При все това въпросът "Кога е създаден Лефски", съвсем не е маловажен. Той е необходимо да бъде зададен, а отговорът е многозначителен. Необходим, защото феновете на сините не знаят фундаментални неща от своето минало и многозначителен за това, че онези, които не познават своята история, тръгнаха да учат нас, ЦСКА, на нашата. Тръгнаха боси през тръньето. И така си вървят. През целия си деветдесет и кусур годишен, изпълнен с позорни страници и събития летопис.

 

Напъните на орденоносец Батков, известен още и като агент Тара, да пренапише историята на футболната игра не произтичат от нищото. Те имат ясен мотив. Да изместят акцентите от „Уикилийкс", от дълбокото, многогодишно убеждение на честните и нормални хора в тази страна, че ПФК Лефски е отбор на мафията, че всеки един негов успех от момента на придобиването му от Майкъл Чорни е постигнат чрез непочтени и криминални действия, че отдавна е извън закона на морала и е време да бъде поставен и извън закона на играта с нещо друго. С безсмислени и ненужни спорове, касаещи годината на неговото основаване. Съзнателно споменавам основаване, защото учредяването или иначе казано официализирането на Лефски се е случило много по-късно, на 23 май 1919г.

 

При все това въпросът "Кога е създаден Лефски", съвсем не е маловажен. Той е необходимо да бъде зададен, а отговорът е многозначителен. Необходим, защото феновете на сините не знаят фундаментални неща от своето минало и многозначителен за това, че онези, които не познават своята история, тръгнаха да учат нас, ЦСКА, на нашата. Тръгнаха боси през тръньето. И така си вървят. През целия си деветдесет и кусур годишен, изпълнен с позорни страници и събития летопис.

 

И тъй кога е създаден Лефски, футболният Лефски, отборът на днешен Подуяне? Дълго време в официалния им сайт, а понастоящем в сборника на Георги С. Манов “80 години ФК “Левски - София” за това събитие може да бъде прочетено следното:

 

"Спортен клуб "Левски" - София е основан през 1911 година от група ученици на II мъжка софийска гимназия, като основният практикуван вид спорт е бил футболът. Клубът е регистриран официално на 24 май 1914 година. Тази дата се смята и за рождения му ден. Наименованието на клуба в памет на Апостола на свободата Васил Левски е предложено от един от основателите му Борис Василев (Боркиша)."

 

В този абзац, ако някой от подуенската среда бе способен на елементарна разсъдъчна дейност, нямаше как да не успее да стигне до много въпроси, за множество логически противоречия. Естествено това просто е невъзможно да се случи. Там, в средите на подуенската популация въпроси не е добре да бъдат задавани. Особено такива. Там във въздуха се носи нещо друго и там хората мислят и действат по малко по-различен начин. Правили са го винаги, правят го и днес.

 

И тъй като те не са способни на всичко това, никога не са били способни да се опитат да осмислят какво са си позволявали през цялата си злощастна история, се налага някой друг, а защо не и от израсналите и възпитаните на Армията, да им подскаже някои неща.

 

Първо, добре е известно, че кръстникът на Лефски Борис Василев (Боркиша) е станал такъв на 24 май 1914г. Точно тогава и не по-рано. Мнозина предлагали различни имена, докато Боркиша не "скочил" и не казал: "Левски ще го наречем!" Обаче като те са го нарекли Левски на въпросния 24 май 1914г. какво е било и как се е казвало онова, дето го е имало цели три години по-рано, дето уж е практикувало основно футбол и дето не е било Левски, а също така е и нямало очевидна причина да бъде създадено пак, от нищото, през 1914-а?. Преди така да реши да го нарече Боркиша? Какво?

 

Нататък. Според въпросната версия, понастоящем лансирана и от довереното лице на опасния за националната сигурност Майкъл Чорни, се оказва, че клубът е бил официално регистриран на 24 май 1914г. Къде? Точно на датата на един от най-светлите, най-празнуваните и тачени още от Възраждането празници. Празникът на писмената и книжовността, празникът на св.св Кирил и Методий. Как са успели въпросните непълнолетни младежи за един ден да основат клуба, да решат как да си купят топка и в коя млекарница да я държат, а покрай всичко това не само за броени часове да напишат някакъв устав, но и да го регистрират официално?

 

Естествено отговорите на всички тези въпроси не е трудно да бъдат потърсени, намерени и оповестени. Не и там, където ценностите на съвременната цивилизация и на християнския морал не значат нещо. Само за тези и само там, където съществува респект пред истината. Т.е. навсякъде другаде, не и в Подуяне.

 

Лефски, футболният Лефски, е основан след честването на 24 май 1914г. от 13-17 годишни младежи, повечето от ІІ мъжка гимназия, в областта Могилката. Всичко това може да бъде научено включително и от член първи на оригиналния устав, утвърден от МВР под №744 на 23 май 1919г: "Основава се на 24 май 1914г. Софийски спортен клуб Левски."

 

През януари 1994г. обаче в-к "Футбол" пише, че е намерено знаме от 1911г. Доколко това знаме е автентично личи от това, че на него стои познатата значка на Лефски, изготвена през 1922г. и инициалите на БНСФ, учреден две години по-късно – през 1924г. Що се отнася до устава от 1911г. най-добре е да цитираме кръстника на Лефски, Боркиша, от книгата на Стефан Нойков "С Левски по дългия път през времето":

 

"В този устав не е указано кой и къде го е създал. Обяснение за издаването му намирам в очерталото се съперничество между Славия и Левски – кое дружество е по-старо. Според мен уставът е издаден от запалени членове на Левски, за да докажат предимство. Това е станало много по-късно (ето обяснение защо този устав е бил утвърден чак през 1934г. – бел. на С.Н.) Повтаря: Левски беше основан на 24 май 1914г."

 

Ето колко прости са нещата. За онзи отбор. За привържениците на онзи отбор. Има ясен мотив. Трябва да бъде доказано на славистите, че Лефски е по-стар. Трябва да бъде утвърдена една лъжа. В изпълнение на това са положени сериозни усилия. Изработено е знаме. Написан е устав. Този устав е официално регистриран. В далечната 1934г., двайсет години по-късно от официалното основаване. И всичко това е извършено по начина, по който само посредствеността е в състояние да извърши. Със значката на Лефски от 1922г. и с инициалите на БНСФ от 1924г.

 

Това е, така е. По тази причина и ние, привържениците на ЦСКА, имаме причина да се чувстваме много по-големи и по-значими от всеки един европейски или световен отбор, постигнал нещо на тази земя. Защото те, другите, са се борили и побеждавали с различни възможности и по-различен начин, някои от тях са стигали и по-далеко от нас, но не и в обкръжението на това, което на нас ни е отредила съдбата. Лефски - отборът на лъжата и на лъжците, на манипулаторите и на пладнешките разбойници. Отборът на оперативизма и на активните мероприятия. Отборът на неумиращата милиционерщина и на всички власти. Отборът на Майкъл Чорни и на неговия довереник Тодор Батков. Те, които не познават своята история, тръгнаха да пишат нашата. Както им е удобно и както им се иска тя да изглежда. Те, непознаващите нищо друго и невярващите в нищо друго извън лъжата. През цялата си деветдесет и кусур годишна история.

Петко Суровянски (коментарът е публикуван в sport1.bg)

Покрай новогодишните празници статистици и журналисти стигнаха до един очевиден извод. Отборът без история, отборът от кв. Подуяне е първенецът в епохата на криминалния преход. Той има най-много победи, титли и купи. Боравейки единствено с цифри всички тези случайни хора, случайни по отношение на истината и еволюцията, забравиха да зададат и отговорят на най-важния въпрос. Въпросът кой спечели от това? Спечели ли играта, националното достойнство, България? Да или не?

 

Един от методите, на който разчитам в опитите си да стигам до началото на проблемите, неудачите, неблагополучията е преходът от безспорното към спорното. Едва ли ще се намери непредубеден и способен на рационална дейност свидетел на всичко, което ни се случва вече две десетилетия, който ще отрече, че модусът, по който днес се стига най-лесно и най-бързо до успеха е ИЗМАМАТА. В политиката, в социалната сфера, в материалното. Естествено безспорното поражда въпроси. Включително въпросът възможно ли е точно футболът, секторът, в който е налице нищожно количество интелект и достойнство единствен да не се подчинява на този общовалиден за обществото модел?

 

Като статистиците броиха победите и точките на сините как преброиха мачът им с ЦСКА от първия есенен кръг в този шампионат? Мач на неглижираната измама, в който армейците съобразно футболните правила не получиха дузпа, гарнирана с червен картон в началото и инкасираха гол след явно нарушение впоследствие. А планината от подобни победи за отбора на всички власти и персона опасна за националната сигурност постигнати благодарение на дузпи за игра с глава или пък иззуване на калевра?

 

Измамата във всички случаи е обречена да стига до две неща. Първо, да не стигне никога до голямото и второ, не само благодарение на това да бъде разобличена. Подобно на една царска особа, която обеща да ни оправи за осемстотин дни или подобно на Иванов – Гонзо, който го правиха два пъти футболист на годината, повече отколкото е бил и Гунди и който се оказа, че е в състояние да бъде футболист единствено у нас, защото само у нас съдиите му позволяваха да играе по възможния за него начин.

 

Когато ЦСКА беше голям той подобно на локомотив теглеше играта напред, беше в състояние да произвежда доказани играчи от световна величина и да създава работещи за голямото модели. А кой е моделът утвърден и наложен от сините понастоящем, триумфиращият модел на Насо Сираков, възприет от Стиви О, покойния Жоро Илиев и Гриша Ганчев? Какво създава той? Играчи, безспорни успехи, величие?

 

В историята на американския баскетбол своя забележима страница оставя треньорът Джон Уудън. треньор и на Карийм Абдул Джабар, който в някакъв момент от своята кариера създава “Пирамидата на успеха”. Кредо на поведение и жизнен подход основан върху 15 изграждащи блока, представляващи комбинации от принципи. На върха на пирамидата стои "състезателното величие", а в основата остават претенции към характера като целенасоченост, трудолюбие, лоялност и самоконтрол. Според Джон Уудън човек не може да се изкачи до върха, ако първо не е стъпил върху основата. Според митолозите на подуенския фолклор обаче това е възможно, защото великите победи на ЦСКА от миналото са плод не на безспорна класа, а на нещо друго.

 

Което също е измама. Важна страна от Измамата, формираща нашия живот и обричаща ни на самоликвидация, а именно подмяната на образа. Стратегическа, жизненоважна цел на измамниците в стремежа им да елиминират своите антиподи, да ликвидират противни на техните принципи на поведение и мислене.

