70 години от рождението на Георги Аспарухов – Гунди

 

Почти връстник ми е този канонизиран от левскарите “футболен светец”. На живо  за първи път го видях в Ямбол, малко преди да се уволня. Отбор, афиширан като цдна-2 правеше някакви гарнизонни  турнета  с демонстративни мачове. Може би някакво  потушаване на напрежението сред насъбралите се в казармата  три  набора-  бяха  ни задържали  заради Караибската криза.

 

Гунди тъкмо е привикан за новобранец. Войн ик от ротата, Агоп, детско приятелче на “Гошо  от   Редута”, ме поведе към ямбоския стадион. Не  да гледаме мача с местния „Лъсков”, а да се видел  с Гунди.  Бяхме научили, че и най-новата надежда  на Герена  „вече е остриган”.

 

След  като пристигна автобуса, към нас помаха един типичен „заек”. С нахлупено кепе, готов да удари крак  на старата служба. Прегърнаха се с Агоп, той  ме запозна  с источения новобранец,  после се мотах около тях докато си говорят.

 

Чух как  Агоп, също  левскар, го попита дали ще играе в цдна,  а футболистът отговори колебливо. В смисъл, че доколкото схваща, май няма да го използват и ще го изпратят в Пловдив или Сливен. Никакви бомбастични заклинания, от сорта, че няма начин да заиграе насила при вечния враг…

 

На следващата година, аз,  уволнен и в столицата, станах свидетел на едно пренебрежително отношение към Гунди от доскорошни  съотборници. Бяхме  група запалянковци пред входа на  клубните  канцеларии на „Сердика” 20 – зад централната баня. Там, наред с  информации,  се снабдявахме  с хубави билети за важни мачове.

 

След дни в  София  гостуваше    известен европейски отбор – Шалке 04 – голяма рядкост по онова  време.  От входа заизлизаха футболисти на „Левски”. В едната от  групичките,   Сашо Костов, вървешков цитираше    дописка и разсмиваше всички с коментара  си.  Смееха се на журналиста, който беше написал, че срещу германците „Левски” ще бъде специално подсилен от център нападателя на пловдивския Ботев…

 

Съвсем очевидно, че Гунди все още нямаше респект сред тези най-важни титуляри и национали, и на тях им бе  весело, че един  хлапак, който до вчера насила е бил  довеждан  от волейболната площадка на футболния терен от бате Коце Георгиев, сега ще прави международната  разликата.

 

Споменавам за това, защото  година   по-късно същите  подигравчии, пък и целият отбор на „Левски”, вече не можеха  да си представят как ще изглежда отбора без  завърналата се  и  възмажала   звезда.

 

На мен пък ми беше  приятно да  преживявам, когато  при случайни срещи,  „звездата” ми  кимаше,  и дори разменяхме  по някоя приказка. Макар да  бях   някакъв  бегъл познат от  ямболския гарнизон. То и старият му  приятел Агоп   си беше от графата „бегли”, но този човек не се пестеше да уважава  хората. Затова  и днес, не само заради футбола и головете, той има паметни  плочи  в паркове и стадиони, както и в милиони български  сърца.

 

Дано да разбирате за какво говоря – ако  има истина в поговорката „скромността краси човека”, Георги Аспарухов я извеждаше като доказателство. Не някакъв шушумига, който е скромен, защото е скромен като създание, ами просто по рождение бе далеч от всяка мизантропия и с човешко поведение се отблагодаряваше за харизмата си.  В  нито един момент не се поддаде на внушението, че е „велик”, а около него се суетяха за внимание  какви ли не величия от властта, от културата, спорта – просто бе част от всичко наоколо, но и достатъчно различен, за да привлича и респектира.

