Би трябвало да съм „правоверен" левскар. От тези, които не произнасят името ЦСКА без необходимата доза злоба и отвращение. От тези, които нямат червени дрехи. От тези, които не слагат червено-бяла мартеница на първото число от третия месец, защото, видиш ли, е в цветовете на вечния враг.
Така де - баща ми е от Левски, дядо ми (Бог да го прости) също беше от Левски. Три поколения, в които омразата е трябвало да пусне дълбоки корени. И съответно да нямам приятели, поддържащи големия съперник.
Това, разбира се, е по извратената логика на разни сайтове, кичещи се с горди имена и псевдоколеги, страдащи от заблуждаващо и объркващо високо мнение за себе си и творенията си.
Благодарение на което някаква изродщина е нападнала форумите им и се сипят закани и от двете страни. Все едно тези, дето ще се бият и колят, избират и решават живота си по отбора. Е**м ти и футбола, и всичко останало - нали има кликове и импресии...
Но, за щастие, а, надявам се, и на приятелите ми от другия лагер, моят случай въобще не е такъв. Дори напротив. В големи периоди от футболния ми живот, хората, с които споделяхме преживяванията покрай красивата игра, не бяха от Левски.
Първият мач, на който отидох съзнателно, беше на ЦСКА. С Хамбургер през 1991 г. за Купата на УЕФА. Избягахме от някакъв час с Дългия Сашо - Александър Попов (не, не е този, който тренира волейболния ЦСКА и не, не е този, който пише книги). Той, естествено фен на „червените".
Твърде малки, за да се сетим овреме каква гмеж ще е на „Армията". Прескачахме огради, дървета и се хлъзгахме по калта в парка. Но успяхме - някъде към края на първото полувреме - да се доберем до последните редове между секторите „А" и „Б". Не че видяхме много от мача - едва се намираха пролуки между главите на хората. Споменът обаче е много силен. Картинката и до днес е в ума ми, за разлика от реакцията на родителите ми вечерта.
Малко по-късно с Дългия Сашо ходихме и на мачовете на Левски с Рейнджърс и Вердер. Аз от Левски, той - фен на ЦСКА. Пак бягайки от часове. При гола на Кайзера и двамата се озовахме някъде нагоре или надолу из препълнения сектор „Б". Същото стана и при 2:2 срещу Вердер. Тогава вече виждахме повече.
Ходил съм и на ЦСКА - Ботев. С Димитър Сарджев. „Червените" биха с 2:1 с гол в края и ми се струва, че бях единственият наоколо, който кротко си седеше на желязната скамейка. Проблеми - никакви. А бяхме на виража между сектор „В" и сектор „Г".
Премествайки бързо лентата напред - все още отвреме-навреме, преди дерби се събираме да пием заедно по бира. Вече не с тях - с други фенове на ЦСКА. Колега и приятел, с Виктор Игнатов сме водели безкрайни спорове на тема сини и червени. Такива, които започват в петъка преди мача и продължават в неделята след него. Но винаги на бира преди и бира и след самият спектакъл. Нали казват, така е в нормалните страни.
Мога да изреждам още много имена, но няма смисъл. Сигурен съм, че всеки може да го направи. Проблемът е, че, така или иначе, сега няма как да отидем на мач заедно. Самата обстановка около стадион „Георги Аспарухов" (а и на „Армията") не е много предразполагаща хора от двата лагера да пият бира заедно и след това да поемат по пътя към секторите си. И ако преди мача все пак може да се рискува, след неговия край е немислимо. Така че бъдете здрави и дано да има за какво да си говорим в събота вечер. Все пак, какво е едно дерби, без подобаващото обсъждане след неговия край.
Петър Хераков, Спорткафе
