Времето между двата полусезона в родния футбол е време за трансфери. Тази тема пълни страниците на вестниците и интернет сайтовете. Тя, в същото време, се нуждае и от малко по-задълбочен анализ. Защо? Ами защото, както убедително показва практиката, ако не се каже истината и по отношение на тази материя, в публичното пространство ще продължи да царува невежеството – митовете, легендите, измислиците и лъжите на подуенския фолклор.
Първо, всеки опит да се атакува преминаването на футболист в по-стойностен отбор е характерна проява на сталинизъм. Подобен подход отрича еволюцията, правото на отделната личност да се стреми да постига повече като индивидуално развитие и като реализация във футболната игра. Без всякакво съмнение желанието да се потъпква и игнорира индивидуалното за сметка на колектива, региона, комуната е характерна проява на сталинизъм, обикнат начин на поведение на определени фенове, неминуемо приключващ с абсурда хора, изградени според критериите на сталинизма, да атакуват комунизма, агентите – Държавна сигурност, а Тодор Батков времената, в които като комсомолски секретар на Пети район е преименувал настоящия си отбор или като Тара е гонил американските агенти из поляните край Пловдив.
Второ, невъзможно е примитивизмът, хранителната среда на синьото мислене и синята идея, да се опитва да разсъждава с исторически категории. Да отчита факти, да съпоставя периоди, да различава истината от лъжата, да е в състояние да знае защо не се е появил като отбор през 1911г. или пък защо е нямало как не само ЦСКА, който и да е било друг да бъде формиран с партиен указ. По този път няма нищо по-естествено от това да не се осъзнава какво е бил Стоичков в Харманли, Бербатов в Благоевград и до къде щяха да стигнат, ако не се бяха оказали на Армията. Между няколкото чифта маратонки, цената на юношата Бербатов в началото на неговата кариера и петте милиона на Байер Леверкузен разликата не е само в нулите на финикийските знаци. Не е възможността да можеш да играеш с лакти и да биеш най-много дузпи. Разликата е в класата, изградената класа, заради която Митко играе в европейски гранд, докато Иванов си остана голям единствено по страниците на контролираните медии.
Примитивизмът, основата на подуенската мирогледна система, съвсем неслучайно характеризира и познавателния процес. “Истината” за ПФК 1914 не изхожда от фактите, тя не се нуждае от доказателства. В нея се вярва, по начина, по който и фолклорният човек вярва в самодиви и караконджоли. Сините самодиви и червените караконджоли са в основата на един от най-обикнатите подуенски митове, а именно този, че в епохата на социализма ЦСКА е взимал най-добрите и благодарение на това е бил най-добрият. Това е темата на настоящото изследване и за разлика от фолклорния подход на подуенските митотворци той няма как да приключи само с формулирането на друга теза. Свободата е свобода от истината и рационализма единствено в подуенския ареал, докато познавателният процес е трудоемък. Той изброява фактите в цялата им пълнота и единствено впоследствие си позволява да разсъждава и да знае.
Анализът на темата е задължително да започне с дефиниция на понятието "най-добри". Без съмнение, с някои характерни изключения, най-добрите са тези, които са включвани в състава на националния отбор и които защитават честта на страната. От тази дефиниция е лесно да бъде направено и едно съществено разграничение. Дали отборът е привличал утвърдени играчи, получили вече известност като национални състезатели или ги подготвя по такъв начин, че те биват забелязани и съответно, благодарение на показаната класа, се утвърждават като национален капитал. Това, де факто, е разграничението и между онзи, който взима и този, който дава. На нацията и на футбола.
От тези позиции до 1970г., периодът който ще анализирам благодарение на справочника “България на футболния глобус”, изд. Медицина и физкултура, 1970г., 26 сини футболисти са играли в националния отбор. 8 от тях са били привиквани в юношеския национален отбор и 9 в младежкия. Последните уточнения са важни, защото все пак представляват и някакъв индикатор за проява на интерес към точно тези състезатели. По-известните имена в тази група са Стефан Абаджиев – 27 мача в нац. отбор, Христо Илиев – 24, Васил Спасов – 17, Иван Вуцов – 16, Апостол Соколов – 15.
Отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, е имал по-малко играчи в представителния тим. 20 имена. 9 от тях са играли в юношеския национален отбор, а 10 в младежкия, показател, по който сини и червени реално не се разграничават. При все това, на фона на ясно подчертаната тенденция да се пробват последователно и упорито играчи от Герена за националната гарнитура, изпъква една убийствена, смазваща разлика в значението и класата на онова, което са притежавали двата клуба. 26 сини футболисти са участвали в 163 мача с националната фланелка, средно по 6.3 участия, докато 20 армейски състезатели са играли в 500 срещи. Средно по 25 мача или четири пъти повече. Дори само това съотношение убедително демонстрира защо е такова и съотношението между шампионските титли на отборите в този период.
По-известните имена в този пантеон на червената слава до 1970г. са Иван Колев – 75 участия за честта на родината, Кирил Ракаров – 58, Манол Манолов – 57, Георги Найденов – 51, Димитър Пенев – 46, Панайот Панайотов-Гацо –45, Борис Гаганелов – 41, Димитър Миланов – 39, Крум Янев – 31, Гаврил Стоянов – 17 и т.н.
На фона на тези цифри можем да констатираме убедено. На Армията много по-добре са разбирали играта, както по отношение на това, което трябва да попадне в клуба като материал, така и най-вече, по отношение на това как този материал трябва де се извае, така че да заблести с целия блясък на онова, което носи като потенциал у себе си. Анализът на безпристрастните факти е интересен и що се касае до това какви играчи, които вече са попадали в националния отбор от други клубове, са привличани от червени и сини в този период.
Левски е взел девет такива футболисти. Софийските армейци осем. При сините тези подкрепления се появяват преди всичко в два периода. Периода до 50г., когато благодарение на побеждаващия социализъм ПСК Левски триумфира в четири от проведените шест шампионата, нещо непостижимо за него в епохата на царизма и от януари 1969г., когато придобива ново, несравнимо по-високо качество, благодарение на обединението с отбора на милицията Спартак Сф.
Националите, приютени на Герена до 50-а година, са Драган Георгиев, Георги Пачеджиев, Любомир Петров и Иван Димчев, а тези от Спартак - Милко Гайдарски, Добромир Жечев и Васил Митков. Освен това в средата на 50-те години на Герена отива опитният Борис Апостолов, а през 63-а година и Георги Аспарухов, юноша на сините, но напреднал и възмъжал за играта в пловдивския Ботев, където прави първите си мачове за националния отбор, откъдето участва на световното първенство в Чили, а впоследствие е върнат насила от Недялко Донски в отбора на народа и всички власти.
Кои състезатели със срещи за национала отиват в Парка на свободата? Още от 48-а година в Септември при ЦДВ са Стефан Божков от Спортист, но привлечен след следване в Чехословатия и вратарят Стефан Геренски от Металик. По-късно при червените заиграват Борис Трънков от Спортист Сф и през 49-а година Атанас Цанов от Левски с един мач като резерва при победата срещу Унгария от 7 ноември 1948г. През 54-а година в ЦДНА идва Георги Димитров от Черно море с 4 срещи в първия състав и през 56-а Никола Ковачев от Ботев Пд с едно участие. През 60-те години отново идват двама национали. В началото на десетилетието деветнайсетгодишният Димитър Якимов от Септември с 6 мача и през 68-а двадесет и четири годишният Петър Жеков от Берое Стара Загора с 13 мача.
На фона на това, което взимат червените като неутвърдени, полуутвърдени или утвърдени играчи в родния футбол, е интересно да бъде очертано и какво те не взимат През 50-те години, когато армейците дават облика на родния футбол, благодарение най-вече на състезатели, подготвени за национала в армейската школа, в Парка на свободата не са привлечени играчи като:
Добромир Ташков – играч на Спартак В-на със 7 мача в националния отбор, голмайстор на първенство 51-52 с екипа на Спартак Сф и на първенства 53-54 и 57-58 с екипа на Славия. Тодор Диев – играч на Спартак Пд и Спартак Сф, голмайстор през 55-а и 63-а година, играл за националния отбор в 55 срещи за периода 55-65-а с отбелязани 16 гола, Иван Димитров – 70 двубоя за трикольорите от 57-а до 70-а година, играч на Локо Сф и Спартак Сф, Трайчо Петков - Локо Сф, 22 мача от 46-а до 52-а г., Петър Аргиров – Локо Сф, 17 мача от 47-а до 55-а г., Спиро Дебърски – Локо Сф, 24 мача от 57-а до 65-а г., Милчо Горанов – Славия Сф, 21 мача от 50-а до 57-а г., Йордан Йосифов – Славия Сф и Локо Сф, 13 мача от 54-а до 63-а г.