 

Естествено всеки има шанс и аз съм последният, който ще тръгне да твърди, че сините са по природа лоши и тотално изгубени за истината и справедливостта. В такива се превръщат благодарение на самоизмамата. На стремежа да броят “успехите” без да си дават сметка как са постигнати те и на подхода да оправдават своите, защото и другите са като тях. Без да се съобразяват с очевидното. Че неслучайно продължават да бъдат отборът на партийната номенклатура и агентура и че измамата е част от тяхната мирогледна система не само благодарение на криминалния преход. Тя отдавна е неразделна част от синьото мислене. Заради което и на знамето от 1911г. стои значката на клуба от 1922г. Прекалено очевидна причина да спрат да броят и да се замислят. Ако има с какво.

 

Петко Суровянски

Времето между двата полусезона в родния футбол е време за трансфери. Тази тема пълни страниците на вестниците и интернет сайтовете. Тя, в същото време, се нуждае и от малко по-задълбочен анализ. Защо? Ами защото, както убедително показва практиката, ако не се каже истината и по отношение на тази материя, в публичното пространство ще продължи да царува невежеството – митовете, легендите, измислиците и лъжите на подуенския фолклор.

 

Първо, всеки опит да се атакува преминаването на футболист в по-стойностен отбор е характерна проява на сталинизъм. Подобен подход отрича еволюцията, правото на отделната личност да се стреми да постига повече като индивидуално развитие и като реализация във футболната игра. Без всякакво съмнение желанието да се потъпква и игнорира индивидуалното за сметка на колектива, региона, комуната е характерна проява на сталинизъм, обикнат начин на поведение на определени фенове, неминуемо приключващ с абсурда хора, изградени според критериите на сталинизма, да атакуват комунизма, агентите – Държавна сигурност, а Тодор Батков времената, в които като комсомолски секретар на Пети район е преименувал настоящия си отбор или като Тара е гонил американските агенти из поляните край Пловдив.

 

Второ, невъзможно е примитивизмът, хранителната среда на синьото мислене и синята идея, да се опитва да разсъждава с исторически категории. Да отчита факти, да съпоставя периоди, да различава истината от лъжата, да е в състояние да знае защо не се е появил като отбор през 1911г. или пък защо е нямало как не само ЦСКА, който и да е било друг да бъде формиран с партиен указ. По този път няма нищо по-естествено от това да не се осъзнава какво е бил Стоичков в Харманли, Бербатов в Благоевград и до къде щяха да стигнат, ако не се бяха оказали на Армията. Между няколкото чифта маратонки, цената на юношата Бербатов в началото на неговата кариера и петте милиона на Байер Леверкузен разликата не е само в нулите на финикийските знаци. Не е възможността да можеш да играеш с лакти и да биеш най-много дузпи. Разликата е в класата, изградената класа, заради която Митко играе в европейски гранд, докато Иванов си остана голям единствено по страниците на контролираните медии.

 

Примитивизмът, основата на подуенската мирогледна система, съвсем неслучайно характеризира и познавателния процес. “Истината” за ПФК 1914 не изхожда от фактите, тя не се нуждае от доказателства. В нея се вярва, по начина, по който и фолклорният човек вярва в самодиви и караконджоли. Сините самодиви и червените караконджоли са в основата на един от най-обикнатите подуенски митове, а именно този, че в епохата на социализма ЦСКА е взимал най-добрите и благодарение на това е бил най-добрият. Това е темата на настоящото изследване и за разлика от фолклорния подход на подуенските митотворци той няма как да приключи само с формулирането на друга теза. Свободата е свобода от истината и рационализма единствено в подуенския ареал, докато познавателният процес е трудоемък. Той изброява фактите в цялата им пълнота и единствено впоследствие си позволява да разсъждава и да знае.

 

Анализът на темата е задължително да започне с дефиниция на понятието "най-добри". Без съмнение, с някои характерни изключения, най-добрите са тези, които са включвани в състава на националния отбор и които защитават честта на страната. От тази дефиниция е лесно да бъде направено и едно съществено разграничение. Дали отборът е привличал утвърдени играчи, получили вече известност като национални състезатели или ги подготвя по такъв начин, че те биват забелязани и съответно, благодарение на показаната класа, се утвърждават като национален капитал. Това, де факто, е разграничението и между онзи, който взима и този, който дава. На нацията и на футбола.

 

От тези позиции до 1970г., периодът който ще анализирам благодарение на справочника “България на футболния глобус”, изд. Медицина и физкултура, 1970г., 26 сини футболисти са играли в националния отбор. 8 от тях са били привиквани в юношеския национален отбор и 9 в младежкия. Последните уточнения са важни, защото все пак представляват и някакъв индикатор за проява на интерес към точно тези състезатели. По-известните имена в тази група са Стефан Абаджиев – 27 мача в нац. отбор, Христо Илиев – 24, Васил Спасов – 17, Иван Вуцов – 16, Апостол Соколов – 15.

 

Отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, е имал по-малко играчи в представителния тим. 20 имена. 9 от тях са играли в юношеския национален отбор, а 10 в младежкия, показател, по който сини и червени реално не се разграничават. При все това, на фона на ясно подчертаната тенденция да се пробват последователно и упорито играчи от Герена за националната гарнитура, изпъква една убийствена, смазваща разлика в значението и класата на онова, което са притежавали двата клуба. 26 сини футболисти са участвали в 163 мача с националната фланелка, средно по 6.3 участия, докато 20 армейски състезатели са играли в 500 срещи. Средно по 25 мача или четири пъти повече. Дори само това съотношение убедително демонстрира защо е такова и съотношението между шампионските титли на отборите в този период.

 

По-известните имена в този пантеон на червената слава до 1970г. са Иван Колев – 75 участия за честта на родината, Кирил Ракаров – 58, Манол Манолов – 57, Георги Найденов – 51, Димитър Пенев – 46, Панайот Панайотов-Гацо –45, Борис Гаганелов – 41, Димитър Миланов – 39, Крум Янев – 31, Гаврил Стоянов – 17 и т.н.

 

На фона на тези цифри можем да констатираме убедено. На Армията много по-добре са разбирали играта, както по отношение на това, което трябва да попадне в клуба като материал, така и най-вече, по отношение на това как този материал трябва де се извае, така че да заблести с целия блясък на онова, което носи като потенциал у себе си. Анализът на безпристрастните факти е интересен и що се касае до това какви играчи, които вече са попадали в националния отбор от други клубове, са привличани от червени и сини в този период.

 

Левски е взел девет такива футболисти. Софийските армейци осем. При сините тези подкрепления се появяват преди всичко в два периода. Периода до 50г., когато благодарение на побеждаващия социализъм ПСК Левски триумфира в четири от проведените шест шампионата, нещо непостижимо за него в епохата на царизма и от януари 1969г., когато придобива ново, несравнимо по-високо качество, благодарение на обединението с отбора на милицията Спартак Сф.

 

Националите, приютени на Герена до 50-а година, са Драган Георгиев, Георги Пачеджиев, Любомир Петров и Иван Димчев, а тези от Спартак - Милко Гайдарски, Добромир Жечев и Васил Митков. Освен това в средата на 50-те години на Герена отива опитният Борис Апостолов, а през 63-а година и Георги Аспарухов, юноша на сините, но напреднал и възмъжал за играта в пловдивския Ботев, където прави първите си мачове за националния отбор, откъдето участва на световното първенство в Чили, а впоследствие е върнат насила от Недялко Донски в отбора на народа и всички власти.

 

Кои състезатели със срещи за национала отиват в Парка на свободата? Още от 48-а година в Септември при ЦДВ са Стефан Божков от Спортист, но привлечен след следване в Чехословатия и вратарят Стефан Геренски от Металик. По-късно при червените заиграват Борис Трънков от Спортист Сф и през 49-а година Атанас Цанов от Левски с един мач като резерва при победата срещу Унгария от 7 ноември 1948г. През 54-а година в ЦДНА идва Георги Димитров от Черно море с 4 срещи в първия състав и през 56-а Никола Ковачев от Ботев Пд с едно участие. През 60-те години отново идват двама национали. В началото на десетилетието деветнайсетгодишният Димитър Якимов от Септември с 6 мача и през 68-а двадесет и четири годишният Петър Жеков от Берое Стара Загора с 13 мача.

 

На фона на това, което взимат червените като неутвърдени, полуутвърдени или утвърдени играчи в родния футбол, е интересно да бъде очертано и какво те не взимат През 50-те години, когато армейците дават облика на родния футбол, благодарение най-вече на състезатели, подготвени за национала в армейската школа, в Парка на свободата не са привлечени играчи като:

 

Добромир Ташков – играч на Спартак В-на със 7 мача в националния отбор, голмайстор на първенство 51-52 с екипа на Спартак Сф и на първенства 53-54 и 57-58 с екипа на Славия. Тодор Диев – играч на Спартак Пд и Спартак Сф, голмайстор през 55-а и 63-а година, играл за националния отбор в 55 срещи за периода 55-65-а с отбелязани 16 гола, Иван Димитров – 70 двубоя за трикольорите от 57-а до 70-а година, играч на Локо Сф и Спартак Сф, Трайчо Петков - Локо Сф, 22 мача от 46-а до 52-а г., Петър Аргиров – Локо Сф, 17 мача от 47-а до 55-а г., Спиро Дебърски – Локо Сф, 24 мача от 57-а до 65-а г., Милчо Горанов – Славия Сф, 21 мача от 50-а до 57-а г., Йордан Йосифов – Славия Сф и Локо Сф, 13 мача от 54-а до 63-а г.

 

След 60-а година, когато вече отборът на ЦДНА е изпълнил своята историческа мисия и е изтеглил родния футбол на несравнимо по-високо равнище от това, което е заварил в началото на 48-а година, списъкът от играчите, които партията не е могла да изпрати на Армията с партийно поръчение е несравнимо по-внушителен.

 

От армейския Ботев Пд, шампион на страната за 67-а година, по-известните имена са Динко Дерменджиев с 37 участия до 70-а година и с 12 гола, Георги Попов-Тумбето с 15 участия до 70-а г.

 

Локо Сф, шампион за 64-а година: Никола Котков, футболист на годината 1964-а., 15 участия в национала, Васил Методиев 17 и младият Атанас Михайлов, впоследствие също футболист на годината.

 

Славия, три пъти носители на Купата на съветската армия за периода – Александър Шаламанов-Шами (започнал да практикува играта като войник - скиор в ЦСКА – б.а.), футболист на годината 63-а и 66-а, 30 участия в националния отбор, Димитър Ларгов – 20, Петър Величков – 16 и т.н.

