МАНЕРКАТА ВМЕСТО МАРШАЛСКИЯ ЖЕЗЪЛ - ИЛИ ТЪРЖЕСТВЕНА ПЪРВА КОПКА НА КОМПЛЕКСА ГАЗПИКПРОМ ХАРИЗМА

 

В живота е така – едно изчезва, друго се появява. Изчезва стария футболен стадион на „Левски”, но скоро ще се появи новата футболна тоалетна на цска. Не просто някакъв си нужник с автобус, доставен след сделка с Интер, нито химически такъв, доставен от словенците след сделка с Мура.

 

Тук става дума за мащабна клубна придобивка, разгъната зад секторите „ге” и „ве” През делнични дни достъп до луксозните отходни места ще имат и гражданите, които се тълпят пред музея на слава и петолъчковите гробища.

 

Казано направо, всеки свещен армеец, на когото му се припикае газ от завист към несправедливите държавни инвестиции в Подуене, ще може да се облекчава в тръбата или да помага за нейното пълнене с подръчни съдове. Прясно доставеният продукт ще се съхраняват в цистерни на Титан, откъдето ще се излива в пикочопровода „По стъпките на чавдарци”.

 

Доста смело начинание за един стадион, където от десетилетие не е вършено нищо. Като изключим забивките с глава на „синия”, 153- сантиметров еквадорец Мендоса, тук не е забиван дори един гвоздей.

 

Въобще –  дойде времето на сдружението „Мехури червени, мехури милиони”. Без есмеси, без купуване на билети, само с един урологичен напън, всеки достоен армеец ще може да покаже на говедата кой сега е номер 1.

 

По тази тема бях планувал инетервю с някой нефъфлещ армеец, но предимно такива се движеха и крещяха наоколо. Репортерският ми късмет проработи все пак – успях да се приближа до угрижен велосипедист, който буташе с едната си ръка превозното средство, а с другата се почесваше по задника.

 

В първия момент си помислих, че съм попаднал на изпълнителния директор на червения клуб, когото назовават Майсъла. Мисля, че това е прякор тъкмо на хора, които нямат много свеж анус и ги избива на такъв сърбеж.

 

Моят събеседник ме опроверга, каза кой е, но без да престане да се почесва. Пък щом погледът ми попадна на задната част на велосипеда, който беше с някаква неудобна, даже въображаема седалка, можах да свържа дисконфорта му с тази особеност на колелото.

 

Изтормозеният човек се оказа и мнителен. Преди да поведе с мен разговор, той ме изпита дали съм чувал за англо американския поет Томас Стърнз Елиът, дали помня шпагатът на Топчо в краката на Яри Ниеми, провери и познанията ми за играта на вратаря Иванков в малкото наказателно поле.

 

Отговорих криво-ляво, колоездачът се поотпусна и на свой ред ми зададе въпроса – при толкова добра обща култура дали не съм журналистът Пиргов? Той не го познавал лично, но му се възхищавал.

 

Виждал съм го това дебело прасе,което готвят за първи заместник на гуруту ГА. Макар да не ми се щеше да ме припознават тъкмо на този, но в името на репортажа потвърдих, че съм тъкмо Явор Пиргов.

 

Тогава колоездачът се оживи, взе да ми намигва с мелодийки от Милко Калайджиев, от костиндбродския славей Васил, и ме похвали как съм го начукал на говедата със своята подигравка за Герена, сравнен със стадион Уембли.

 

Не преставаше да се дращи по задника, обаче, а след малко ми съобщи и най-важното – двамата –той, Кольо и аз, Явор Пиргов ,сме били номинирани за приза „газпикаещи армейци на месеца”.

 

Решението научил  лично от своя работодател и покровител, ГА-га…

 

Новината не ме възтрогна особено, и за да замажа положението от своето безразличие, и аз взех да се чеша ожесточено по задника. Исках двамата – Явор и Кольо да си станат още по-симпатични, няма друго да сближава тъй хората, както общата болка и страдание.
Към което спада и колективното пикаене на газ от завист и злоба.

