За поредна година идва денят 9-и септември. За някои обикновен, за други празник, за трети трагичен момент от българската история, който обрича милата ни Родина на робство, може би по-страшно дори и от предното, т.к. до голяма степен отне основните качества на българина, които направиха Възраждането факт, които изградиха Екзархията, които се съединиха и извоюваха независимостта си. Последвалият режим след 09.09.1944 г. беше антитеза на всичко, с което се гордеем като българи – антитеза на вярата, борбеността, жертвоготовността, трудолюбието и родолюбието. Но как се стигна до това, каква е хронологията на тази трагедия? В този текст от Националния клуб на привържениците искаме да припомним фактите, докарали страната ни до комунистическата диктатура.
Борис Трети Обединител умира на 28 август 1943 г. Преди смъртта си, освен умело, чрез дипломация, без пролята българска кръв, той успява да върне под българска администрация териториите, за които водим три войни през 20-и век. Освен този забележителен успех, освен че спасяваме своите евреи, българската държава никога не обявява война на Съветския съюз. Умелото лавиране в сложната дипломатическа ситуация довежда до това, че практически България не дава десетки хиляди жертви. Дори и след смъртта на българския цар, политическата линия на България се запазва сравнително непроменена – дипломация с цел излизане на страната ни от Тройния пакт и примирие със Съюзниците.
„Братският Съветски съюз“ обаче не оценява високо усилията на българската дипломация не само да не участва във войната, но и да излезе от съюза си с Третия Райх. Стига се до един малко познат, но основен момент във взаимоотношенията между СССР и България – на 26.04.1944 г. Съветският съюз поисква отваряне на нови консулства в Русе и Бургас, както и отварянето на това във Варна чиято цел е да шпионират немските морски сили в Черно море. Това искане се оказва невъзможно за бързо изпълнение в условията на все още реално влияние на Берлин върху София, а и целта му в последствие се оказва съвсем различна. На 18.05.1944 г. СССР изпраща ултимативна нота до София, заплашваща за прекратяване на взаимоотношенията в случай на неизпълнение. В същото време Молотов (външен министър на СССР) известява безродника Георги Димитров, че СССР възнамерява съвсем скоро да обяви война на България, изисквайки от него готовност. Всичко това идва като благодарност за факта, че България не изпраща нито един войник на Източния фронт!
Така идваме до важния 23.08.1944 г. В този ден се случват няколко събития от съдбоносно значение. Едното е капитулацията на Румъния пред СССР, като по този начин пътят на Червената армия към България вече е открит. Въпреки това, на същия ден Молотов дава съгласие да се предостави възможност на България за излизане от войната с примирие, а същевременно на Маршал Жуков (първият след Сталин в Съветската военна йерархия) е възложено да подготви фронта за война с България. Така в един ден, Сталин се съгласява САЩ и Великобритания да започнат преговори с България (т.к. СССР не е във война с България!) и същевременно започва планирането на офанзива срещу Царството. На следващия ден е подготвен текст за примирие, като СССР не възразява срещу него.
А не възразява поради една единствена причина – Съветският съюз никога не е планирал да признава суверенитетът на България. В този ред на мисли, обявеният неутралитет от България на 26.08.1944 г. няма никакво значение. Така както нямат никакво значение и предните два – от 1939 г. и от моментът, в който започва Съветско-германската война. Нали не сме забравили, че днес лицемерно кичещите се с „антифашисти“, съвети са в съюз с Германия и си разделят Полша?!
Черната развръзка за страната ни, разбира се, нямаше да бъде толкова лесно достижима без помощта на безродниците ни. На 27.08.1944 г. Г. Димитров нарежда мобилизация на партизанските формирования, чиято цел разбира се е една – да подпомогне задаващия се преврат. А, може би наивно, междувременно българското правителство продължава преговорите за излизане от войната. Така, на 03.09.1944 г. СССР, вече почти в готовност за настъпление, отправя нов ултиматум към правителството на България, който е приет напълно от тогавашния министър председател Муравиев. В следващите два дена България потвърждава своя неутралитет и скъсва дипломатически отношения с Райха.
На вечерното заседание на кабинета, в което България планира обявяването на война на Нацистка Германия, правителството е уведомено, че СССР вече е обявило война на България. Така на 08.09.1944 г., след множество интриги, предателства и лъжи, Червената армия навлиза и окупира Царство България под командването на генерал Толбухин. В последствие градът Добрич гордо носеше името на своя окупатор, чак до 1990 г. Така, на днешната „знаменита“ дата, 09.09.1944 г., правителството на Муравиев е свалено от кръга „Звено“ (а не от комунистите, т.к. дори и тогава те не са имали сили за извършването на подобно нещо).
За разлика от предните два преврата, деветосептемврийският има една характерна особеност – предава България под властта на чужда държава, поставила си за цел постепенно да ѝ отнеме националния суверенитет!
Другото, както се казва, е история. И то каква! Непосредствените действия на комунистическата чума са терор, избиване на интелигенцията на страната, чрез скалъпени процеси, кражба на земята на населението, за да се създадат „кооперации“, които в последствие превръщат българина в скот, нехаещ за земята си, грандомански проекти, които водят страната ни до три фалита, изнасяне на златото на България в посока Москва и двете абсолютно „върхови постижения“ на комунистите – доброволен отказ от изконната българска земя – Македония, за която умират безброй български герои, съпроводен с денационализация на собственото си население! Точно така, Комунистическият режим целенасочено насажда на българи, че не са такива. Другото „върхово“ е двукратният опит на Правешкия сатрап Живков и свитата му да прекъсне съществуването на българската държава, като я превърне в 16-а република на СССР. Това свое искане той заявява пред пленума на ЦК на БКП на 31 юли 1963 г. На него първият секретар на партията излага разбирането си, че „суверенитета народът го разбира да има ядене, да живее. Ето това е суверенитетът – щастие и благоденствие на народа. Ние работим за народа, а не за формата”.Вероятно много от вас се питат защо ви занимаваме с този просторен и вероятно недотам интересен текст. Ами защото за привържениците на Левски суверенитетът не е ядене и пиене. Защото „формата“ ни интересува, а не оскотяването на народа, прикрито под лъжата за социалистическия рай. И на този ден смятаме за наложително да се включим в изобличаването на една от многото лъжи за добре познатия период на разпад на българската държава след 1944-та – а именно неизбежността на Съветската окупация.
Ще завършим с един цитат на големия българин Иван Михайлов: „Нека запомним и се съобразяваме и за в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по-малка от тая в 1944 година.“ Ние бихме призовали освен да помним и да се съобразяваме с тази неоспорима истина, да бдим непрестанно, защото същата чума е жива и днес!
Смърт на комунизма, да живее България!