 

Не е без значение да бъде споменато, че ЦСКА реално не привлича нито един футболист на годината в цялата си история, като единственото изключение е вратарят Симеонов, изиграл за червените 12 мача след една контузия, заради която е замразен на резервната скамейка дори и в родната Славия. За сметка на това Левски-Спартак привлича Никола Котков и създава организация и за привличането на Христо Бонев, футболист на годината за 1969-а, който има и пет мача като войник с червената фланелка преди пак да се завърне в Локо Пд.

 

Всички тези анонси ни дават право да направим категоричния извод, че отборът на ЦДНА, а впоследствие ЦСКА, не се е намирал в по-привилегировано положение в българския футбол що се отнася до състави примерно като Левски Сф или Спартак Сф. Неговата привилегия е била друга. Да подготвя таланти за националния отбор, да издига равнището на футболната игра и да представя достойно родината в европейските клубни турнири. Младите дарования, които са обличали националната фланелка преди да облекат червената, като Георги Димитров, Никола Ковачев и Димитър Якимов, са успели да разгърнат таланта си именно в армейската школа, да постигнат сериозно лично израстване и по този начин да бъдат несравнимо по-полезни на националния футбол. Единственият сериозно утвърден играч, който ЦСКА привлича след 48-а година е Петър Жеков, който е два пъти голмайстор на страната преди да постигне най-големите си лични успехи в отбора на ЦСКА и който е доведен от Манол Манолов – Симолията, негов треньор в Стара Загора.

 

Разсъждавайки върху темата, не можем да подминем и въпроса дали футболната общност е осъзнавала какво са в състояние да дават футболистите с червени фланелки на клубно и на национално ниво. В това отношение отговорът е категорично "НЕ". Основанията за това:

 

Известно е, че в онези времена юношеският футбол е бил организиран на териториален принцип. Това именно се оказва и причината футболист като Георги Аспарухов - Гунди, заради това, че живее в кв. "Редута", да играе не в отбора, на който е страстен почитател и на чиито мачове неизменно присъства, ЦДНА, а в отбора на Левски Сф. Притискани от системата младежи като Аспарухов са имали една последна възможност. Да попаднат в Парка на свободата и да облекат червената фланелка благодарение на казармата. На Гунди обаче е отказано дори и това.

 

Според неговите биографи Спас Тодоров и Милко Стефанов треньорът на армейците от онази епоха, големият познавач на младото дарование и на неговата шлифовка, Крум Милев, е заявил следното: "Какво? Не съм прозрял таланта на Гунди, не съм го искал? Има си хас! Та аз тогава бях наказан, че го задържам при нас и не го отпращам там, където бе определен по предназначение като войник…" /"Незабравимият Гунди", издание на ИК Спорт от 1991г. Стр. 22-23/.

 

Изваден силово от отбора на ЦДНА, на Аспарухов, разбира се, е било позволено да отиде в Ботев Пд, наричан по това време "малкото Левски". Какъв удар е било това за надеждите на талантливия футболист личи от негови по-късни размисли за характера на системата: "Не по райони, а по сърдечни импулси трябва да става приемането на младите таланти! Ако са привърженици на Левски - Спартак, защо трябва да тренират в ЦСКА или Славия? Нали така ще загубят точно юношеската си възторженост, която после непременно ще им потрябва!" - казваше Георги Аспарухов." /Г.Тодоров, "Гунди - голямото завръщане", стр.198/.

 

До колко силно идолът на Подуяне се е изживявал като левскар се вижда впоследствие и от неговото решение след казармата да остане да се състезава за Ботев Пд, при което е подложен на силен натиск, за да промени решението си. Все неща, които са се случили и на друг голям футболист от онези времена, но който за негово щастие е имал по-различна съдба. Никола Цанев. Какъв е неговият случай?

 

Никола Цанев, подобно на Гунди, също е бил юноша на сините. Като войник Цанев е привлечен в състава на ЦДНА и благодарение на качествата си се утвърждава в отбора, чийто почитател е бил и дотогава. След уволнението си Цанев категорично отказва да се върне на Герена, независимо от заплахите, че ако не го направи, "ще види национален отбор през крив макарон". Никола Цанев избира достойнството и щастието да се състезава за отбора, на който симпатизира. В резултат и националът губи един от най-големите играчи в родния футбол. Футболистът, отбелязал гол на полуфинал за КЕШ срещу Интер Милано, има само три мача и два гола с националната фланелка. Очевидно точно твърдостта, проявена от Цанев, е накарала влиятелни общественици да не позволят на Гунди под каквато и да е форма, дори и за кратко, да остане на Армията. Те са имали достатъчно основания да осъзнаят, че ако Гунди, морален продукт на баща-цеденевист и на продължително общуване с червената кауза от трибуните на най-великия роден стадион, е заиграел с червената фланелка, е нямало как тя впоследствие да бъде съблечена и от душата му. Подобно на Цанев.

 

Отношението към играчите, които вече са били участници в националния отбор, но които са предпочели ЦСКА, също е показателно за нагласите на футболната общност от този период. Така например брилянтният техник, футболистът вкарал гола срещу Франция, който ни класира за първи път на световно първенство в Чили през 1962г. и който е неизменно включван в най-различни анкети за идеален отбор, Димитър Якимов, нито веднъж не е избиран за футболист на годината. Същото се случва и на Петър Жеков, дори и през 1969г., когато заема 9-о място в анкетата на "Франс футбол", посочен в листите от трима чужди журналисти с общо 14 точки, докато дори и Гунди, през най-силната си година, 65-а, е на 8-10 място с 9т., посочен от само един чужд журналист.

 

Ако трябва да обобщим ситуацията до 70-те години, не можем да избягаме от констатацията, че на Армията са успели да привлекат нищожно малко утвърдени играчи за значението и мястото на отбора в родния футбол. По тази причина армейските специалисти, селекционери и треньори, са работили в друга посока. В откриването на млади, неутвърдени дарования, които са били извайвани в школата за високо спортно майсторство и които благодарение на тази талантлива и отговорна работа, са се превръщали в големите имена за футболната игра. Именно тази работа и това значение подлъгва онези, които не са притежавали тези способности и тези аргументи в своя си отбор, да търсят оправдания за собствената си безпомощност в лъжата, че ЦДНА, респективно ЦСКА, е взимал всичко по-стойностно в родния футбол.

 

Истината обаче е друга. Армията не е взимала най-добрите, тя е правила най-добрите. Ако ЦСКА беще срещал по-голямо разбиране за онова, което е в състояние да върши и което е давал на този спорт, то несъмнено и успехите щяха да бъдат по-големи. Както на ЦСКА в европейските клубни турнири, така и на националния отбор в най-високите форуми. Защото големите таланти не се раждат всеки ден, а във футболната игра са нужни поне 11 добре подготвени, добре възпитани и добре мотивирани дарования. Те, в ЦСКА, са попадали трудно. Независимо, че според митотворците на подуенския фолклор ЦСКА е бил партийният отбор, без точно той да е представлявал репресивния апарат и без да е имал за почетен председател тодорживковския зет.

 

Петко Суровянски

ПРЕДИ 22 ГОДИНИ ПО УЛИЦИ И ПЛОЩАДИ СВОБОДНО  ПРОЕХТЯ

ЧЕРВЕНИ  БОКЛУЦИ!

Мине не мине седмица, и бащата на „фъфлещите българи” Ставрий, подкрепян от племенника си Кольо, откривател на островърхата велосипедна  седалка, току плиснат връз левскарите по една червена кофичка от дажбата си.. Там се съдържат и есенции като Цола Драгойчева и бюстът на Сталин, но главно, обобщения от сорта  „Лефски – отбора на всички власти”.

 

Двамата  толкова са популярни сред най-нискочелата форумна младеж, че си позволяват и да не се развиват като автори.  Дори гледат на зомбираните си почитатели „както войник, въшка”, по израза на заклетия левскар О.Б.   Ако се развиваха, нямаше да си позволят такъв застой в образите и идиомите, а  щяха да са готови   поне веднъж да се подкрепят с факти , каквито им цитираме в този обзор.

 

Двамата най-изявени червени клошари, които си вадят хляба, като смразяват   великите   армейски рицари  с  „подуенските говеда”, все не стават мукаят  да информират  кликващите за следното:

 

- Отбор на колко вида мутри е Централния футболен клуб на България – от падането на комунизма насам?
/ Отделно е  нравствената връзка с основателите  във войнишката столова в присътвието  на маршал Берюзов…../.

 

Днес, обаче , е по-специален ден – годишнина от   10 ноември, когато народът,  свободно  изпълнил  улици и площади, с пълно гърло заскандира онова, което му е напирало по времето на всичките български  „соц полуфинали”

 

ЧЕРВЕНИ БОКЛУЦИ!!!!

/Скандиране , което по стадионите не е мода, а начин да се посрещат правоимащите, скрити  под   чадъра „Съдийско знаме”/

Но на въпроса, както би казал  Кольо – Гаврилата, преди да продължи  с вечните си теми  за „подуенските цигани” и автобус номер 79. /За сметка на „харизматичните цигани”, облечени в гащиризони и возещи се на модерните боклукчийски камиони… За да подсигурят титанските хонорарчета за харизматичния вуйчо и не толкова харизмачния племенник…/

А въпросът е следния:

 

През 1993 година падна първата жертва измежду спортните президенти и деятели – застрелян беше полк.. Цветан Цветанов, президент на СК ЦСКА.

Това се свърза с опита му за далавери на комплекс „Червено знаме”. Там се преплитали и други имотни интереси. Човекът е забравен, помним го само с това, че даде тон за една „армейска” песен, на която краят не се вижда, както ще проследим по-нататък.

 

През 1998 година президент на ФК ЦСКА става собственикът на най-проспериращата мутренска групировка. Мултигруп, с президент Илия Павлов, бивш офицер от държавна сигурност, афишира намеренията си да върне армейският футбол там, където го помнела Европа…

 

Случайно се оказа, че Европа  не знае кой е Илия Павлов, малък му е чинът.. Затова, като втори човек,  в българската футболна мафия  трябваше  да изкочи заместникът  на Илийката, и негов бивш началник в държавна сигурност – проф. д-р полковник Димитър Иванов-Гестапото. Той е бивш началник на Шесто управление за цяла България –  нещо мутренско да виждате в това?

 

Гестапото  е чистофайник, може би той лично, а и по едно и също време, е вербувал и „синия агент Николай“, и червеният му колега Ставрий. Но в случая, беше му поверено да помага, според ченгесарските си сили, за възраждането на любимия ЦК. Негово е историческото интервю, в собствения му вестник „Земя” , с „Исус Христоса”  на по-старите  армейските привърженици,  вечният мандатоносител на „армейската чест и слава“ – ген. Добри Джуров, с партизанското име Лазар..