 

По свещените алеи в парка взеха да се задават все по-големи групи свещенни армейци, много от тях бяха препасани с манерки, облицовани с войнишки шаяк. Това подсети моя събеседник, че и той има манерка и ме покани заедно да отидем до храстите и да се изпикаем в нея. По братски – той до половината и аз над половината…На тържеството по случай първата копка било е хубаво всеки да излее пълна манерка в цистерната…

 

Ако не се чешеше толкова упорито този Кольо, щях да се усъмня за какво ме приканя към храстите…Винаги имам едно на ум за тези „свещени армейци”, след като съм чел толкова книги за войниците на Александър Македонски, Наполеон, Османските походи… И въобще, от къде тръгва световната педерастия.

 

Отървах се от колективното газпикаене, като заприказвах велосипедиста какви хора ще има на тържеството по случай първата копка на модерния комплекс „Газпик Харизма”. Кольо бе запомнил само кои няма да присъстват на тази първа копка. Сред тях ми се наби името на Едгар Лийс Мастърс…

 

Защо този майстор на изящното слово няма да присъства на първата копка на армейския комплекс? Дали защото е починал, или защото е охладнял към свещената армейска кауза, мениджърът на тържеството ГА не бил уведомил Кольо Колелото.

 

Нямало също така да присъстват всички асове от комитет възраждане на харизмата. Може би само Чезари щял да дойде и да си излее манерката, а Дучето да си довърши една платена, но не проведена хореография.

 

Нямаше почече време за разговори, и двамата бързахме. Кольо ме целуна по брадата, явно мослейки ме още за Явор Пиргов. И потътри скапаното си от подуенските пътища колело, закачил за кормилото полупразната си манерка.

 

Откъм “копката” завуча духова музика, свещени „армейци” подеха марша „Фелик е нашия Фойник. Фелик”.

 

Беше ми минал меракът да се приближавам до тържеството, бил съм на толкова много през онези 45 години. И тогава червените оратори се скъсваха да пикаят газ срещу империалистите и буржоазията, която лежа на гърба на трудовия народ. И пиела кока кола, докато пълни манерките на пролетариата с гола вода.

 

Но редно е да завърша репортажа си и аз с нещо оптимистично – както го е направил моят колега червен Кольо, като финал на изпиканото в своята манерка. Кръстил си е напъна си „Не гръм, а хленчене жалко”. В този финал чешештият се по задника стотинков писач ни обяснява, че не било важно къде ихраеш, а какъв дух носи играта. Ами да не би този дух те да си го носят в манерки, армейските виртуози? Трябва да се пита пак д-р Крайнов – той онзи дух за висок армейски морал преди дербитата в манерки ли го е раздавал на играчите?

 

Жалкост нелечима, вярно е, затова е по-добре някои да се чешат по задника, вместо по клавиатурата.

 

Моето обобщение, пък в края на този репортаж, писан „с манерка на шията” ще е свързано с този забравен войнишки съд. Сега видях новото му предназначение – фъфлещите армейци го ползват да си изпикават в манерката газта, насъбрала им се след всяко хубаво нещо, което се задава за „Левски”.

 

Прочутата фраза на генералисимус Суворов – всеки редник тряжбва да носи в раницата си маршалски жезъл, в парка на свободата започва да звучи така – всеки армейски фен трябва да държи до клавиатурата си манерка. И щом научи от монитора си нещо хубаво за подуенските говеда, веднага да си изпикава газта в манерката си да търчиш към бъдещия „Газпикпром Арена”…

 

А до тогава – да си четат  Кольо и Пиргов , да си се почесва като Майсъла  но и да си имат едно на ум, че който не работи не трябва да яде. Може само да пикае газ и да се мисли за маршалския жезъл, докато пълни манерка от злъчката си.

 

Драго Драгоев - Драгой, dragoi2010.wordpress.com