велков (юрист), Христо Христов – Чичо Граф, Венци Вучев, Емил Манчев и Васил Бурановски – Пожарната, изработват проектоустава на новото сдружение. Провеждат се многократни разговори с ФК ЦСКА. Насрочена е дата на Учредителното събрание – 19 февруари 1990 г. Събитието се провежда в спортната зала на „Армията”. Присъстват над 1600 съучредители – ръководители, спортни деятели, военни, спортисти, интелектуалци, ветерани, работници и служители, студенти и ученици, млади и стари – всички до един предани на каузата “ЦСКА”.

Така се учреди Клубът на привържениците. С пълно единодушие на място беше избран първият УС от 17 членове и Контролен съвет от 3 души.

 

 

Ето техните имена:

 

Йордан Велков – Бате Дана, първият председател (1990-1994), полк. Берко Беров, Вячеслав Григоров – Чико, Христо Христов – Чичо Граф (отговорен секретар), Емил Вучев, Александър Николов – Моркова, Владимир Спасов, Петър Костов – Форцата, Людмил Дишлиев, Венци Вучев, Венци Василев, Емил Манчев, Васил Бурановски – Пожарната, Илия Илиев (координатор), Пламен Владов, Николай Калиманов и Иво Савов – Мънки. Мандатът е две години. Този екип  е преизбран за втори мандат през 1992 г.

С пълно единодушие беше приет Уставът на Клуба – най-важният документ на сдружението. Основните принципи, на които се изгражда Клубът, са:

 

Доброволност на членството

 

Изборност и мандатност на ръководните органи

 

Гласност и алтернативност на всички решения и действия

Допълнително на първото заседание на УС са приети и Правилник за дейността на Клуба и Морален кодекс на привържениците. Всички действия и инициативи са открити и прозрачни. По-късно, през есента на 1990 г., председателят е включен в УС на ФК ЦСКА – нещо нечувано и невиждано дотогава у нас в България. Осъществява се първата масова екскурзия след учредяването на Клуба – до Пазарджик с 12 автобуса (март 1990).

Нашият Клуб вече беше факт! Реализира се мечтата на много поколения запалянковци!

Клубът на привържениците на ЦСКА е първото по рода си сдружение, юридическо лице. Има съдебна регистрация от 5 октомври 1990 г. През периода 1990 - 1993 г. следват многобройни екскурзии за мачовете в провинцията. Пътуват здрави агитки и за мачовете от ЕКТ в Хамбург, Виена , Лихтенщайн и Торино.

През февруари 1991 г. футболният отбор на Клуба заминава на незабравимо турне в СССР (Русия) по покана на ЦСКА – Москва, осъществено чрез Чичо Граф. Лятото на същата година  московските „армейци” върнаха визитата в България, като се срещнахме с тях в два мача на „Армията” и в Сандански пред многохилядна публика.

Започна учредяването на регионални клубове в страната. Първите бяха в Сандански, Панагюрище, Харманли, Плевен. Традиция стана да се играят приятелски мачове между тях.

 

 

Ето всички останали председатели на Клуба и техните мандати:

 

 

Емил Манчев (1994 – 1996), УС е намален на 5 членове.

 

Берко Беров, полковник (1996-1998) – любимец на всички, истински приятел на повечето привърженици, ненавиждаше лъжата, един честен и почтен Човек. Конфронтирал се докрай с тогавашното клубно ръководство, не получил подкрепа, полк. Беров разчиташе изключително на шепа ентусиасти около себе си, които никога не го предадоха. През юни 1996 г., се проведе първият турнир между регионалните клубове, който се състоя в София. Игра се и един знаменит мач с отбора на „рогатата говежда подуянска агитка”, и то на нашия стадион. За съжаление, завършил само 2:2 (с два гола на известния Пепи Георгиев – Кюфтето). Почти винаги, и то само с лични средства, пътува един автобус за мачовете в провинцията. За незабравимия мач със Стяуа в Букурещ (юли 1997 г.) се събраха армейски привърженици от цяла България. Полк. Берко Беров си отиде твърде рано, едва на 54 г., в един друг, по-добър свят.

 

Даниел Петков (1998-1999) – мандатът е увеличен на 3 год. По време на този мандат, първите дни на септември, когато „Армията” имаше опасност да остане без лиценз за мачовете в турнира на УЕФА, фенклубът се представи достойно, като много наши привърженици денонощно работиха цели две седмици безвъзмездно за пълна подмяна на пейките със седалки на всичките 23 000 места. Факт, заслужаващ признателност и уважение!

Именно тогава публиката се консолидира и се представи на завидна висота в двубоите срещу Сервет – Женева и Атлетико – Мадрид. Новите най-млади поколения заявиха недвусмислено началото на новата генерация червени ултраси.

 

Венцислав Вучев (1999-2000) – избран на извънредно Общо събрание. Ентусиаст, вечен оптимист. Упорит. Труден характер. Гори за каузата „ЦСКА”. Лично плати първите 3000 членски карти в онази трудна за всички българи 1990 г.

Мощно „торнадо” доведе до президентския стол на ФК ЦСКА изтъкнатия наш футболист, рожба на ДЮШ ЦСКА Любослав Пенев! Всеки червен фен приемаше този факт за своя лична победа! Есента беше една изключителна симфония в червено! Победа след победа! Червената агитка ставаше все по-многобройна!

През февруари 2000 г. най-после започна издаването на истински наш клубен вестник – „Сектор Г”, продължен от лятото на 2004 г. от в-к „Червените”. Те бяха истинска трибуна на армейските привърженици! Можем само да благодарим на техния основател журналиста Георги Атанасов за неговата доблестна гражданска позиция и на Валентин Василев – Вальо Поета, за фундаменталните му статии и на всички останали автори, дали своята лепта за списването на двете клубни издания.

 

Димитър Ангелов – Дучето (2000 – 2012)

Началото на 2000 година на ново извънредно Общо събрание е избран нов председател – 35-годишният Ангелов. Налагат се нови идеи, търсят се нови предизвикателства. Идва времето на интернет и заиграването с медиите. Откриват се нови и нови регионални фенклубове из цялата страна. Започва провеждането на традиционния летен национален събор, като на първия на яз. Копринка край Казанлък присъстваха над 3000 души. Ще последват още много други през годините – на Предела, в Ахтопол, в Шабла, край Хасково.

Перфектно бяха организирани червените шествия от “Армията” до бърлогата на „онези, рогатите”, долу в квартал Подуяне, на говеждия стадион.

Вярната армейска публика продължи да следва навсякъде своя любим отбор – Будапеща, Милано, Минск, Блекбърн, Истанбул, Кипър, отново Букурещ, Тирана, на легендарния Анфийлд в Ливърпул, Леверкузен, Тулуза, Рим, Базел, Лондон, Виена, Порто и Клуж.

