Това е нивото на българския футбол - равняваме се по Черна гора, не по Чехия и Англия
България има национален селекционер по футбол, който може и да не е по вкуса на всекиго с изявите си пред медиите.
Той не разказва сладки приказки, не е "лаком" за внимание от камерите и микрофоните и няма подготвени речи - а това е толкова типично за мнозина в спорта и футбола ни. Да не говорим, че е класика и за ръководните хора в коя ли не друга област от ежедневието ни да тичат сами при рояка репортери, за да не изпуснат да се изкажат.
Петър Хубчев не реже лентички, не се усмихва широко и не обещава да свали звезди, да докара световни и европейски първенства, да играем брилянтен футбол или да бием Бразилия.
Човекът е реалист. А суровата реалност е такава, че той няма как да се усмихва изкуствено на нея. За разлика от други.
И когато Хубчев каза след 1:1 с Черна гора в София, че не е недоволен от резултата, това си е съвсем типично негово изказване. Реализъм.
Докато вицепрезиденти и членове на Изпълкома с неясни функции и мътен принос за играта у нас, не спират да говорят как "трябва да се класираме" преди мач и "това ни е нивото" след него, треньорът ни поне казва нещата с истинските им имена.
"Много неща ни липсват", бе краткото му заключение. Подобно бе и след като малко не ни стигна да спечелим групата си в Лигата на нациите през есента.
Можем да си пишем колкото искаме, че не е сериозно да се спасяваш с късна и неправилно отсъдена дузпа у дома срещу Черна гора, но всъщност това са празни приказки. Реално съперникът ни има повече футболни аргументи, за да влезе в мача с надежда за победа.
Казано малко по-широко - докато другите крачеха, прохождаха, тичаха или си подреждаха фитнеса, за да трупат мускули в продължение на десетилетия, ние не сме мръднали от скамейката, на която опънахме крака някъде в средата на 90-те.
Това е една от ония пейки в парка, на които някой драска грубо с ножче. Пише "САЩ 94", както и "Парк де Пренс". Някъде може да е драснато и едно "Емо Костадинов". А, да - Стоичков взе "Златна топка".
Толкова е отдавна, че децата ни гледат с недоверие видеоклипове в интернет, за да се уверят, че не им разправяме врели-некипели.
Оттогава сме си все там.
И не искаме да вървим наникъде, защото на хората във футбола явно пейката си им харесва.
Имаме например процъфтяващо БФС с все по-внушителен бюджет, което е пълно с бизнесмени и кметове. Функционери.
То реално построи само една хубава база (за себе си и върха на пирамидата - националите) за 15 години управление. Преизбира се с единодушие, познато от едни други времена и конгреси. Значи всички са доволни, какво само мрънкаме!
Имаме клубове, ръководени от най-богатите хора в държавата, но минали през фалит заради съмнителните схеми, по които това се прави. На хартия фалира само ЦСКА, но да не се лъжем - Берое, Ботев, Локо (Пд), а да не говорим за Левски, в един или друг момент бяха на същия хал. Спасяваха ги по схеми, сливания, преливания, лицензионни подмени и т.н.
Други, като Пирин например, направо си ги затриха и опитват да съществуват с ентусиазъм от общността около тях. А оттам е половината от състава на националния тим и в момента, ако се замислим.
Къде ти тук стратегия, като говорим за оцеляване? Собствениците се сменят (или назначават) през година-две, треньорите - през месец-два, а играчите на водещите ни отбори вече няма смисъл да ги научаваме и запомняме. Пускаш мач следващата седмица и вече са други. Селекция след селекция.
Произвеждаме нула като спортно-техническо качество, въпреки че имаме много талант на ниво деца и юноши. Защо ли?
Защото във времена на едни съвсем различни подрастващи, които модерният свят и ежедневие глезят и дърпат в други посоки, нямаме кадри и условия за работа с тях. Не искаме и не можем да ги възпитаме футболът да е техният приоритет. И оттам се преминава вече към вторични и последващи фактори като подготовка, възстановяне, методика, треньорска работа.
На 14-15 г. са отлични, а на 18, 20, 21 години, юношите ни вече не могат да бият никого. Резултатите ни в последното десетилетие са на нивото на Казахстан, Черна гора, Словения, а скоро ще се изравним и с прогресиращи футболни нации като Люксембург.
И там ни е мястото, след като решихме, че на скамейката на САЩ 94 ни е удобно.
Та защо да критикуваме националите, че са направили 1:1 с Черна гора? Елементарна футболна логика.
В техния състав видяхме Филип Стойкович, който с Цървена звезда влезе в групите на Шампионската лига и там победи Ливърпул.
Игра Марко Вешович от Легия, шампион на Полша. Никола Вукчевич е халф на Леванте в Примера дивисион, а Марко Янкович преди 2 месеца премина в елитния италиански СПАЛ.
Мирко Иванич се опъваше на грандове през сезона с беларуския БАТЕ, който направи поредните си страхотни игри в Европа. Адам Марушич е титуляр в Лацио, който се бори за място в топ 4 на Серия А.
Всички 11 в стартовия им състав без Вукчевич са титуляри в клубните си тимове. На сериозно или поне средно ниво в Европа, без да са звезди или да играят в грандове.
Всяка седмица тренират или срещат в мач солидни противници. Имат опит от мачове в Шампионската лига и Лига Европа този сезон. Нещо, с което не можем да се похвалим ние.
Ще кажете - "да, ама са анонимници, не сме ги чували". Това също е остаряла логика от нашата камбанария. Тя можеше за последно да е валидна, когато ги посрещахме с Бербатов от Юнайтед, Стилиян от Селтик и Мартин от Атлетико. Сега питайте черногорците колко от нашите те са чували. Знаем си ги ние.