/Да си припомним пак: „Армейският спортен клуб беше и остава носител на социалистическия морал и един от символите на успеха на Народната власт. Знаете, че преди победата на Деветосептемврийската революция във спорта и най-вече във футбола преобладаваха буржоазно-фашиски елементи. Народната власт не можеше да допусне това. Времето беше такова. Затова създадохме нашия ЦСКА. И в спорта ЦСКА постигна много. Това не беше грешка!/

Тогавашното ръководство на мултаците в клуб Цска, съдържаше и други култови за прехода  мутри, не по-малко сербезлии от сегашните. За една от тях,   пак се разшумя , казва се Димитър Джамов. Той се завръща отново на ръководен пост в ЦК. Като шофьор  на Илия Павлов, Джамбата имаше и  в управителния съвет на клуба. Сега, по покана на колегите си от Вис-2, бившият застраховател и затворник, ще спасява с пари и личен пример момчетата от школата.

 

Ето какъв спомен за него публикуват едни, не толкова червени сайтове:

 

„Най-скандалния момент в биографията на Джамов е арестът му на световното първенство по борба за юноши. Тогава барети нахлуха в залата и измъкнаха клетия началник, тръшкайки го на паважа. Над 2000 души видяха показния арест. Покрай делото и обвиненията за въоражен обир на цигански клан, Джамов изкара половин година в ареста.

 

След излизането от там неволите му продължиха. Екс-борецът оцеля при две покушения срещу него. Веднъж по погрешка убиха друг човек с гранатомет вместо него, а след това Джамов прескочи трапа въпреси стрелбата с автомат по него…”

За следващия, „случайно“  острелян армейски шеф, членът на управителния съвет на Цска, Манол Велев, все още малко се пише. Още  бил  жив, но вече не е съветник на президента Гоце.

 

/По някаква случайност ли, но този неофициално сочен за червен фен номер 1 е имал за свои съветници все видни и обречени цесекари. Илия Павлов и Емил Кюлев са два от тях, Черепа е жив, пък и при него Гоце е съветник, а не обратното…/

Като сме тръгнали по мутренските белези върху войнишката снага  на харизмата – дали да споменем и Сашо Апашо? В него се съчетава  цялата съшност на порочното  зачатие  на родната петолъчка –  и   и политика и мутрата. Нещата, без които наследниците на каскетлиите от Чавдар вече нямаше да имат отбор.

 

Александър Томов, тарикатът на частна и държавна ясла едновременно,  хвърли много сили и талант за да докаже, че червеният централен клуб  има своето място под слънцето на съвременна Европа.  Жалко, че там не  оцениха  доводите  му, също както и прокуратурата по-късно. Едните го  изхвърлиха като мръсно червено коте от турнирите си, другите пък му лепнаха десетгодишна  ефективна присъда за кражба.

 

/Така цска би и този рекорд – първият у нас футболен президент, осъден за кражба от държавата. /

Поредният харизматичен началник от „Народна армия” не беше острелян, а само осъден. Най вероятно ще започне да  излежава  присъдата  от момента, когато обвързаният със социалдемокрацията тим  влезе в обещаната  шампионска лига. Вече се досещате:  Сашо Апашо отърва пандиза….

 

Червената общност, жестоко обидена от скандиранията „Червени боклуци”, обаче със съдействието на червения боклук  Станишев, по евстествен начин стана собственост на най-развитата боклукчийска фирма у нас. Някаква  еманация   на всички досегашни трибуквени групировки , отрязали си опашките, и възприели ценностната система на изконното четирибуквие, тръгнало от свинарника край ТКЗС-село Петърч.

/По неофициална информация от върналият се отново  в землянките историограф Суровянски/

Пък  ако  перефразираме фолклора – търкулнало се четирибуквието / ТКЗС/и си намерило друго четирибуквие. – Цска.  И за капаци – пеунишките гърнета…

 

Какво повече  искат  дучетата?

 

Какво искат идеолозите им  Ставрий и Кольо?

 

Да си въртят там частушките и да чакат следващите си мутри. И да са наясно, че  от „подмасковские берьози“ , ашлама  не става. Какъвто е генът  –   от партизанските замлянки, през еничерските набези към чуждото, до сегашните препълнени с  наглост  и мошеничества боклукчийски кофи…

 

Пък ние,  нека да сме си „отборът на всички власти”. Такъв е и българският народ – с две-три въстания за пет-шест века. Но пък с  талант да оцелява – при това с достойнство и собствена физиономия.

 

Ние затова и мразим петолъчката – тя не е нито достойнство, нито собствена физиономия.

 
Затова и няма  лал да се сродим с мутрите.

 

/За разочарование на онези, които вече ми „затварят устата“ с нещо около Чорни, припомням, че Мишата е бандит от световна величина и не е лъжица за устата на „разследващи” като Га и Кольо.  Бойко, да, но той е обвързан тъкмо със заместниците на  смъртния му враг Румен Гайтански – Вълка. ../

 

И тъй – кой е отборът на всички мутри? Въпросът с възможно най-понижената трудност...

 

Драго Драгоев, dragoi2010.wordpress.com

От фенфейс ме поканиха да напиша нещо за техния сайт. Като фен, за без пари. Което не е проблем. 10 години писах за футбола без пари, мога и да продължа да го правя. Стига от това да произтича нещо. Защото фенството е лудост, но и в него може да има система.

Каквото и да пиша, както и да го пиша, отдавна ми е станало ясно, че има неща, които мога да направя и такива, които не мога да направя. Мога да напиша историята на ЦСКА. И аз я написах. Вече няма червен фен, който да не познава историята, да не знае истината. За да го постигна, две години четох в библиотеките. Десет години писах във форуми и сайтове.

Мога да кажа какво ще постигне поредният треньор в ЦСКА и поредната Управа. И аз го правех. С което печелих врагове всред червените фенове, когато предупреждавах и не спечелих признание, когато се оказвах прав.

Мога също така да кажа какво трябва да се свърши. За да тръгне ЦСКА напред, а заедно с него и футболната игра. Някой да е разбрал, че съм го правил? Някой да е имал нужда от подобни усилия? Не. Заради което и аз мога да правя две неща. Мога да пиша, мога и да не пиша. Което, само по себе си, не е толкова важно. Важното е и че в националната ни съдба събитията следват подобен сценарий. ЦСКА може да е голям, може и да е посредствен. Във футболната игра може да сме великани, може и да сме джуджета. Българите могат да живеят в страната си, могат и да емигрират от нея. Защо? Защо вече повече от двайсет години събитията ни оставят без бъдеще, стопяват ни, обричат ни, случват се все по лошия начин? Защото... защото има неща, които могат да се свършат от отделни хора и има неща, които трябва да се свършат от повече хора. Повече хора от феновете на един отбор или пък от гражданите на една страна.

Първото, което ни пречи, което ни обрича, е непоправимият ни индивидуализъм. У българинът не съществува амбиция да оправи страната си, средата си, за да бъде и той добре. По-лесно е да бъде добре за сметка на останалите. В политиката, в ежедневието. Българинът трудно приема друга кауза освен личната. Ако играта е в състоянието, в което е в момента, но той е успял да се вреди до някоя ясла, значи всичко е наред. Значи няма нужда от промяна. От индивидуализма до егоизма разстоянието е само една крачка, а егоистът не е в състояние да съгради нещо значимо. Той може само да взима. Не и да дава.

Индивидуализмът има множество пагубни метастази. Българинът е в състояние да признае единствено този, който се е пожертвал за неговия кеф и за неговото благо. Дотогава е нехранимайко, За него е унижение да допусне, че някой знае повече и може повече. За това и предпочита да го управляват прости хора. Защото простият човек е като него. Защото покрай простия човек и той не се усеща по-долен. И той е значим, и той знае, заради което е съчинил и подобно умотворение: "Акъл не ми давай! Дай ми пари!"

И защото всеки един е много голям, той не греши. Той е подведен или измамен. От лоши хора. Ако можеше да си признае, че е сбъркал, българинът би бил в състояние да даде началото на някаква разсъдъчна дейност. Той би започнал да разсъждава върху събитията на миналото. И понеже такова нещо няма, българинът дори не знае какво се е случило. По-лесно е да си съчинява, вместо да узнае, прецени и не допуска повече подобни грешки. Българинът не знае какво стои в основата на негативните събития. Включително и във футболната игра.

И защото не знае, и защото не умее да разсъждава, няма по-лесно нещо от това българинът да бъде измамен. В крайна сметка той не избира на кого да повери съдбата си, той е измамен да я повери. Пирамиди, фараони, цар, Боби Михайлов и още множество подобни персони до настоящия момент. Измамникът е по природа надарен с дяволска енергия, а българинът обича да го лъготят. Обича да му говорят сладко, да му свалят звезди от небето, да го лакърдосват като Тато или  Бойко Борисов.

Има и много друго неща, но има и още едно нещо. Голямото е като малкото и малкото е като голямото. Във футбола, за разлика от живота край нас, нещата стават бързо, виждат се веднага. И ако футболните фенове съумеят да преодолеят недостатъците на националния характер, да формират други модели на поведение, значи и България има шанс. Всички имаме шанс да променим националната съдба. Ако не успеем, Бог да ни е на помощ.

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg

Един материал на Асен Спиридонов за проваленото Първо държавно първенство просто плачеше за коментар. Никой не го даде. Преди година, когато още не се бях обезверил напълно, че в България е възможно да се случи нещо смислено, имаше кой да отговори. Подобна реплика и подобна защита на истината и морала съществуваше. Непрекъснато, постоянно, не само в последния материал: За какво се борите, г-н Спиридонов?

 

Днес това го няма. Днес пропагандният апарат на отбора на ДС отново надига глава. Отново напира да лансира лъжите и измислиците на подуенския фолклор. Отново онеправдава виновните и клейми невинните. Отсъствието на адекватност всред цесекарската част на журналистическата гилдия не е от днес и не е от вчера. С действия и бездействия червената журналистика помогна ЦСКА да не бъде в състояние да изпълнява историческата си мисия. И е време някой да каже нещо и за това. Защото големите и заслужилите няма как да пострадат от истината. И защото е задължително истината да се знае. Тя е Чистилището. Тя е вратата, през която може да излезем. На светло и на чисто.

 

Първият грях на червената журналистика е, че веднага след 1989г., когато се съчиниха подуенските митове и легенди, когато се формира идеологията, оправдала репресиите срещу ЦСКА и несекващото административно толериране на държавния отбор, е, че срещу този процес не застана никой. Нищо не му попречи да се развие, да завладее обширни територии от общественото съзнание, да стане част от мисловния затвор на неспособната на рационална дейност, безкритична подуенска маса. Трябваше да минат повече от десет години, за да може фенове, а не журналисти, да лансират простия аргумент, че няма как ЦСКА да бъде създаден с партиен указ, най-малкото защото БКП никога не е издавало укази. Издавала е решения.