В периода на мандатите, когато Дучето е начело на Клуба има два съществени момента. След избора му за председател през януари 2000г., цели шест години не се провежда задължителното по устав годишно отчетно-изборно събрание. Дори не е правен и опит за подобно мероприятие. Такова събрание ще има едва през януари 2006г., когато мандатът е променен незнайно защо и на какво основание от 3 на 5 години. През следващите 6 години отново не е свикван най-главният клубен форум. Фактите показват, че Дучето е действал нелегитимно и незаконно, в условия на просрочен мандат като председател на Централния фенклуб на ЦСКА в периода 2003-06 година и от януари 2011 до август 2012г. Тоест точно 4 години и 7 месеца. 

Въпреки разкола, който някои известни на всички в спортните среди се опитаха да прокарат сред армейската агитка, "Офанзива" като нов обединителен център успя да консолидира наново младата вълна привърженици. Именно те бяха инициаторите за свикване на Общо събрание, което се проведе през август 2012г., на сектор В на Армията. Всички фенове без изключение поискаха незабавната оставка на Димитър Ангелов - Дучето. Брожението, което ескалираше в сектор Г през последния сезон срещу персоната на "вечния председател", накрая стигна своя предел. Той дори не благоволи да се яви на форума. Пренебрежение и неуважение, което не заслужаваха тези, които болеят и живеят с проблемите на фенклуба и великия клуб ЦСКА. След 12 години и 7 месеца "всевластие" следваше Дучето да даде подробен отчет пред Общото събрание за своята народополезна дейност. Не го направи. Общото събрание единодушно взе решение за неговото отстраняване. Глас народен, глас божи! Влюбеният във властта Димитър Ангелов, обиден на всички от сектор Г, които поискаха и гласуваха неговото отстраняване, незабавно си учреди  и регистрира свое Национално сдружение на феновете на ЦСКА... Някои хора наистина се имат за вечни. Дуче, ти знаеш, че никой не е по-голям от фенклуба! Ние всички заедно сме ЦСКА! Остани един от нас. Ако искаш.

 

 

Геноцидът срещу ЦСКА /1990-2013/

През 90-те години определени хора пренесоха скандиранията от площадите „кой не скача е червен” и „червени боклуци” по футболните стадиони. По този и много други начини политици и фенове на други отбори опитаха да лепнат петно върху нашия клуб и привържениците му като преиначат и очернят историята му. Министри и вицепремиери откровено работеха за унищожението на ЦСКА, докато междувременно седяха в ложите на един друг отбор и крещяха до изнемога за пример на своите зомбирани тълпи. За други се намираха големи спонсори, а международни престъпници наливаха пари в отбора им, получиха и базите си безвъзмездно по време на служебно правителство... По това време в ЦСКА течеше разграбване с (без)участието на държавата, а базата тънеше в разруха. За едни привилегии и подкрепа по всички нива, а срещу ЦСКА - геноцид. Като се започне от съдийския произвол на терена и безумията в канцелариите на БФС, през интригите на платените медии и журналисти, до най-високо държавно ниво и проблемът с базите, който остава неразрешен и до днес. През тези години е имало и периоди на отслабване на примката, през които ЦСКА постигна успехи, но никога не беше оставен да диша свободно и да установи хегемония за по-дълъг период. Кулминацията на този геноцид беше отнемането на лиценза през 2008г. Цялата истина около това престъпление все още не е излязла на бял свят, поръчителите и директните извършители все още не са наказани... За съжаление това не е учудващо, тъй като са замесени хора от най-високите нива, а у нас, както знаем, политика, бизнес и футбол са жестоко обвързани.

Разрушителите – Гърнето и Праховеца, Б.Б. ...

Събитията с отнемането на лиценза доведоха до поредна смяна на собствеността на ЦСКА. Въпреки съмнителното минало и многозначителните прякори на двамата нови собственици, тяхното управление започна с добри резултати, но това беше само временно. Бързо проличаха истинските им намерения да печелят на гърба на ЦСКА чрез мръсни схеми, а бъдещето на клуба не ги интересуваше. Важна беше моментната печалба. Мачовете със съмнителни резултати се превърнаха в нещо обичайно, а феновете по-често се чудеха дали даден мач „ще се играе”, а не дали ЦСКА ще победи.  На два пъти уж изглеждащата сигурна титла беше изпускана в последните кръгове. Привличаха се футболисти от чужбина на килограм, подписващи съмнителни договори с огромни заплати и комисионни за техните мениджъри. Голяма част от тях бързо напускаха клуба и завеждаха дела за неустойки. Ако пък случайно някой от тях покажеше добри футболни качества, бързо биваше продаван, а парите потъваха незнайно къде. През два от сезоните на тяхното управление се стигна до срамната ситуация ЦСКА да не домакинства в своя дом – ст. „Българска армия”. Дълговете растяха и клубът се водеше повече от очевадно към умишлен фалит и унищожение, а публиката на ЦСКА беше прогонена от стадиона.

Собствениците-разрушители се ползваха с подкрепа и протекции от министър-председателя, който пък междувременно се установи като собственик в сянка на вечния съперник. Този факт е обществена тайна и многократно беше коментиран в спортната преса и интернет-сайтове. Тази комбинация от управляващи в ЦСКА и държавата нямаше как да доведе до нещо добро клуба. Бавно и мъчително той беше воден към гибел.

 

Борбата на Сектор „Г”

Независимо от обстоятелствата и трудното положение в Сектор „Г” винаги са се намирали хора, които безкористно да защитават интересите на ЦСКА. Хора, които дори да не са докрай разбрани и подкрепени от останалите „Армейци”, са готови да тръгнат срещу цялата държавна машина в името на ЦСКА. Така беше и по време на протестите срещу управлението на двамата боклукчии. Макар и малко на брой, още през 2010г. имаше привърженици, които прозряха накъде отиват нещата. Първоначално протестът беше под формата на бойкот, а впоследствие и под други разнообразни форми както на стадиона, така и извън него, беше изразявано недоволството от разрушителното управление. Трудностите и липсата на подкрепа не спряха тези „Армейци” да се борят за каузата си, а времето доказа тяхната правота. През трите години на протести момчетата, стоящи зад тях, жертваха и изгубиха много, но никога не се отказаха, докато не видяха ЦСКА свободен.

Сектор „Г” възпитава хора, които се борят и защитават убежденията си докрай. Когато става дума за любимия клуб и за България, „червените” фенове са доказали, че са готови на всичко, за да защитят това, което обичат!

 

Из България и по света – навсякъде „ние сме ЦСКА!”