След 60-а година, когато вече отборът на ЦДНА е изпълнил своята историческа мисия и е изтеглил родния футбол на несравнимо по-високо равнище от това, което е заварил в началото на 48-а година, списъкът от играчите, които партията не е могла да изпрати на Армията с партийно поръчение е несравнимо по-внушителен.
От армейския Ботев Пд, шампион на страната за 67-а година, по-известните имена са Динко Дерменджиев с 37 участия до 70-а година и с 12 гола, Георги Попов-Тумбето с 15 участия до 70-а г.
Локо Сф, шампион за 64-а година: Никола Котков, футболист на годината 1964-а., 15 участия в национала, Васил Методиев 17 и младият Атанас Михайлов, впоследствие също футболист на годината.
Славия, три пъти носители на Купата на съветската армия за периода – Александър Шаламанов-Шами (започнал да практикува играта като войник - скиор в ЦСКА – б.а.), футболист на годината 63-а и 66-а, 30 участия в националния отбор, Димитър Ларгов – 20, Петър Величков – 16 и т.н.
Не е без значение да бъде споменато, че ЦСКА реално не привлича нито един футболист на годината в цялата си история, като единственото изключение е вратарят Симеонов, изиграл за червените 12 мача след една контузия, заради която е замразен на резервната скамейка дори и в родната Славия. За сметка на това Левски-Спартак привлича Никола Котков и създава организация и за привличането на Христо Бонев, футболист на годината за 1969-а, който има и пет мача като войник с червената фланелка преди пак да се завърне в Локо Пд.
Всички тези анонси ни дават право да направим категоричния извод, че отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, не се е намирал в по-привилегировано положение в българския футбол що се отнася до състави примерно като Левски Сф или Спартак Сф. Неговата привилегия е била друга. Да подготвя таланти за националния отбор, да издига равнището на футболната игра и да представя достойно родината в европейските клубни турнири. Младите дарования, които са обличали националната фланелка преди да облекат червената, като Георги Димитров, Никола Ковачев и Димитър Якимов, са успели да разгърнат таланта си именно в армейската школа, да постигнат сериозно лично израстване и по този начин да бъдат несравнимо по-полезни на националния футбол. Единственият сериозно утвърден играч, който ЦСКА привлича след 48-а година е Петър Жеков, който е два пъти голмайстор на страната преди да постигне най-големите си лични успехи в отбора на ЦСКА и който е доведен от Манол Манолов – Симолията, негов треньор в Стара Загора.
Разсъждавайки върху темата, не можем да подминем и въпроса дали футболната общност е осъзнавала какво са в състояние да дават футболистите с червени фланелки на клубно и на национално ниво. В това отношение отговорът е категорично "НЕ". Основанията за това:
Известно е, че в онези времена юношеският футбол е бил организиран на териториален принцип. Това именно се оказва и причината футболист като Георги Аспарухов - Гунди, заради това, че живее в кв. "Редута", да играе не в отбора, на който е страстен почитател и на чиито мачове неизменно присъства, ЦДНА, а в отбора на Левски Сф. Притискани от системата младежи като Аспарухов са имали една последна възможност. Да попаднат в Парка на свободата и да облекат червената фланелка благодарение на казармата. На Гунди обаче е отказано дори и това.
Според неговите биографи Спас Тодоров и Милко Стефанов треньорът на армейците от онази епоха, големият познавач на младото дарование и на неговата шлифовка, Крум Милев, е заявил следното: "Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник…" /"Незабравимият Гунди", издание на ИК Спорт от 1991г. Стр. 22-23/.