 

Ако в първите години на т.нар. демокрация бе налице адекватен отпор на подуенските измислици, много от впоследствие случилото се можеше да ни бъде спестено. Такъв отпор нямаше и причините за това могат да бъдат две. Първата причина, която е по-малко вероятна, по-екзотична, но все пак не бива да се изключва съвсем, е, че червената и синята журналистика може и да се различава, може понякога и да си противостои, но е единна в едно. В това да има активна публика, която да купува нейния продукт. Която да формира доходи. Естествено, че колкото е по-голямо напрежението, колкото конфликтите са по-страстни и разгорещени, толкова по-солидни ще са и паричните потоци. Втората причина е по-прозаична и по-вероятна.

 

Лъжата може да бъде преборена единствено с факти. А фактите са в библиотеките, в периодиките, в спомените на съвременниците на отминалите събития. Седмици и месеци усилен труд за едно материалче. Неимоверно трудоемък процес, през който са в състояние да минат единствено тези, за които ЦСКА не е занаят и прехрана, а кауза. Ако е първото, усилията не са оправдани. По-лесно е да спретнеш нещо за автогола на Легендата, отколкото ден след ден да търкаш стола в Народната библиотека.

 

Вторият грях на червената журналистика е, че бе един от двигателите на събитията от лятото на 1999-а година, когато ЦСКА бе харизан на Любо Пенев. И то в момент, когато машината бе задвижена и армейците бяха започнали да произвеждат играчи. Последните големи играчи, създадени от родния футбол – Димитър Бербатов, Стилиян и Мартин Петрови. След шест месеца лъжи Чичовото продаде ЦСКА на Васил Божков. След още два месеца Чичо Пенчо пак духна супата заради Чичовото. Червените фенове не видяха нито големите европейски фирми, стоящи зад Любо Пенев, нито европейска организация. В този деструктивен процес журналистите-цесекари се подредиха до сините вицепремиери. Управляваният де юре червен отбор от червената общност, при което акциите на АД-то бяха 96% за Общото събрание и 4% за Христо Стоичков, бе преотстъпен на персони не споделящи армейската ценностна система. Червената общност се оказа неспособна да изгражда работещи управленски структури, да взима правилни решения, да предугажда опасностите и да работи за голямото. В този момент журналистите от червената част на обществото нито видяха очевидното, нито погледнаха в бъдещето. Не само това. Те и до днес не знаят какво се е случило и каква са я свършили.

 

Третият грях на пишещите братя с цесекарски уклон бе подмяната на Иван Славков – Батето с бандата на четвъртите. Първата последица на това активно съдействие бе един мач в Смолян, в който с Наско Сираков на тъча се игра до гол много след показаните две минути продължение и то при положение, че родопчани активно бездействаха, за да им бъде отбелязан гол. Естествено не последва нищо. Естествено това беше единственото, което следваше да се очаква. Естествено събитията продължиха в подобно темпо до отнемане евролиценза на ЦСКА след убедително спечелена шампионска титла. Евролиценз взет не от УЕФА, а от Боби Михайлов и неговото обкръжение.

 

Четвъртият голям грях на цесекарите в журналистиката е този, че те бездействаха и позволиха да бъде срината детско-юношеската школа на ЦСКА Червено знаме, децата на ЦСКА да започнат да обикалят баирите, заради една зала, за която е очевидно, че не е построена на точното място. Няма бъдеще отбор, който не се грижи за децата си, който е в състояние да допусне да му вземат неговото. Репресиите срещу ЦСКА продължават с активното съдействие или бездействие на червената журналистика. Която убедително доказа, че не е в състояние да види очевидното, която продължава да не предлага работещи решения и не създава значим интелектуален продукт.

 

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg

Все още във виртуалното се срещат юзъри, които се впечатляват когато изписвам отбора им с „ф", като "Лефски". Няма проблем да изложа моите основания защо го правя, но горещо ще ги помоля и те да направят същото, и те да се опитат да намерят поне една причина на базата на която аз, те, всички ние би трябвало да пишем това име по неправилния начин. По начина, по който изписваме името на Апостола.

 

Първо, от гледна точка на езика, на фонетиката, не само че не променям нищо, но напротив, точно „Лефски" е едно към едно това, което е налице, което съществува, което изговаряме. Тук действа т.нар. закон за обеззвучаването на звучна съгласна пред беззвучна, беззвучната "с" променя звучната "в" в беззвучна "ф", заради което ние изговаряме, съответно чуваме, именно това - "лефски", т.е. в тоя случай аз употребявам фонетичен правопис. Пиша това, което се чува, което реално съществува..

 

С "Лефски" не се опитвам да обиждам, да иронизирам, да унижавам, не, по този начин аз веднъж отразявам действително съществуващото и втори път демаркирам два отделни, нямащи нищо общо един с друг феномена. Една историческа личност и едно спортно дружество. Защото мислене и език вървят ръка за ръка и защото без морал също може да се живее, и днес също продължават да го правят, но само по-примитивни индивиди в по-изостаналите общества.

 

Когато някои от нашите опоненти стигат до единствения засега аргумент, че и те имат нещо общо с понятието свобода, ама свобода като философска категория, а не свобода от вътрешното решение да се спазват закона и морала, те споменават чешките студенти, които по времето на универсиадата, проведена в София, били викали „Левски, Дубчек, свобода". Самата възможност някой в примитивизма си да стига до там да поставя в редицата "свобода - Дубчек" не Апостола на свободата Васил Левски, а своето отборче, е вече обезпокояваща. Тази възможност означава, че загрижените за духовното здраве на обществото негови авторитети или пък просто достойни граждани, са длъжни да предприемат ефективни действия в посока категоричното разграничаване между високото и низкото. Защото е неприемливо по нашите стадиони да кънти „кур за "Левски", оле ("Лефски", а не Левски - б.а.)" или пък в пресата да се срещат подобни заглавия: „11 сини бездарници убиха Левски ("Лефски", а не Левски - б.а.)"

 

Сблъсквайки се с безпросветното упорство на ония, които продължават да настояват, че по феодалното право на първата брачна нощ им е позволено да позорят името на национална светиня и аз, всички ние, които тачим българщината, нашето минало и нашите национални икони имаме право да зададем един прост въпрос: Какво дава на "Лефски" името Левски? Прави ли ги то по-състоятелни, по-човечни и по-добри? Лично аз не вярвам да се намери някой, който ще каже "да". В Стара Загора няма да се намери такъв, в Перник също, в плачещата и възмутена и днес България от поредното синьо БФС с неговите ловешки, надежденски, депесарски и магистратски мекерета също.

 

Добромир Жечев: "Тъй като ни предстоеше отложения мач срещу ЦСКА, решихме да уговорим двубоя със "Спартак" за хикс. Смятах, че това ще устрои и двата отбора... Сутринта преди мача проведохме последни разговори. От наша страна присъствахме аз и тогавашният началник на клуба Данаил Николов... Уговорихме се за реми... Бях казал на шестимата основни състезатели да не се напрягат, защото всичко е нагласено. Дори след като ни поведоха в края на първото полувреме с гол на Казаков, не се притесних. Емо Спасов удари греда в 61-ата минута. В 70-ата Стефан Найденов след комбинация с Казаков и Иван Петров увеличи на 2-0. Но си казвах, че има още 20 минути и резултатът ще стане 2:2. Вместо това те още по-яростно взеха да ни атакуват. Вътре играчите се питаха какво става... След последния съдийски сигнал бях обезумял. Тръгнах към тяхната съблекалня и я потроших цялата с крака.. Някакъв висш полковник и двама милиционери ме сграбчиха и поведоха към една джипка и искаха да ме отведат в районното управление. Аз обаче казах, че ако не ме оставят на мира, ще си имат работа директно с министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Пуснаха ме."

 

Типична и нормална за епохата на социализма ситуация за треньора на отбора на репресивния апарат, имащ за покровител министъра на силовото министерство, охраняващо системата и партийния елит. Заради което и на Бобата Жечев му е позволено всичко. До такава степен, че и днес без ни най-малко притеснение разлиства страниците на своето житие и разказва нормални и присъщи за своя отбор дела. И къде във всичко това е Апостола? И кой от всички тия, тогава, днес, когато и да било ще се сети да каже: "На нас подобни прояви не са ни позволени, защото ние сме "Левски", ние носим името на Апостола и на всеки 19 февруари ненапразно коленичим пред неговия монумент!" Такива няма, има други, има мнозина, които държат точно под това име да вършат делата на злото. То да бъде техния щит и с неговата помощ да успяват да подмамват още от по-наивните, от морално по-неизградените, ог безнадеждно провалените.

 

Заради това, че сините не обичат да знаят и мразят да четат, те едва ли са информирани, че един от отборите част от родословното дърво на ЦСКА, част от корените на ЦСКА, е "Шипка". Какво правят деятелите на този отбор, когато решават да приемат това славно име за име на своя отбор? Те отиват при останалите живи опълченци, искат разрешение да се нарекат така и дават обет с нито едно свое деяние да не посрамят високата чест и отговорност. Някой от "сините" да е направил нещо подобно? Да е стигнал до най-нормалното, да е размислил, че Васил Левски не принадлежи на няколко човека, на една група от обществото, а принадлежи на цялата нация, на историята, на националната идентичност и мечта? Някой от всички тия да е осъзнал, че Левски не може да бъде парцелиран и употребяван за прикритие на криминални дела? Не, етествено. В "Лефски" са узурпирали името на Апостола и оттогава не са спрели да крадат и узурпират. Победи, титли и лицензи, комисии и федерации.

 

Не знам дали моите опоненти са забелязали, но когато цитирам някой автор аз винаги се съобрзявам с неговия правопис. Защото това е въпрос на морал и на лично решение, и ако съответният автор намира за допустимо един отбор да бъде назоваван с името на национална светиня, независимо от това какво представлява и какви ги върши, и аз нямам право да коригирам свободната му воля и избора му в коя част от живота да съществува и твори. В светлата или в тъмната. Мечтая за деня, в който други, по-нормални хора, ще стигнат до оня извод, до който преди време стигна и голямата Нешка Робева, а именно, че "Лефски" трябва сам да вземе най-радикалното, разумно и патриотично решение. Да намери по-подходящо за себе си име. Дотогава ние, нормалните хора, сме в състояние да вършим само едно. Да различаваме високото от низкото, незабравяйки, че не сме тук, за да експлоатираме нашата земя и природа, нашето общество и история. Тук сме, за да бъдем свободни, нормални и отговорни, тук сме, за да коригираме грешките на миналото и да се учим от завета на нашите мъченици, на нашите предци. Защото и в това имаме дълг, и в това като народ имаме грях. Който трябва да изкупваме, а не да умножаваме.

 

"Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

единствения - него - да спаси?