Привържениците на ЦСКА винаги са оказвали мощна подкрепа на отбора при гостуванията му. В нашата страна няма стадион, на който нашите футболисти да не са се чувствали като домакини. Независимо от начина на придвижване –с автобус, с влак, с коли, независимо от отдалечеността на противника, независимо от деня и часа, феновете на ЦСКА са винаги с отбора. Във всеки регион на България привържениците, пътуващи от София, могат да разчитат на солидно подкрепление от местните „Армейци”. Затова и днес агитката в гостуващия сектор често е по-многобройна от тази на домакините, а и винаги намира начин да бъде по-гласовита.

Както за самия клуб, така и за привържениците, истинското мерило винаги са били европейските турнири. Там километрите вече са хиляди, често пътуването в двете посоки отнема няколко дни, за някои фенове са необходими седмици лишения, за да спестят нужната сума за екскурзията, а дългият път понякога поднася неочаквани трудности, съпътствани от неизбежната умора. Но „Армейците” винаги посрещат изпитанията с радост и с нетърпение очакват  гостуванията в Европа. Само който е бил на гостуване в Европа, знае какво е чувството да прекараш десетки часове с приятелите си в автобуса, да споделяш с тях и последната си храна, но въпреки трудностите да се забавлявате и да сте щастливи просто от факта, че отивате да подкрепите ЦСКА. От Порто до Москва, от Дери до Ереван, от Молде до Никозия, от Лондон до Истанбул няма точка на Европа, до която привържениците на ЦСКА да не могат да достигнат, независимо колко на север, юг, изток или запад се намира тя. В историята завинаги ще останат „червените” инвазии  в Милано / 2001 /,  Истанбул /2003, 2006, 2010 /, Букурещ / 2004 /, в Рим, Базел и Лондон през есента на 2009 година и във Виена / 2010 /.

Феновете на ЦСКА не веднъж са показвали, че са винаги и навсякъде с отбора. Както се пее в песента – „Даже и накрай света, и в сърцето на врага...”.

 

В много градове из цяла България регионалните фенклубове впечатлиха със стройна и действена организация. Всички познаваме момчета и момичета от Видин до Свиленград и от Сандански до Добрич. Не стига мястото, за да изброим всички. Не се сърдете, ако сме ви пропуснали! Последните, които влязоха в сектор „Г”, са старият нов фенклуб от Козлодуй. Добре дошли на всички!

Принос за всичко това имат много, много наши привърженици, дарили със своята безрезервна обич своя любим червен тим!

Да, наистина е направено много!

Нека бъдем все така всеотдайни – днес, утре, завинаги!

Клубът на привържениците е на всички – ветерани, млади и стари “армейци”, заедно с „Торсида” – Пловдив, „Горди”, USF, Animals, „Офанзива” и вече днес – обединени повече от всякога! Сектор Г, обединеният Сектор Г, който излъчва мощ и нескончаема енергия, дава тон за нови и нови песни, за незабравими култови рефрени. Сектор “Г”, който повежда всички на стадиона към следващата нова футболна приказка. Всички, които отдаваме сърцата си на своята голяма червена любов!

 

Никой не е по-голям от фенклуба,

от ФК ЦСКА!

От символа ЦСКА!

От идеята ЦСКА!

ЦСКА ще пребъде!!!

Завинаги!

Честит 25-годишен юбилей, скъпи приятели!

 

*Юбилейният клубен купон ще се състои на 20 февруари, петък, от 18.30ч. в клуб-ресторанта на ”Армията” в Борисовата градина. Куверт – 20 лева. По повод годишнината са издадени две юбилейни значки и 10-листна  цветна дипляна в ограничен тираж.

 

Автор: Христо Христов – Чичо Граф

Един незабравим култов футболен рефрен от края на 50-те години

 

Периода 1954-64 и до края на 60-те години изстрадалите левскари бяха обект на основателен присмех от футболните зевзеци. Всичко приемаха наред в смутените си обезкуражени души. Като гола от Халите на Ракаров (1953 г.), позорната загуба от китайския Бай И (Пекин) с 1:2 на Армията, погромите от Войводина Нови сад (0:5) и Ботев Пловдив (1:6) насред София, смехотворната история с нивалина (1961 г.) и апашките кражби в Стокхолм,Швеция още при първата визита на Левски в дебюта за ЕКТ (1965 г.), прикрити умело от сините велмoжи в Политбюро на БКП. Дори онези несъстоятелни напъни на подуенския отбор  на всяка цена да се докопа до какъвто и да е международен трофей.

 

Както и безуспешните им опити „да прегърнат” Балканската клубна купа (1961 – 1963 г.). Подигравките към тях бяха безброй!

 

Но най-много ги болеше когато  присмехулниците перманентно им декламираха с нежен патос  на ухо култовия рефрен от края на 50-те години „Завод 12, Любимец 13, Левски 1914”. Младите левскари навярно си мислят, че това е някаква художествена измислица. От червения фолклор на армейския сектор Г. Обаче не е!

 

Наред с много други неща от близкото и далечно минало, името на Завод 12 е траен спомен за хиляди софиянци и факт от историята на столицата.

 

Къде е бил този кошмарен за левскарите завод? Каква е неговата история? Защо днес никъде не се споменава за него?

 

 

•    В своя доклад № 467 от 17 декември 1906 г. военният министър Михаил Савов предлага в София да бъде създадена Инженерна работилница, а десет дни по-късно цар Фердинанд постановява с Указ нейното учредяване.

 

•    Началото на строежа започва на 15 януари 1907 година на опустошения от Софийска община терен западно от настоящата сграда на МО-2 (тилова служба). Преди началото на Балканската война в работилницата вече са работили 150 души, повечето от които са ремонтирали над 100 фронтови автомобила през следващата година.

 

За първи началник е бил назначен поручик Иван Попов.  През 1913 година тук са създадени първите самолетни бомби, използвани  при обсадата на Одрин.

 

•    В края на 1916 година и началото на 1917 г. там работят военнопленици, предимно сърби.

 

•    През 1919 година служителите са вече над 700, от които 200 наемни.

 

•    От 1 май 1924 г. работилницата е преименувана на Военна фабрика – Инженерен отдел. От 1925 г. за началник е назначен подп. Рангел Милтенов. За първи път след войната са внесени нови машини. Тогава е назначена и първата жена в екипа, която оглавява химическата лаборатория.

 

•    През 1935 г. името на фабриката отново е променено. Тя вече се нарича Военно-инженерна свързочна фабрика, а към нея се присъединява и Телеграфната и телефонна фабрика, която до тогава е чуждестранно акционерно предприятие.

 

Още от първите години на дейността й към нея е открит и Автомобилен отдел, който се занимава с ремонт и поддръжка на автомобили и камиони. Също така са се изработвали и нови авточасти и др.

 

•    След Втората световна война директор е бил полк. Иларион Тихчев, бивш член на УС на АС 23. Фабриката се преименува на Завод 12 и започва производството на автобусни каросерии по документация на Skoda. През 1949 г. е изработен първия и единствен екземпляр на камиона „Димитровец”, който е сглобен от различни детайли на вече съществуващи водели. От 1955 г. в завода се произвеждат двигатели и мотокари. През 1957 г. са произведени първите електрокари. Осъществен е дебютния експорт на 150 машини за Чехословакия и СССР.