Изваден силово от отбора на ЦДНА, на Аспарухов, разбира се, е било позволено да отиде в Ботев Пд, наричан по това време "малкото Левски". Какъв удар е било това за надеждите на талантливия футболист личи от негови по-късни размисли за характера на системата: "Не по райони, а по сърдечни импулси трябва да става приемането на младите таланти! Ако са привърженици на Левски - Спартак, защо трябва да тренират в ЦСКА или Славия? Нали така ще загубят точно юношеската си възторженост, която после непременно ще им потрябва!" - казваше Георги Аспарухов." /Г.Тодоров, "Гунди - голямото завръщане", стр.198/.
До колко силно идолът на Подуяне се е изживявал като левскар се вижда впоследствие и от неговото решение след казармата да остане да се състезава за Ботев Пд, при което е подложен на силен натиск, за да промени решението си. Все неща, които са се случили и на друг голям футболист от онези времена, но който за негово щастие е имал по-различна съдба. Никола Цанев. Какъв е неговият случай?
Никола Цанев, подобно на Гунди, също е бил юноша на сините. Като войник Цанев е привлечен в състава на ЦДНА и благодарение на качествата си се утвърждава в отбора, чийто почитател е бил и дотогава. След уволнението си Цанев категорично отказва да се върне на Герена, независимо от заплахите, че ако не го направи, "ще види национален отбор през крив макарон". Никола Цанев избира достойнството и щастието да се състезава за отбора, на който симпатизира. В резултат и националът губи един от най-големите играчи в родния футбол. Футболистът, отбелязал гол на полуфинал за КЕШ срещу Интер Милано, има само три мача и два гола с националната фланелка. Очевидно точно твърдостта, проявена от Цанев, е накарала влиятелни общественици да не позволят на Гунди под каквато и да е форма, дори и за кратко, да остане на Армията. Те са имали достатъчно основания да осъзнаят, че ако Гунди, морален продукт на баща-цеденевист и на продължително общуване с червената кауза от трибуните на най-великия роден стадион, е заиграел с червената фланелка, е нямало как тя впоследствие да бъде съблечена и от душата му. Подобно на Цанев.
Отношението към играчите, които вече са били участници в националния отбор, но които са предпочели ЦСКА, също е показателно за нагласите на футболната общност от този период. Така например брилянтният техник, футболистът вкарал гола срещу Франция, който ни класира за първи път на световно първенство в Чили през 1962г. и който е неизменно включван в най-различни анкети за идеален отбор, Димитър Якимов, нито веднъж не е избиран за футболист на годината. Същото се случва и на Петър Жеков, дори и през 1969г., когато заема 9-о място в анкетата на "Франс футбол", посочен в листите от трима чужди журналисти с общо 14 точки, докато дори и Гунди, през най-силната си година, 65-а, е на 8-10 място с 9т., посочен от само един чужд журналист.
Ако трябва да обобщим ситуацията до 70-те години, не можем да избягаме от констатацията, че на Армията са успели да привлекат нищожно малко утвърдени играчи за значението и мястото на отбора в родния футбол. По тази причина армейските специалисти, селекционери и треньори, са работили в друга посока. В откриването на млади, неутвърдени дарования, които са били извайвани в школата за високо спортно майсторство и които благодарение на тази талантлива и отговорна работа, са се превръщали в големите имена за футболната игра. Именно тази работа и това значение подлъгва онези, които не са притежавали тези способности и тези аргументи в своя си отбор, да търсят оправдания за собствената си безпомощност в лъжата, че ЦДНА, респективно ЦСКА, е взимал всичко по-стойностно в родния футбол.
Истината обаче е друга. Армията не е взимала най-добрите, тя е правила най-добрите. Ако ЦСКА беще срещал по-голямо разбиране за онова, което е в състояние да върши и което е давал на този спорт, то несъмнено и успехите щяха да бъдат по-големи. Както на ЦСКА в европейските клубни турнири, така и на националния отбор в най-високите форуми. Защото големите таланти не се раждат всеки ден, а във футболната игра са нужни поне 11 добре подготвени, добре възпитани и добре мотивирани дарования. Те, в ЦСКА, са попадали трудно. Независимо, че според митотворците на подуенския фолклор ЦСКА е бил партийният отбор, без точно той да е представлявал репресивния апарат и без да е имал за почетен председател тодорживковския зет.
Петко Суровянски