Къде се беше изпокрил? Къде бе

се поприбрал на топло и добре,

та не можа на оня вълчи хребет

една потеря малка да възпре?

А тръгнал бе за него той да мре!...

За същия... Един от двайсет воден.

Един измежду цял народ "свещен"...

От четри страшни питанки прободен,

и днес кърви духът ми възмутен

 

- "Народе????"

 

Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!

И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -

под тях, прости ми, Боже, лик личи:

ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...

А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

на онова въже го окачи!"

(Тефтерчето на Левски, Дамян Дамянов)

 

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg

Животът, който живеем, е някакъв сън, някакъв кошмар, от който събуждане няма. Родихме се в рая на света и го превърнахме в ад, защото, първо, българинът никога не е вярвал в Господ, във възмездието и в Страшния съд и второ, защото като най-хитрите и най-умните продължаваме да поверяваме съдбата си на най-неподходящите. На тези, за които не сме нищо повече от матриал.

20 години тъпчат главите на простия народ с глупости. 20 години му размахват някакви плашила и той не може да осъзнае, че не е страшно миналото, страшно е настоящето и в това настояще все повече хора живеят от кофите, а България е изправена до стената. От мутри, милиционери и физкултурници. От някакви недоразумения, които ще се поупражняват с нас, след което ще си дигнат капите, а ние пак ще сме тук да сърбаме каквото са ни надробили.

Не мога да спра да се удивлявам как тези, които очевидно не могат да мислят, които не са в състояние да разбират и тълкуват елементарни неща, са със самочувствието, че много знаят. Че знаят всичко. С каква лекота определят и квалифицират. От дълго време разсъждавам върху един от най-трудните за разбиране стихове от евангелието на Матея: "Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно", а животът не спира да произвежда събития, за да бъде това послание правилно разбрано. Не само от мен, не само днес, през всички тези векове, в които Словото ни е било подарено.

"Нищите духом" е  не толкова точен  превод на армейското "Miskinu б Ruh", езикът, на който е говорил Исус. В арабския език на Сирия тези думи означават простосърдечните, непретенциозните и смирените пред Волята Божия хора. Пак Матея довършва посланието с още един стих: "По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие." (Мат. 19:24) Защо? Ами защото богатият, богатството е по природа несъвместимо с непретенциозността. То не само че е повече от необходимото, но то, както убедително забелязваме понастоящем, твърде често е и завзето, заграбено, откраднато.

Това е, което най-много липсва и заради което сме наказани и продължаваме да се самонаказваме. Липсват простосърдечните хора, липсват тези, които не си мислят, че знаят, а които наблюдават, които разсъждават, които не обобщават. Които не могат да бъдат заблудени, защото се съобразяват с фактите и защото изхождат от тях.

И в това също има парадокс. От едната страна са "богатите", които отказват да забелязват предупрежденията, които им се дават и които финансират манипулирането на простия народ, за да умножават неговите страдания. Които могат да пострадат от всичко друго, не и от заблудите на народа, който манипулират. От другата страна са тези, които не са богати, но които произвеждат манипулации и с това са потърпевши. Защото участват във формирането на хора неспособни на критична мисъл, а впоследствие същите тези хора формират и техния живот. С неспособността си да разберат за какво да се борят, срещу какво да противопостоят и на кого да поверяват бъдещето на своите деца. На своите деца, защото те, със своите решения и действия напълно заслужават съдбата си.

Що се отнася до манипулациите няма малко и няма голямо. Няма значимо и няма безобидно. Всяка успешна манипулация формира типологията на ЗАБЛУДЕНИЯ ЧОВЕК, чиито дела впоследствие се връщат стократно умножени при нас. Няма по-голяма идиотия от идиотията да твърдиш, че някакъв футболен отбор може да бъде създаден с партиен указ или че БКП си е имала отбор. Това може да бъде застъпвано единствено от завършени идиоти, а самият факт, че толкова много хора убедено го преповтарят, красноречиво доказва защо съдбата на България за двайсетина години бе поставена на карта. Защото подобни няма как да знаят нито какво се случва, нито защо им се случва.

Тезата, че ЦСКА е създаден с партиен указ, не само не се доказва от нито един конкретен факт, от някакво свидетелство на миналото или от някой съвременник на онези събития. Тя противоречи на всяка елементарна логика. През 1948г., когато преминалото към спортния комитет на военното министерство дружество Чавдар се обединява с кварталния Септември, вече съществува отборът Спартак. В който почетен председател е неговият кръстник и министър на вътрешните работи Антон Югов. Вече ПСК "Левски" е успял да си избере за почетен председател члена на ЦК на БКП и Политбюро другарката Цола Драгойчева – Соня, една от най-верните съратнички на Георги Димитров, за която един по-истински левскар от настоящите сини милиционери, Стефан Нойков, е написал следното в книгата си "С Левски по дългия път през времето": "В трудни за Левски години много ценна подкрепа ще му дадат министрите Атанас Димитров и Руси Христозов, за Левски – по думите на Иван Аладжов – ще се застъпи енергично и Цола Драгойчева, която по това време е министър на пощите.". Е кому е необходимо при положение, че имащите отношение към спорта и футбола партийни фактори са вече обвързани с конкретни отбори, БКП да си измисля такъв? И след като евентуално го създава какво ще стане със същите партийни другари, които според логиката на абсурда хем го създават, хем нямат нищо общо с него? Защото Антон Югов си е в милиционерския Спартак и според футболистите от онова време много обичал да се храни с тях във ведомствения стол. Соня в пощенския Левски, където кадрувала за футбола и подарявала телефонни постове след спечелена титла и всеки един останал министър във ведомствения си отбор, ако ведомството е имало такъв.

Да оставим това. Да зададем въпроса кому е било нужно да се прави така, че БКП да си има отбор? Ако някой от преповтарящите тази малоумна хипотеза си мисли, че през 1948г. е имало европейски клубни турнири и КЕШ много греши. Нямало е. Нямало е дори телевизори. Те се появяват по-късно. И тогава обаче е имало запалянковци. На Славия, на Локомотив, на ПСК Левски, на Спортист и т.н. И БКП си създава отбор, за да настрои всички тези хора срещу себе си и без да пуска циркулярно, задължаващо всеки един комунист да става цесекар?!? Тогава и по-късно.

За разлика от отбора на Подуяне в ЦСКА се знае всичко, защото ЦСКА има история. В това отношение при сините цари гъст и непрогледен мрак, заменен от видения и миражи, митове, легенди и откровени измислици. Заради което не съществува нито един подуенец, който да знае как и защо се появява ПСК Левски през 1944г. и заради което сините и понастоящем не знаят кога са се появили. През 11-та или през 14-та година на миналия век.

Три години след като АС 23 и Шипка създават Чавдар (най-вече те) той изпада във Втора софийска дивизия. Тогава деятелите на отбора осъзнават, че няма как да се борят с ведомствените отбори, които един по един привличат техните играчи и че е нужно и те да станат такъв. Колко елементарно и колко простичко като всяка истина. Знае се и по чие предложение се е случило това. По предложение на стария и уважаван деятел на Шипка Михаил Михайлов (бай Михо), работил като счетоводител във военното министерство. След като Чавдар преминава към спортния колектив към Централния дом на войската, на историческата сцена се появява друга активна личност. Майор Мирски, първият началник на ЦСКА. По негова инициатива и благодарение на приятелството му с  Петър Михайлов, Чавдар се обединява със Септември, за което и деятелите на двете дружества подписват обединителен протокол. Целта е да се придобие по-висока класа, но първо предложението е отправено към отбора на квартал Хаджи Димитър – Спортист. Защо първо към него? Защото по това време благодарение на сталинизма най-добрият отбор е вече ПСК Левски, но за сметка на това Спортист ги е биел редовно и сините са имали комплекс от него. Спортист обаче отказва. Е дали щеше да откаже, ако ЦСКА бе създаден с "партиен указ"?

В цялата тази история има един любопитен момент, с който съдбата и днес се надсмива над подуенските измислици. Една година по-късно, през лятото на 1949г., БКП, след като е решила по-важните задачи, вече се обръща и към спорта. Излиза с едно решение озаглавено "Решение на ЦК на БКП за състоянието на физическата култура в спорта и задачите на партията в тази област." Тогава именно се създават ДСО-тата и всички отбори стават ведомствени. Ако ЦСКА не се беше появил през 1948г. в резултат на обединение на равнопоставени отбори като ведомствен отбор, той най-вероятно щеше да се появи през 1949г. в резултат на партийно решение. Както през 1949г. се появява Академик, пак по ирония на съдбата един от най-симпатичните отбори, обединяващ студентите-спортисти, нямащ свой предшественик и аналог преди това. Естествено и тогава Академик не се появява, защото БКП е имала причини да иска да си има отбор.

В заключение, както отдавна се знае, всеки един народ и всеки един човек сам определя съдбата си. Г-да, сини журналисти, спрете да манипулирате и спрете да заблуждавате! Положете усилия да напишете собствената си история и не фабрикувайте нелепици за чуждите! Не формирайте възможности и не създавайте ЗАБЛУДЕНИ ХОРА, способни да вярват на откровена малоумщина! Помнете, че делата на заблудените и на способните да бъдат заблуждавани в крайна сметка се обръщат срещу всички нас! По начина, по който съществуваме понастоящем.

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg

Ако някой си е въобразявал, че ще пропусна да отдада дължимото на уважавания Асен Спиридонов заради неговия материал "1924 - основополагаща за българския футболен "феърплей" сериозно греши. Подобни възможности са ми любими и никога не се отказвам от тях. Най-малкото защото търсенето на истината и утвърждаването на справедливостта е моята кауза, моето оправдание да бъда тук, на тази земя.

Похвално е, че уважаваният Асен Спиридонов е прекарал няколко часа в Народна библиотека. Само няколко, а вече е наясно с проблематиката. Нещо е цитирал, нещо не е, определил е капризната страна, а синият "матриал" е дописал останалото: "Подуяне е невинен, виновен е Владислав!"

А сега, ама не според нивото и тълковния инструментариум на "Пред банята", да видим какво е казал уважаваният Асен Спиридонов, какво не е казал, какви аргументи е използвал в опита си да защити незащитимото и до какви изводи е стигнал.

Първото, което няма как да не направи впечатление, е, че от цитатите на Асен Спиридонов от в-к "Спорт" не става ясно нищо. Ама нищо. Управителният съвет на Българската Национална Спортна Федерация (БНСФ) помолил Северо-Българската спортна федерация и клуб Владислав полуфиналът да се изиграе отново в София на 8 ноември. Г-н Табаков, член на управата на Владислав, от своя страна изразил недоумение защо варненският отбор не е обявен служебно за победител в полуфинала, след като "Левски" не се е явил на насрочения за 19 октомври мач във Варна. Впоследствие преиграването било насрочено за 16 ноември в София ама можело да се играе и във Варна, ако игрището отговаряло на правилата и Владислав поемел разноските от 30 хиляди лева, направени до момента и по евентуалното пътуване на отборите до морето. За което във Варна бил изпратен делегат на БНСФ. След което Асен Спиридонов финализира цитатите: "С това приключва цялата преписка и Царство България остава без държавен шампион за 1924 година."