 

•    В края на 60-те години предприятието е наречено Средец и става част от ДСО Балканкар. Заводът е производител № 1 на мотокари за страните членки на СИВ. С идването на демокрацията настъпва и драмата около неговия край.

 

•    След старателно планираната реституция и раздържавяване на българската икономика чрез хищническа приватизация на държавния фонд, Завод Средец е присвоен в частни ръце от властимащата върхушка. Техниката и машините са нарязани и продадени за скрап, а няколко хилядния работнически колектив е брутално уволнен.

 

Впоследствие, в началото на 21 век сградния фонд е изцяло разрушен. В момента се подготвя огромна площадка за строителството на съвременен грандиозен бизнес комплекс от хиените новомилионери.

 

От Завод 12 и неговата 100 годишна история останаха само пожълтелите вестници, старите снимки и спомена за славния някога заводски футболен тим.

 

Физкултурното дружество към работническия колектив на фабриката възниква през есента на 1944 г. под името Ударник. През 1946 г. след извършените преобразувания и след обединението на всички работници от частните метални предприятия на територията на големия град (вкл. и летищата във Враждебна и Божурище), спортното дружество е преобразувано във НДФС Металик. Под тези две имена футболният отбор на Завод 12 играе във втора и трета софийски дивизии от 1945 до 1949 година.

 

Основният състав на отбора като Ударник от сезон 1945 е бил: Стефан Геренски – Илия Русев, Кирил Тишански, Георги Златарев (юноша на АС 23), Асен Лазаров, Борис Буров, Георги Борисов, Илия Андонов – Мъката (капитан, шампион със Славия от 1941 г.) Кънчо Ставрев, Илия Виденов и Константин Василев. Първи треньор на първия тим в историята на заводския клуб е бил Никола Димитров – Пощата, шампион със Спортклуб – Трети район за 1935 г.

 

В края на септември 1949 г. ФД Металик се влива в ДСО Енергия, която обединява работниците и служителите от тежката промишленост, транспорта, електрофикацията и минното дело. Другите отбори, които учредяват тази ДСО  са: Локомотив, Динамо (бивш СК Бенковски ІІ район) и Химик (Надежда, който е наследник на Изгрев, Вихър, Фортуна и Надежда). Само 40 дни след това Енергия е преименувана на ДСО Торпедо.

 

През 1953 г. в Завод 12 отново е формиран футболен отбор.

 

„Заводци” влизат в елитния футбол с гръм и трясък.

 

 

За сезон 1954 в А РФГ има впечатляващ новак – един обикновен заводски тим, но какъв! Завод 12 става шлагера на това първенство и явление в българския футбол.

 

В първият кръг през март губи вкъщи от Червено знаме Кюстендил с 0:1. В петия кръг приема Ударник (Славия) чак на игрището в Мировяне. Представя се повече от успешно срещу лидерите – с ЦДНА 1:1 и 0:5,  с Ударник София (0:0, 0:3) с Локомотив София (1:1, 1:0) и Динамо (Левски) – 0:0 и 3:1.

 

В заключителния 26 кръг Завод 12 посреща третия в класирането Локомотив София на ст. Народна армия.

 

Победата с 1:0 грабват „заводци” и стават четвъртите в крайното подреждане за 1954 г. Напълно заслужен успех на отборът воден от старши треньора Димитър Байкушев – Мими!

 

 

Невиждано и нечувано по футболният свят!

 

Един скромен заводски тим се класира преди отбор-фаворит, известен в цялата страна 7- кратен шампион – Динамо (Левски), ползващ се с протекции и всевъзможни облаги от политическата върхушка.

 

Тимът тренира на старото игрище на СК Кореняк (сега там е бл.45 в кв. Лагера), съвсем близо до бившия Завод 12. Пътуват с трамвай до Илиянци, а оттам пеша до игрищата в кварталите Обрадовци и Биримирци, където също се подготвят. Целият тим е един задружен колектив. Ползват се с голямо уважение и обич на работниците и служителите от завода. Софийските футболни запалянковци редовно ги подкрепят във техните домакински мачове,които се играят предимно на благоустроеното стадионче до завод “Ворошилов” в кв. Захарна фабрика.

 

На следващата година, сезон 1955, идва отстъплението в завоюваните позиции. Срещу безспорните лидери и неизменни шампиони ЦДНА губят трудно с 1:2 и 0:1. И отново отлично представяне срещу „отбора на синия народ” – Динамо (Левски) - 3:1  и 1:1! В 21-ви кръг Завод 12 губи от ВВС София с 1:4, но до края на шампионата успява да се спаси само благодарение на по-добрата си голова разлика. След тях е тимът на ВМС Варна, наследникът на СК Тича и СК Владислав, който за всеобща почуда изпада във втория ешалон след отлично представяне в първата половина от първенството.

 

Третият сезон на „заводци” в майсторската група е повече от труден. Всички спортни противници играят изключително мобилизирани срещу тима – шлагер на последните шампионати. В 22-та кръга, в 22 оспорвани мача, Завод 12 постига 5 победи, 9 пъти завършва наравно и губи 8 мача при голова разлика 20:29. Това му отрежда 11-то, предпоследно място. Заедно с последния Торпедо Русе изпадат в Б РФГ. Интересното е, че между изпадащият Завод 12 и бронзовия медалист СКНА (Ботев Пловдив) разликата е била само шест точки!

 

На „заводци” Правилникът предоставя възможност да останат в майсторската група след участие в бараж за място в квалификационния турнир за определяне на новите два члена на А РФГ.

 

Срещу Септември София постига 1:2 и 2:0, а на турнира отборът заема третото място след Червено знаме (Марек – Дупница) и ВМС (Черно море – Варна), които печелят промоцията.

 

През 1957 г. Завод 12 играе в Северната Б РФГ, като заема пето място в крайното класиране след такива футболни центрове като Русе, Шумен и Велико Търново.

 

След настъпилата през пролетта поредна реорганизация на спортното движение у нас, се преминава от производствен към териториално-производствен принцип. Учреден е БСФС.

 

Клубовете възстановяват своите  стари имена. В шести Кирковски район е създадено ново физкултурно дужество Витоша. В началото Завод 12 е към него, но до края на същата година преминава към ФД Славия, тъй като и ФД Витоша е преминало в структурата на бялото дружество.В началото на 1958 г. Републиканската секция по футбол (РСФ) към БСФС взима решение, според което „едно дружество да няма повече от един отбор в А или Б РФГ. По тази причина Завод 12 е изваден от втория ешалон и прекратява своята дейност, де факто разтурен.