 

Той беше  в силата си по време на една наболяла нужда от  нова обществена нагласа, от подмяна на  цености,  нужни за тазмразяването след сталинизма.  Докато в   други държави на „блока”  вече  реално се бореха за това, при нас   още нямаше с какво да заменим младежки  кумири като  „Петимата от РМС” – Малчика, Лиляна, Йорданка…ако някой набор  още се сеща. Снимкте им, наложени от идеолозите  и  пожълтели,    висяха по стените на танцувални салони, и училишни  стаи,  още ги имаше  в  кабинките на ватмани и автобусни шофьори, в шкафчетата на заводски работници….

 

И сега – един хубав, способен, достъпен български младеж, при това най-добър във футболните си умения. Властта също му се прицели да го използва , налагайки го в някои високи комсомолски структури, в национални   комитети,  като този на  въздържателите. Гунди се включваше абсолютно формално във всичко това, само с името и снимките,  а от книгата на Рихард Езра „Гениите  гаснат бързо”, можем да разберем  колко по-различен и по човешки сложен е бил животът му на голям футболист,  с не толкова безоблачен личен живот.

 

Най-големият проблем в професионален план бяха  честите му контузии, плод на безкруполни треньорски „тактики”  и указания за пазачите му.

 

Забелязали ли сте как в испанското първенство противниците пазят Меси? Никой не им е нареждал за подобно милосърдие, истинският професионалист  може сам да прецени с какво може и с какво не трябва да се протипостави на превъзхождащия  го с уменията си. Също и съдиите – с малко по-друг аршин се свирят  нарушенията срещу футболния  гений Лео.

 

А Гунди, който  в чужбина не е контузван нито веднъж, тук  стигна до инвалидизиране. Страданията и болките, които трябваше да изтърпи от грубиянщината и простащината, може би са се превръщали  и в душевни – как с това  великодушно сърце да приемеш, че на игрището си срещу хора, които  са недобронамерени от първата минута?

 

И едно единствено  негово избухване се оказа фатално – не за кариерата му, а за живота. Защото, без да преувеличаваме, интервенцията на „армееца” Пламен Янков  и реакцията на Гунди като човек също с някаква нервна система, беше  непоправима.

 

В състояние на силна болка отвърна на  поредния опит да бъде отказан от своята игра на по-талантлив футболист -  недей  се прави на велик, предупреждаваха посредствените.

 

Изгонването му от терена, наказанието на дисциплинарната комисия, която екстремно заседава във вторник, а не в четвъртък, ускорява хода на съдбата. Ако  наказанието е било наложено в определения ден, Гунди нямаше да тръгне за Враца…

 

Да, жив Гунди на 70 години е най-желаното от всичките му почитатели, името му може би щеше да си остане като това на останалите   живи и обичани колеги от различните формации през годините. Но такава е съдбата на гениите  – да гаснат бързо, и да живеят вечно.

 

За  „Левски” името на Гунди се е превърнало като част от името на  безсмъртния ни патрон  Васил Левски – имаме еднаква нужда  и от двамата, за  да  си даваме кураж и да  оцеляваме в преходните времена. На младите им е нужен  не само примерът на спортиста, донесъл радост и гордост за привържениците на футбола, но и от  безупречния  му живот на гражданин и патриот, неподатлив на  съблазните, пред които  е  издържал.

 

Нали виждаме как и в момента  това име издържа на „вражеската” агресия и  завист, щом стане дума за някакви сравнения на несравними неща.

 

Като   морал и преданост Гунди е  блян за стотици  момчета.  Подобни примери са най-големият дефицит сред  сега  упражняващите футболната  професия, но си представям  неговата разбираща усмивка,  вместо   поголовното и не винаги справедливо  заклеймяване на  “чалгажии”. Може би щеше да стане  добър треньор или футболен ръководител, чужд на  високомерието  и завистта.  Хората, надарени с прозрения и мъдрост винаги са близо до   онова, което е записал Апостола – „ние сме  във времето и времето е в  нас”.

 

А дали ще се роди втори Гунди? Ако се роди, трябва да го пазим, в това се убедихме  през годините, когато футболът ни  остана  без своя  магьосник.

 

Драго Драгоев - Драгой