В този момент и аз силно се изкушавам да заимствам любимото обръщение на Жоро Атанасов: "Забелязваш ли, драги читателю", забелязваш ли каква мъгла е разтлал уважаваният Асен Спиридонов. Изначалната синя мъгла на подуенската популация, в която можеш на воля да твориш и съчиняваш – партийни укази, подуенски лакътоубийствени витязи, правилни игри при красиви загуби, безброй героични тъчове срещу европейски грандове и сини херувими принуждавани към съгрешение. Към това да отидат във Варна, за да играят реванш.

Асен Спиридонов: "Клубовете (по онова време – б.а.) са били много бедни, а пътуванията из страната - твърде продължителни, за да се играят реванши."

Колко бедни и колко продължителни, г-н Спиридонов? Как е ставало придвижването тогава? Марш на скок, волски каруци или трен - София – Варна, линия съществуваща от 1899г.? И защо за Владислав пътуването не е скъпо и продължително, а за отбора на всички власти е? И кой се е возил на трен тогава след като той бил много скъп? Само короновани глави, министри, депутати и фабриканти?

Знаете ли, г-н Спиридонов, че една година по-рано в София на  "Левски"-Сф гостува румънският "Триколорул". За да играят със сините футболери румънците искат 20 000 лева. И "Левски"-Сф намира начин да ги даде. Една година по-късно това вече се оказва невъзможно. Пак през 1923г. "Левски"-Сф връща визитата на "Триколорул" в Букурещ. С делегация от 60 човека?!? И това пътуване не е скъпо и продължително, а пътуването до Варна е. Да не би, г-н Спиридонов, сините примадони от 1924г. да ги е било страх да играят реванш във Варна, а вие днес, г-н Спиридонов, да измисляте странни аргументи, за да ги оправдавате?

Асен Спиридонов: "...по всичко личи, че капризната страна е Владислав."

По кое всичко, г-н Спиридонов? След като не казвате абсолютно нищо относно регламент и относно основанията на отборите да стоят твърдо на своите позиции. Според вас Владислав бил капризната страна, защото само след две години БНСФ обявява Славия за служебен шампион в мач с Владислав. Но Владислав печели делото в съда и прави решението нищожно. Не разбирате ли, г-н Спиридонов, че е цинично да обявявате някого за капризната страна при положение, че е правата страна? И как по отношение на подобни капризи сте видели Владислав, сетили сте се за Шипченски сокол, за да умножите "вината" на Владислав, но не сте видели "Левски"-Сф. Шампионът на капризите. Бастисал още първото Софийско първенство от 1922г. и купа "Улпия Сердика" от 1928г. Това премълчаване понамирисва на манипулация, г-н Спиридонов. Или е просто невежество?

Ако е второто, случаят с първото Софийско първенство е поучителен. И е добре да бъде припомнен. На 22 юли 1922г. се играе втори мач между Славия и "Левски"-Сф за Първото софийско първенство. Първият мач между двата отбора, игран през есента на предната година, е завършил 2:0 за белите. При резултат 0:0 вратарят на "Левски"-Сф Константин Мазников е контузен. Сините настояват да бъде изгонен играчът на Славия, предизвикал тази контузия, но съдията не вижда негова вина. По тази причина "прибързано и необмислено" (Стефан Нойков, "С "Левски" по дългия път през времето") "Левски"-Сф напуска игрището. Славия бие служебно с 3:0. И тогава, независимо че с това печели турнира, Славия се съгласява да преиграе мача. Не и лигата, заради което  "Левски"-Сф я напуска. Е добре де, защо добрата, стара Славия е готова да преиграе мач, въпреки справедливата служебна победа и въпреки че никой не иска това от нея, а "Левски"-Сф през 1924г. не ще да рита във Варна? Въпреки че и противникът го иска, и федерацията го иска?

Не знам защо, но все си мисля, че мисията на истинската, на голямата журналистика, може да бъде само една. Да огласява истината и да се бори за правдата. Не да манипулира, не да мами, не да създава мъгли, в които да си измисля несъстоятелни аргументи.

Уважаваният Асен Спиридонов в материала си "1924 - основополагаща за българския футболен "феърплей" не е направил това. Дали защото то е прекалено голяма лъжица за неговата уста, дали защото е тръгнал с предпоставена теза, дали защото е изначално невъзможно да си от Подуяне и да имаш нещо общо с истината, но на читателя не му става ясно най-главното. Какво точно се е случило и какво е аргументирало поведението на БНСФ и на двата отбора. Владислав – да иска да има реванш във Варна и "Левски"-Сф да иска да бие служебно.

Не за няколко часа, а за всичките години, през които съм бил в библиотеките и аз не успях да попадна на историческо свидетелство, в което ясно и категорично да е написано как точно са стоели нещата тогава. Споменава се единствено за неяснота в регламента. Т.е. тук е необходимо нещо повече. Необходимо е да се чете между редовете, необходимо е да се анализира, необходимо е да се мисли. Не да се създават мъгли, в които да се съчиняват глупости.

"Шампионатът на България" - статия от печатния орган на Софийската спортна федерация от 1924-а година: "Игрището "Юнак" беше претълнено от нетърпелива публика, очакваща да види кой от двата силни противника ще бъде принуден да отстъпи от пътя към първенството на България. След миг на игрището се смесиха белите и сините фланелки и топката зачерта линиите на няколко прекрасни комбинации. Публиката стихна. Такова начало може да има само една напълно издържана игра. Първенецът на София напредва, но спира пред отбраната и веднага цялата нападателна линия на белите акакува стремително... Свирката оповестява края на хафтайма с резултат 0. Почивката минава в предположение за крайния резултат и в едно озадачение." Играта се подновява. "Първенецът на Варна е свит в своето поле и "Левски" играе ту с централната тройка, ту с крилата, но не може да даде хубав шут в гола. С няколко шута Владислав измества линията на отбраната си напред и развива нападение. Резултат още няма. Нападателите и на двете страни напредват и се връщат. Владислав държи обаче повече отбрана. Прибрал е силно навътре крайните халфове и ги е развил в каре пред гола... Играта не носи нищо ново и реферът я прекратява при резултат 0. Съгласно правилника тя трябва да продължи. Но почивката идва да увеличи и без това напредналото време и тя се отлага за следващия ден."

Климент Симеонов: "Но на другия ден играта не се подновява. Футболистите на Владислав се завръщат във Варна. Администриращите първенството – управителният и спортният съвет на БНСФ , попадат в задънена улица. Обвиненията за това се насочват към варненци. Изтъква се, че Владислав не изпълнява регламента на първенството, като отказва двете продължения по 15 минути след мача (макар че напредналото време не позволява те да се състоят). Във федерацията се обсъждат какви ли не варианти, за да се излезе от заплетеното положение. На 24. Х например БНСФ решава: "мачът  "Левски"-Сф - Владислав да се състои на 8 ноември (събота), а финалът между пловдивския Победа и спечелилия спорния софийски полуфинал да бъде на следващия ден, неделя, пак в София. После изведнъж БНСФ отстъпва от първоначалното си становище. На практика тя уважава възраженията на Владислав, че Софийският мач така или иначе е завършил и следва да се насрочи нова среща, този път в седалището на другия полуфиналист. Дори на два пъти се определят дати за този втори мач във Варна – веднъж на 19 ноември, сетне на 26 ноември." (Кл. Симеонов, "Футболът в България", стр. 88-89)

Тези два текста ни дават цялата информация, която ни е необходима, за да възстановим картината на миналото. По отношение на препъникамъка, регламента за полуфинала от 1924г., очевидно и категорично ясно е, че има регламент и че той предвижда при равен резултат да има две продължения от по 15 минути (при А. Спиридонов: "По онова време не съществува нито изпълнение на дузпи, нито т.нар. разменено домакинство."). Очевидно е също така, че БНСФ изпитва огромно желание да направи "Левски" служебен победител в полуфинала, но това е невъзможно, защото Владислав твърде лесно би преборил подобно решение в съда (както го прави две години по-късно), след като няма вина за това, че условията не позволяват да се играят продължения (което по същество е и регламентът от 1924г.). Ако регламентът е предвиждал преиграване на мача на другия ден, тогава и БНСФ е можел безпроблемнно да присъди служебна загуба на Владислав. Такова нещо очевидно е нямало, вината е в администриращите първенството, които не са отчели равенство в редовното време и не са насрочили полуфиналите в подходящ час. Принуден да се съгласи с аргументите на Владислав БНСФ насрочва два реванша във Варна (при А. Спиридонов един),  на които сините примадони от 1924г. категорично отказват да отидат.

По този начин и картината на първия Държавен шампионат от 1924г. е напълно изяснена. Ясно е какво е предвиждал регламентът и е ясно защо първенството попада в задънена улица. Също така е ясно и какво е движело двете противостоящи страни.

Владислав – полуфинал да се играе и той (както е в други страни) този път да е на тяхното игрище.

Кръстьо Петров: "През 1924г. се проведе първото държавно първенство. На полуфинала Владислав се срещна с "Левски"-Сф. Срещата завърши наравно. Продължения нямаше и се завърнахме във Варна. Ние настоявахме да има нов мач във Варна, както беше в други страни." "Футболна Варна", стр. 56. (Съвсем неслучайно и в унисон с вече казаното, Кръстьо Петров, като участник в събитията, говори единствено за продължения в София, не и за преиграване в София – б.а.)

Климент Симеонов: "Владислав настоява, че трябва да се състои нов мач във Варна, каквато е аналогичната практика в чужбина (и цитира Англия и Франция – б. Кл. Симеонов) "Футболът в България", стр. 89.

"Левски"-Сф – да не се играе полуфинал и той да бъде определен за служебен победител.

Климент Симеонов: ""Левски"-Сф държи, че мачът в София е опорочен от варненци и правомерно е да се присъди служебна загуба за тях, от което пък следва да се насрочи без забавяне финалът Победа-Пловдив - "Левски"-Сф.". "Футболът в България", стр. 89.