 

През следващите десетилетия „заводци” пак ще имат футболен отбор, но той ще играе в софийските аматьорски групи и работническото първенство на страната.Да припомним, че през  февруари 1956 г. беше разтурен отборът на ВВС. Сега идваше ред на този на Завод 12, бодлив трън в паметта на „отборът на синия народ”. Двама футболисти от „заводци” са привлечени немедлено именно там. Това са Павел Василев и Любен Гайдаров.

 

Завод 12 е единственият софийски отбор, който има вечен положителен баланс в А РФГ  срещу нафукания Левски София (от 6 мача – 2 победи 3 равни и само една загуба при голова разлика 7:5). Вторият тим с вечен положителен баланс срещу сините е този на СК  Спортист – кв. Хаджи Димитър София преди септември 1949 г., придобил прозвището „секирите на Левски” (от 10 мача – 4 победи, 1 равен и 5 загуби при 12:11 голова разлика). Без да броим всякакви други измислени събития между двата съперника. От редиците на заводският тим към върховете на българския футбол продължават Иван Димитров (Локомотив, Спартак и Академик София), Димитър Йорданов – Кукуша (ВВС, Левски София), Стоян Китов (Спартак София), Иван Ранков (Славия, Ботев Пд, ЦДНА и Спартак Сф) и Петър Величков (Септември и Славия). Четирима от възпитаниците на юношеската школа на Завод 12 ще станат носители на купата на УЕФА за 1959 г. като участници в отбора на България – европейски шампион за юноши.

 

Това са Иван Ранков, Стоян Китов, Петър Величков и Славчо Александров. Заслугата за израстването и утвърждаването на младите „заводци” е на Георги Златарев, треньор на юношеския отбор.

 

Ето имената и на останалите футболисти от незабравимия тим на Завод 12: Димитър Иванов – Хулигана, Георги Александров – Кики, Петър Станоев – Корееца, Георги Златарев, Иван Деянов – Слона, Иве Крумов – Ивки (капитан до 1955 г.), Йордан Митов, Кръстьо Ставрев, Димитър Наков, Владимир Крамаренко, Иван Трендафилов, Димитър Василев – Бен Барек, Димитър Попдимитров – Чушката, Светослав Игнатов – Саната, Петър Евтимов, Крум Димитров, Христофор Башев и Александър Илиев.
Ако съм пропуснал някой, моля да бъда извинен.

 

Тази статия – очерк е само опит да възкресим един далечен спомен от онези години, потънал в забравата на времето. За историята остава само култовият рефрен „Завод 12, Любимец 13, Левски 1914 ….”, който ще напомня на поколенията как една истина се превръща в легенда.

 

Христо Христов – Графа, специално за FanFace.bg

Бойкият и симпатичен тим на военните летци е разформирован за удовлетворение на известен столичен клуб

 

През 50-те години имаше един култов тим, който носеше емоции и вълнения на софийските любители на футбола наред със Септември – Трети район и този на Завод 12. Това беше отборът на Военно въздушните сили към Софийския военен гарнизон (ВВС).

 

Формиран през 1949 г., той стига до квалификациите за определяне на софийските отбори, които ще участват в новосформираната А РФГ от 1950 г. За съжаление ВВС заема тогава последното 8-мо място със само две спечелени точки.

 

През следващите два сезона (1950-1951 г.) военните летци минават през чистилището на долните софийски групи. През 1952 г. отново са в Б група, където под ръководството на известния наш треньор Лозан Коцев – Лозко успяват да спечелят първата си промоция за А РФГ с цели пет точки аванс пред упоритите съперници Строител – София и Червено знаме – гр. Дупница.

 

Представянето на „летците” в дебюта им в майсторската футболна група е доста противоречиво. Това е годината, в която Бюрото на ВКФС (респ. БФС) с едно свое недомислено решение включва Сборен отбор на ДСО (Доброволните спортни организации), по същество Националния отбор на България, да участва в родното първенство, като част от подготовката му за поредните квалификации за световно първенство. Впоследствие това безумие е преустановено, а резултатите на Сборния отбор анулирани. Нарушена е програмата. Някой отбори изиграват и двата мача по-между си, други все още дори не са се срещали по веднъж. Най-ощетен е ЦДНА, който дава 11 национални футболисти. Налага се да играе в първенството с втория си състав, но под друго име – Отбор на софийския гарнизон (ОСГ).

 

Именно срещу ЦДНА (ОСГ) бойкият тим на ВВС губи през лятото само с 0:1, а в края на есента побеждава безапелационно с 3:0. Точно тези две точки ще се окажат решаващи за титлата за 1953 г. Въпреки разгромната победа с 5:0 на 23.09.1953 г. над облагодетелствения  Динамо (Левски) София. В последния 28 кръг, в мразовития следобед на ст. Народна армия ВВС играе достойно срещу служебния шампион Левски, но губи с 2:3. Заема предпоследното 14-то място и отпада във втория еталон. Малка утеха за тях е факта, че в тази година с А група се разделят и други отбори като ДНА (Ботев Пловдив), Спартак и Строител София и Червено знаме (Марек) Дупница.

 

През 1954 г. ВВС отново защитава своите амбиции и пак е първи в Б Софийска РФГ пред Спартак, Септември и Торпедо. Футболният отбор е базиран в кв. Божурище, в района на Авиополка. Там се извършва тренировъчната дейност, дори се посрещат за мачове гостуващите отбори, когато е във В и Б групи. Налага се да ползва игрищата на близките до София квартали Обрадовци, Биримирци и Мировяне.

 

Официалните мачове като домакин в А РФГ играе на „Армията” в Борисовата градина. Понякога се играят срещи и на гарнизонното игрище (днес парка южно от НДК).

 

Трета година в тима е Стойне Минев от стария СК Устрем – Захарна фабрика. Играл за Септември, шампион със Септември при ЦДВ през 1948 г. За новия сезон през 1955 г. в А РФГ застава начело като старши треньор.

 

Още в началото ВВС хвърля бомбата на изненадата като отстранява Динамо (Левски) с 3:2 на 1/16 финалите за КСА. Синият клуб е унизен. Това няма да бъде забравено. Докато „летците” се радват на заслужения си успех, в кулоарите на очертаващите се „вечно пети” Левски (вече трета година – 1952, 1954, 1955 г.), заформят заверата срещу своите „душмани”. Но затова малко по-късно.

 

ВВС изгражда наистина много добър отбор. Задължително ще споменем вратарите Панко Георгиев и Стефан Геренски, по-младите и надеждни Петър Дончев, Иван Ал. Иванов – Джино, Цветан Милев, Цветан Цветанов, Иван Колев, Гацо Панайотов, Александър Д. Костов – Фанфана, Петър Алексиев, наред с по-опитните Стойне Минев, Димитър Йорданов – Кукуша, Йончо Арсов, Ангел Миланов – Гелето, Георги Насев, Христо Томов – Кицо, Димитър Петков – Бунте, Блаже Филипов и Михаил Янков. През тези няколко сезона отборът показва приятна за окото на познавачите игра, изявява се като тактически грамотен тим, играе разнообразно по крилата, отличава се с добри изпълнители в средата на терена, защитата е смела и безкомпромисна, вратарският пост сигурен и надежден.

 

 

При гостуванията си в провинцията печелят изцяло симпатиите на местната публика. Безспорна е заслугата на треньорите Лозан Коцев, Нако Чакмаков и Стойне Минев за израстването на отбора на ВВС.

 

Военният тим е изключително популярен и играе почти винаги пред препълнени трибуни. През сезон 1955 година успява да постигне 7 победи, 12 равни мача и допуска 7 загуби при голова разлика 34:28 и с 26 точки заема престижното осмо място в крайното класиране на А РФГ. Интересен е фактът, че летците губят само две от осемте гостувания в провинцията. Седемте спечелени победи са срещу вицешампиона Ударник (Славия), два пъти с по 1:0, 6:1 срещу Спартак Плевен, 4:1 срещу другия култов софийски тим Завод 12, голямата изненада на първенството от предната 1954 година.

 

С ВМС Варна 3:0, с Локомотив Пловдив 3:1 и в Перник 1:0 срещу местния Миньор. Като основни голмайстори за сезона се изявяват Кукуша (11 гола) и Дойчо Байчев (8 гола). И един рядко срещан факт в родното първенство – от бронзовия медалист Спартак Варна до ВМС Варна,изненадващо останал на 12 място, разликата е само три точки.

 

Макар и за кратко във футболния живот на страната ВВС е желан партньор за клубовете от чужбина. Отборът е канен и играе в Унгария, Чехословакия, Полша, Румъния и Югославия. Незабравими ще останат мачовете им с великият Хонвед, който в онези години беше обявен за отбор № 1 в света и техните сънародници от Вашаш (Будапеща).

 

Най-неочаквано, в разгара на зимната подготовка в края на февруари 1956 г., преди контролен мач с Ударник, идва лошата вест – футболният отбор на ВВС се разформирова.

 

Лансират се три основания за това вандалско посегателство.

 

1.    ВВС извършва реорганизация и на този етап изважда и разформирова своя футболен отбор.

 

2.    На територията на едни военен гарнизон не може да има повече от един отбор в А РФГ.

 

3.    В-к „Народен спорт” публикува решение на Републиканската секция по футбол към ВКФС, с което осведомява, че: „……в първенството през 1955 г.  в отбора на ВВС са участвали нередовни състезатели. За 1956 г. част от картотекираните са нередовни… Поради това нарушение: 1. Изважда от състава на А РФГ футболния отбор на физкултурния колектив на ВВС.” и т.н.

 

Прах в очите на спортната общественост. Удобни формулировки за да може един „репресиран отбор на народа”   да си го върне тъпкано за онази унизителна загуба с 2:3 за националната купа и отнетата тогава възможност да спечелят някакъв трофей за тяхната постна история. Това им се вижда малко и за похлупак на пъкления си план отмъкват и петима от най-добрите футболисти на разтурения вече ВВС тим. Това са Димитър Йорданов – Кукуша, Блаже Филипов, Цветан Цветанов, Йончо Арсов и Петър Дончев. Заедно с привлечените двама играчи от следващия разтурен отбор в София – този на Завод 12, Павел Василев и Любен Гайдаров, в Левски се озовават седем добри футболисти само от двата ликвидирани за А РФГ софийски отбора. Почти всички от тях ще играят дълги години за „репресирания” син клуб. Останалите играчи на ВВС се разпиляват по отборите в столицата и из страната. Цветан Милев и Александър Д. Костов – Фанфана отиват  в Ударник (Славия), Петър Алексиев в ЦДНА, вратарят Стефан Геренски в Дунав Русе и т.н.

 

По-голяма част от привържениците на Левски София едва ли знаят тези интересни подробности. Всъщност в синята къща винаги са се стараели неудобните факти да се пропускат. Техните летописци гузно, мълчат за всички извършени от и за клуб Левски – кв. Подуене покрити и явни престъпления, станали все пак обществено достояние.

 

И така, вече 90 години!

 

От незабравимата „Синя армада” през 20-те години на миналия век, та чак до 2006-та година, когато стават шампиони с измама, чрез нередовно картотекирания Гонзо, играл тогава в 11 мача през пролетта. Допуснат с благословията на БФС, който уж „бил излъган и подведен”!?...При грешка в превода ? Сини абсурди!!!

 

Е, сега ще има ресто на тази титла от 2006-та година. Наистина, много, много неприятно за мнозина от синия спектър!

 

Христо Христов – Графа, специално за FanFace.bg

Не ФК Левски София, а варненският клуб през 1925 г. на Великден в Букурещ завоюва първата купа

 

 

На страниците на нашия спортен ежедневник вече разказахме за историята около Букурещката подарена купа на ФК Левски през октомври 1923 г. Днес ще ви запознаем с подвига на истинските победители от СК Тича Варна, които навръх Великден през 1925 година в Букурещ спечелиха първия трофей за българският футбол зад граница.

 

СК Тича Варна е един от пионерите на българския футбол. Носи старото име на река Камчия, която е любимо място за отдих и туризъм за варненските спортисти. Чрез своя исторически предшественик „футболистично” дружество Спортист (1909-1913 г.) въвежда клубния футбол в морския град. След различни обединения и сливания през годините с Шипка, Владислав, Приморец, Академик и Черно море (1958), няколкократно променя клубното си име на ТВ-45, ТВП, Ботев, ВМС, СКНА-ВМС, а от 26 януари 1959 г. до сега е Черно море, който е приемник на актива на СК Тича.

 

•    Клубът изиграва първата международна футболна среща в историята на родния футбол с отбора на 21 ви Померански полк (Германия) на 6 декември 1915 г., която завършва 4:4.

 

•    През 1917 г. „Тичанци” играят срещу СК Слава (Шумен), като това е първият междуградски мач в България, за който има информация в печата.

 

•    Футболният тим на СК Тича е носител на Сребърната чаша на турнира Северобългарска спортна лига (1923 г.).

 

•    Отборът става първият шампион на Националната футболна дивизия (1938 г.).

 

През април 1924 г. във Варна гостува известният румънски клуб Триколорул Букурещ, който на игрището на Колодрума побеждава домакините от СК Тича с 2:1.

 

На следващата година пролетта (1925 г.), „тичанци” са поканени официално за участие във Великденския турнир в Букурещ (април 1921). Той се провежда с участието на елитни румънски тимове.