Всичко това да ти напомня нещо, любезни читателю? Да виждаш нещо познато между "Левски"-Сф от епохата на царизма, ПСК "Лефски" и Динамо от епохата на сталинизма, "Левски"-Спартак от епохата на комунизма и ПФК "Левски" 1914 от епохата на бандитизма? Да са искали някога сините примадони, пощенци и милиционери да играят в честен двубой "като в другите страни" без обичайните и присъщи за тях подмолни хватки, милиционерски номера, административна и държавна подкрепа? Прав ли съм и аз да завърша своя материал, както го завърших няколко години по-рано ("Лефскарщината не е от вчера" Нед, 2009-02-08), коментирайки погазения от сините феърплей и незавършилите по тяхна вина първо Софийско първенство, първо Държавно първенство и втори турнир "Улпия Сердика":

"Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително. И то, в покрайнината Подуяне, се определя от елементарни неща. От това да бъдат на върха независимо как. Независимо от цената. Да се борят не да бъдат достойна част от достойно състезание, а да бъдат вечните привилегировани, вечните тарикати, вечните убийци на играта."

И независимо че уважаваният Асен Спиридонов е без съмнение най-умереният и най-коректният сред клонящите към Подуяне спортни журналисти и той не е в състояние да избяга от колективната слепота. И той е разтлал синята мъгла, за да почне да си съчинява аргументи, да премълчава факти, да преиначава факти и да цитира грешни такива (като този, че през 1931г. Щипченски сокол напуска финала при 2:1 за АС 23). И той в опита си да оневинява виновните е тръгнал да заклеймява невинните. Симпатичният варненски Владислав, пръв опитал да пребори неизтребимият син нагон към ликвидиране на всичко, до което се докосва, за да може и България да бъде нормална страна като други нормални страни. Защото очевидно е невъзможно "Левски"-Сф да извърши онова, което е извършила добрата стара Славия от 1922г., съгласила се да преиграва мач със сините и защото съвсем неслучайно "Левски"-Сф е може би единственият отбор в света, който вдъхновено пее: "Където "Левски" мине нищо не расте.".

Във футболната игра е добре известно Правилото Босман. Има обаче още едно правило, Правилото Лефски, което е с десетилетна давност в родния футбол. Това правило касае метафизиката на играта, вересиите на съдбата, които тя пунктуално си събира след всяко синьо покушение срещу честността, морала и феърплея. По силата на това правило година след година, десетилетие след десетилетие на сините се случват умопомрачителни неща, антверпенски чудеса, които е невъзможно да се случат, ако, както си въобразяват атеистите от Подуяне, не съществува Висша Справедливост. По силата на това правило се появява Тампере, появява се Жилина, Дебрецен, БАТЕ (особено БАТЕ), Гонзо решава да бие дузпа на Герена, а Иво Иванов спринтира като смяна, за да успее да засече топката с глава. По силата на това правило и през далечната 1925г., една година след като сините примадони провалят първото Държавно първенство, симпатичният Владислав от Варна и "Лефски"-Сф играят финал за държавен първенец. И най-неочаквано за всички варненци печелят с 2:0. За да може и днес да няма абсолютно никакво съмнение за това кой каква я е свършил. През далечната 1924-а година.

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg

Три са факторите, исторически доказали, че са в състояние да сработват в армейския отбор: финансиране, способно спортно-техническо ръководство и червена публика. Когато това в по-голяма или в по-малка степен го имаше в женския баскетбол и в мъжкия волейбол, тогава и ЦСКА убедително демонстрира, че е в състояние да постига успехи. Естествено успехите можеха да бъдат и по-големи, ако финансирането бе по-солидно и по-продължително. Без него обаче ЦСКА вече няма баскетболни отбори, а и мъжкият волейбол не е същият.

Родихме се в трудни времена и продължаваме да ги правим все по-трудни. Защото цял един народ работи за шепа хора и защото в управлението се влиза, не за да се даде, а за да се вземе. Защото незнайно как и защо магистралите станаха по-важни от хората, а приказките от делата.

Живеем в трудни времена и вече сме добутани до самия ръб на пропастта. Време е, крайно време е да започнем да се оглеждаме за здраво място, за опора, благодарение на която да устоим. Да не изчезнем в нищото. Да почнем бавно и полека да се изправяме и да воюваме за своя въздух и за своето слънце. Оскъдното слънце на ледената епоха, в която живеем.

През всичките тези години, в които съм разсъждавал за миналото, за настоящето и за бъдещото успях да се убедя в следното: Истината дори и тихо казана се чува надалеко. Истината има кой да е чуе. Посята на една място, тя, най-неочаквано, започва да израства и на други места. Защото в този свят има и добро, има и зло, но само доброто е благословено.

И това също може да бъде начало. Не само. Няма по-истинско и по-силно начало от него. От това да утвърдиш истината, да устоиш срещу репресията, да се бориш за доброто. Подобно на ЦСКА. Мачкан и преследван. Не ден, не месец и не година. Цяла една епоха. Ледената епоха, в която съществуваме.

"Блажени нищите по дух, защото е тяхно царството небесно. Блажени скърбящите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото на тях ще се показва милост. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат Божии чада. Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мене; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гониха пророците, които бяха преди вас." (Христос в Проповедта на планината, в Евангелие от Матея 5:3-12 )

Време е, крайно време е да осъзнаем къде сме и за какво се борим. Време е да се научим да бъдем благодарни. За всичко сторено в името на ЦСКА, в името на една кауза. Да, има и такива, които укоряват далия два лева, че не е дал пет. Чистосърдечният и умният обаче би направил друго. Би бил благодарен и би благодарил, защото измежду всички не се намери друг, който да извади тези пари и защото той заради това заслужава и уважение, и признание. И тогава далият своите пари, а не чуждите, ще прибави към двата лева още три и ще го направи с радост, защото вече ще знае защо го прави. Ще го направи с любов и с желание с тези пари да бъде постигнато нещо и защото това е неговата възможност да бъде част от голямото, от истинското.

Не знам дали сте забелязали, но щом в ЦСКА се появят пари, веднага се появяват определени "специалисти". Това са хората дошли не да дадат, а да вземат. Като парите свършат и те, "големите цесекари", си тръгват на мига. Някой от тях да е направил дори и един играч? Да е постигнал нещо значимо? Да е създал фундамент, върху който е възможно да се строи? Не мисля. По начина, по който и "големите" футболисти, заради които понастоящем възникнаха определени противоречия, не успяха да се докажат в евротурнирите, а и в първенството. Във времената, в които живеем, в условията, в които ЦСКА все още го има, Армията няма как да има звезди. Може и трябва да има бойци. Футболисти, които играят със сърце, които не се щадят, които са в състояние да надскачат ръста си и които не се примиряват. Това е, което също побеждава и заради което и еврограндове са прекланяли глава пред ЦСКА. Естествено, когато ЦСКА е имал и способни треньори, хора, които са се интересували повече какво постигат, а не какво взимат.

Иде ред и на червената публика. Тя е, която е в състояние да предаде вдъхновението и да направи невъзможното възможно. На ЦСКА никой не урежда могъщи спонсори, не подготвя сателити с държавни пари. 20 години ЦСКА е мачкан и преследван и няма престъпление, което да не е извършено срещу него. Взеха му много, но не спират. Искат да му вземат всичко. На тази земя има и по-успели отбори от ЦСКА. Отбори с огромни бюджети и милиони фенове. И въпреки това няма по-велик отбор от отбора на българската армия. Защото всичко, което той е постигнал, е било постигано с оскъдни средства, било е постигано със себеотрицание, дух и непримиримост, в обкръжението на формацията на репресивния апарат и система, олицетворяваща и осъществяваща цялото зло. Злото да бъде единственият в света, опитващ се да побеждава не като става по-добър, а като прави другите по-слаби.

Но ЦСКА все пак го има. Въпреки всичко. От ЦСКА отново ги е страх и точно защото ги е страх, за това се върти старата, до болка позната плоча. Целият до болка познат репертоар. И БФС-то на четвъртите, и опитите да бъдат предизвикани междуособици в червения стан и мобилизацията на силите в ЦСКА, които в трудните, критични моменти винаги са били рамо до рамо със сините медийни и агентурни работници, за да бъдат част от неудачите и репресиите срещу ЦСКА.

Време е на това да бъде сложен край. Време е да бъде осъзнато, че живеем във вълчи времена, в ледената епоха на отсъстващия морал, на потъпканата национална идея, на тържествуващото зло. Време е в ЦСКА да се знае кой кой е, кой на какво е способен и кой за какво се бори. За какво е в ЦСКА – за да даде или за да вземе, за да съгради или за да разруши.

И в този момент, когато от Подуяне се опитват да предизвикат раздори по старото правило "Разделяй и владей", ЦСКА е длъжен да бъде по-сплотен и по-целеустремен отвсякога. Защото който е тук и сега, който е зад своя отбор, който е преследван и който устоява на репресията, е герой. И хората от официалната ложа са герои, защото само те сред всички големи и богати цесекари се намериха да извадят своите два лева, за да може ЦСКА да го има. И младите юристи на ЦСКА са герои, защото олицетворяват интелекта, благодарение на който ЦСКА бе "убиецът на гитанти" от миналото и защото побеждават. Непрекъснато побеждават опитващите да ръфат от червената снага. И футболистите на ЦСКА са герои, когато не обръщат джобовете, а когато дават всичко от себе си през всичките 90 минути независимо срещу кого играят. Когато заменят класата с дух, непримиримост и себеотрицание. И всеки един от червената публика е герой. Защото не заради "звездите" на ЦСКА, а точно заради публиката ЦСКА все още го има. Защото феновете не предават. Защото за да бъдат на Армията или по стадионите на страната в трудните времена, в които живеем, всеки един от тях се е отказал от нещо. Не и от ЦСКА, не и от величието да устоиш на репресията, на злонамерената държава, на тържествуващото зло.

И точно това е най-важното. Не точките, не измислените дузпи, не съдийските подаръци, не сателитите, не федерацията и не държавата, застанали зад своя отбор. Важен е духът. Наближава часът, в който червените като кръвта на нашите герои фланелки отново ще се строят мълчаливо и страховито срещу своя противник. И тогава някой от армейската публика ще запее:

– Даже и на край светааа...

И ще настъпи тишина. Само миг, кратък миг, в който всеки един от червените фенове ще успее да осъзнае защо е тук и срещу какво стои. И ще успее да извика цялата мощ и вдъхновение на своя дух, в едно с величавото минало и с пурпурните знамена, веещи се гордо над него. И тогава целият сектор ще запее:

– И в сърцето на врагаа...

И ще дойде вълната. Огромната, всепобеждаваща вълна на излязлата от бреговете си сила. На абсолютната увереност, че нищо не е в състояние да те спре, защото ти си тук и твоят брат е до теб, и всички червени сърца на този стадион са братя. И това не може да бъде победено, това никога не е било побеждавано. В този миг, в тази вечност, когато цял един стадион се слее с песента:

– Твойто име ще се пей,
Твойто знаме ще се вей!

Петко Суровянски, специално за FanFace.bg