 

Българският отбор заминава в пълен състав, като е подсилен с Андрей Иванов – Дядото от СК Владислав. Водач на спортната делегация е зам.кметът на Варна Ангел Ангелов – Ангелсон, рентиер, стар ерген с буен нрав, известна емоционална личност за онези години в морската ни столица, един от най-ревностните почитатели и спомоществователи на СК Тича.

 

Самият Великденски турнир преминава през много мачове с правилото на директната елиминация, като се срещат над 20 отбора. Победители между тях са Триколорул и Спортул студенцеск.

 

В първия мач СК Тича играе срещу Триколорул. Специалният кореспондент на в-к „Варненска поща” Асен Върбанов изпраща дописка до редакцията, в която четем:”Мачът се игра при изключителен интерес. Играчите на Тича влизат на игрището с траурни ленти на лявата ръка заради атентата в църквата „Света Неделя”, последвани от състезателите на домакините от Триколорул, всички бурно акламирани. След минута почит към загиналите, реферът със свирката дава знак за започване на оспорвания двубой. Със силен удар е отбелязан първия гол. Тича играе с красиви ниски пасове. Никола Люцканов отбелязва гол трийсет секунди по-късно. Резултатът става 2:1. Второто полувреме „тичанци” разменят играчи по постовете, както и минава инсайд, а Андрей Иванов играе вече крило. Триколорул изравнява за 2:2 след стремително нападение”.

 

След отбита топка от вратаря Кебапчиян, коженото кълбо посреща десният инсайд Шарл и следва нов гол за румънците. Домакините повеждат с 3:2.

 

В информацията на кореспондента от Букурещ е допусната явна грешка, като са съобщени двама голмайстори за третия изравнителен гол за 3:3: „След дриблировка с глава Андрей Иванов силен шут отбелязва трети гол за 3:2 (?) и заслужено е акламиран от публиката. Десният бек Щерю Спасов изравнява за 3:3 (?). В 82 мин. на този изключително оспорван  мач, Йордан Заяков бележи победния гол за 4:3. „Тичанци” ликуват! След един ден почивка за възстановяване варненският тим се изправя в истинския финал на Великденския турнир.

 

Съперникът е Спортул Студенцеск Букурещ. Водачът на българския отбор Ангелсон заявява решително пред организаторите, че „докато купата не се постави тук на трибуната, мачът няма да се играе!”. Сребърната купа е доставена на време и двубоя започва в уречения час.

 

Спомените от него са на варненеца Германов, придружаващ отбора и пряк очевидец: ”През цялото време „тичанци” имаха надмощие, като головете паднаха през второто полувреме. Чрез автогол на десния хафбек на домакините варненският отбор повежда  в резултата. Две минути по-късно левият инсайд Заяков отбелязва втори гол във вратата на студентите. Третият гол се осъществява от централния нападател Иван Найденов – Найденката, подпомогнат от център-хафбека Боян Бянов. Продължително се акламират при излизане от игрището най-вече капитанът Бянов и Кирил Денев – Миндела.”

 

Победа и то каква! С безапелационно 3:0 насред Букурещ!

 

 

Сребърната купа във форма на антична чаша е връчена на капитана Боян Бянов! Той я вдига високо над многохилядната публика, която аплодира българските победители! Всички българи ликуват! Футболистите от Варна са безкрайно щастливи! Иван Найденов – Найденката от радост скача с лъвски скок, прегърнал купата, направо в клубния автомобил, който тогава е бил открит!

 

Следват два дни свободно време за българската делегация. Воаяж из Букурещ и посещение на традиционния пролетен Великденски панаир, придружени навсякъде от български студенти, ученици и работещи в румънската столица.

 

На връщане за България в Русе на митницата най-неочаквано възниква проблем, след като купата е задържана, „защото е била сребърна и трябвало да се плати голямо мито за нея”(?). Капитанът на „тичанци” Боян Бянов провежда дълъг разговор с Министерство на финансите в София, след което случаят е разрешен сполучливо и купата заедно с отбора продължава към родната Варна.

 

За най-голямо учудване на всички в морския град не е било организирано никакво тържествено посрещане. Поне така твърдят Иван Найденов и Никола Люцканов. Във в-к „Спорт” от края на април 1925 г. четем, че „На 24 т.м. тимът на Тича пристигна на Варненската гара, посрещнат от многобройни спортисти и почитатели. Тук председателят на Тича г-н Иван Ранков поднесе на капитана на тима г. Бянов букет и благодари от името на членовете на клуба за победата нанесена в турнирите в Букурещ. Поднесоха се поздравления и от г. Петрушев, от страна на сп.кл.Диана и от г.Н.Мишев, от сп.кл. Ш.Сокол”.

 

Едва по-късно, след няколко дни се е състояло специално тържество – митинг пред клубната канцелария на СК Тича, на което са били чествани победителите от Великденския турнир в Букурещ за 1925 година.

 

Ето и техните имена (на снимката горе): отляво надясно – с купата Боян Бянов (капитан), Никола Люцканов, Стоян Златев – Камиона, Кирил Денев – Миндела, Борис Петров, Йордан Заяков, Щерю Савов – Папагала, Александър Бояджиев – Бебо, Иван Найденов – Найденката, Божидар Бянов (на негово място е играл Андрей Иванов – Дядото от СК Владислав), Иван Ранков – председател на клуба и Ервант Кебапчиян – Кебапа, вратар.

 

До края на 1945 година първата купа завоювана в чужбина от български отбор е съхранявана в клуба на СК Тича – до ресторант „Севастопол”. „Беше изложена под един голям стъклен похлупак. С разрешение на зам.председателя Васил Дамянов я прибрах вкъщи за почистване. Беше винаги излъскана, подържана, красива” – споделя бившия клубен секретар Стефан Попов (р.1913 г.) – стр. 46, Футболна Варна.

 

И накрая нека припомним, че освен СК Тича и другият голям варненски клуб – СК Владислав влиза в историята на родния футбол като първият български клуб, излизал да играе в чужбина, който на 26 август 1923 г. гостува в морския град Кюстенджа, Румъния, заедно с голяма група запалянковци, привърженици на отбора. Нашите побеждават местния тим Виктория с 2:0.

 

 

А първият български клуб, който играе с официално организиран и регистриран клуб от чужбина е СК Сила – Бургас, на който гостува за един мач ФК Галатасарай през ноември 1921 г. в Бургас на връщане от европейското турне по пътя към Истанбул. Победител от мача е гостуващият отбор.

 

За съжаление на левскарската общност и в трите случая става въпрос за други три български отбора.

 

СК Левски София и в трите събития не е бил първи!

 

Всъщност „бил е първи”, но само в нескопосаните лъжи и измислици на левскарите – историографи, които ги повтаряха до втръсване десетки години наред, подигравайки се най-безочливо и безпардонно с историческите факти.

 

 

Христо Христов – Графа, специално за FanFace.bg

Левскарската пропаганда десетки години тръбеше неуморно, че сините са първият български отбор спечелил трофей в чужбина

 

 

Една от безбройните откровени лъжи на левскарската пропагандна машина бе тази за „Големият отбор – Синята армада” на СК Левски. Как набрал сили, обединил (разбирай –заграбил) 2-3 малки клубчета от съседните улици в своите редове. Как укрепнал наистина впечатляващо. Как с откраднатите деца и юноши от Скобелев, България и Победител създава своя синя юношеска школа за чудо и приказ. Как изправили ръст под вещото ръководство на протежето на царския двор о.з.майор Димитър Иванов и започнали да мерят мегдан с Атлетик клуб, Славия и ФК 13.

 

Но апетитът, т.е. меракът, идва с изкушението. Левскарите припознават Славия за основен опонент в София и всячески се опитват да им бъдат конкуренция в началото на 20-те години. Като да изфабрикуват например фалшиви учредителни протоколи, клубни неномерирани устави, печати, клубни знамена, пощенски пликове, справки и бележки, тимови листа и т.н, които трябвало да внушат на всички, че уж ученическия СК Левски е първият спортен клуб основан в столицата, та дори и в цялото царство България.

 

Младият левскарски клуб осъществява и първите си международни изяви като през 1921 г. играе срещу Галиполи (руски белогвардейски тим базиран в Истанбул, съставен изцяло от офицери-емигранти) и Кубан (Истанбул). Което наистина е факт.

 

На 31 юли 1921 г. 11 софийски спортни клубове, всички със съдебна регистрация и утвърдени клубни устави, учредяват Софийска спортна лига. Това са: Атлетик клуб, Славия, ФК 13, Борислав (кв.Красно село – Павлово), България (кв. Иван Вазов), Левски, Сокол (ІІ район кв. Банишора), Спортклуб (кв. Ючбунар), Победа (кв. Кюлюците), Бенковски и ОСК Слава.

 

От есента на същата година се слага началото на провеждане на софийското градско първенство. През първия организиран столичен шампионат на ССЛ участват 10 отбора. Софийски първенец за 1922 г. става СК Славия, втори е СК Левски, на три точки от белия отбор. Трети е Спортклуб (кв.Ючбунар).

 

Заради възникнали спорове между отделните клубове в някои от двубоите между тях се стига до напускане на ССЛ от 5 клуба, които формират алтернативно първенство на ССС за 1922/23 г. В него СК Левски става първенец, а след него са ФК 13, ОСК Слава, Жаботински (Трети район) и Победа. В шампионата на официалната ССЛ участват седем клуба и победител отново е СК Славия пред Атлетик клуб, Спортклуб, Раковски (кв. Лозенец), Борислав, Сокол и България.

 

През лятото на 1923 г. в София по покана на СК Спарта (приемник Победа и Мефисто) гостува популярния по онова време Триколорул от Букурещ. В първия мач гостите побеждават с 2:0 своите любезни домакини. Следващата среща е срещу СК Левски, което се играе на 1 юли 1923 г. на игрище Юнак при голям зрителски интерес. Софийският клуб побеждава с 1:0. Третият мач на румънците е срещу белия тим на СК Славия.

 

Сините получават покана за ответно турне в румънската столица. За Букурещ левскарският отбор заминава придружен от ентусиазирана група запалянковци и няколко журналисти.

 

Мачът с „Триколорул” се играе на 17 октомври 1923 г пред около 12 000 зрители. На двубоя присъстват голяма част от българската диаспора в Букурещ.

 

Преди срещата Лично кметът на столицата г-н Мишенеску ПОДАРЯВА в знак на уважение към българските гости красиво изработена сребърна купа. Това се е случило преди мача.

 

Той се играе и краен победител е синия отбор с резултат 4:2. Радостта от победата е голяма. В еуфорията е изпратена и телеграма до клубния офис в София. В репортажа на в-к „Спортен преглед”, отразил подробно събитието, дословно е написано, че купата е подарена преди мача. Ясно и точно. Нито ред няма за спечелена първа купа в чужбина от футболен клуб Левски.

 

Интересното тук е, че към днешна дата никой не знае къде е тази прословута подарена купа. Нито в управата на подуенския клуб, нито сините историографи. Всички гледат с недоумение. Като любопитните гости идващи понякога в подуенския офис на синия клуб, там долу на „Тодорини кукли”. В импровизирания „музей”, сврян в едно кьоше на втория етаж. А там вместо първата подарена купа от Букурещ виси една окачена телеграма с резултат 4:2. И до нея кротува открадната купа Улпия Сердика на Софийската областна спортна организация (С.О.С.О.). Подарена скришом от спортната общественост по незаконен и неправомерен начин от синия БФС през 1990 г. Толкова за ФК Левски – „велик клуб – велика история”…

 

Вманячени и комплексирани хора, изявяващи се като журналисти и формирали левскарската пропаганда, десетки години тръбяха наляво и надясно в книги, алманаси, ежедневен печат и представителни енциклопедии, че СК Левски е ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ОТБОР СПЕЧЕЛИЛ КУПА В ЧУЖБИНА. И ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ ОТБОР ИЗЛИЗАЛ ЗАД ГРАНИЦА.

 

Жалко и срамно. И тъжно. Да се изопачава и подпира по този нескопосан начин пълната международна несъстоятелност на подуенският клуб. Истината не може да остане скрита. Невъзможно е. А тя е съвсем друга.

 

Един друг клуб от Варна – СК Тича има честта да  бъде първият български отбор, който Е СПЕЧЕЛИЛ в преки двубой първата купа зад граница (1925 г.). И още – първият български клуб, излизал да играе в чужбина е  Владислав Варна, който на 26 август 1923 г. гостува в гр. Кюстенджа, Румъния и побеждава местния тим Виктория с 2:0. За СК Тича – Варна ще разкажем следващия път.

 

Христо Христов – Графа, специално за FanFace.bg

Феновете на ЦСКА продължават със събирането на средства за подпомагане на волейболния мъжки тим на червените. След като в края на ноември официално стартира кампанията "100 сърца за ЦСКА", подкрепена от Димитър Бербатов, Камило Плачи, Александър Попов, Ивайло Стефанов, Даниела Кънчева, както и още редица личности, свързани малко или много с армейците, сдружението "Червени сърца" също даде своя принос.

 

На организирана сбирка, състояла се в ресторанта на стадион "Българска армия", членовете на сдружението, както и още редица гости и поддръжници на ЦСКА, събраха 1040 лв.

 

Те бяха получени само от покупките на снимката на ЦДНА от 1956г. и от шампионската фланелка на Тодор Янчев от 2008г.

 

Оригиналните артикули бяха предоставени безвъзмездно на благотворителен търг в подкрепа на волейболния клуб ЦСКА от Христо Христов - Чичо Граф.