След като изкачахме целия шум от снощния мач (б.р. - 9 май, финалът за Купата) да премине, време е да вземем отношение и да се обърнем към цялата „синя” общественост и към спортните журналисти. Също така и към дребните душици, които повече мразят Левски, отколкото обичат собствения си отбор. Същите онези припознавачи, които за измисления си юбилей по случай двугодишнината си имаха по-малко хора на стадиона, отколкото Левски събра вчера на финала.
Та, същите тези шизофреници вчера бяха припознали Славия (те имат опит в това) и единствената им останала радост за сезона бе спечелването на Купата от „белите”, след като Левски само за два мача ги отказа и от купа и от титла. Да, точно така, само за два мача и припознавачите спукаха гуми, след което уволниха треньора си и останаха без отбор. Толкова за тези дребни души. Сега за Левски! Левскари, през годините сме доказвали, че ние притежаваме несломим дух. Дух, който ни е направил това, което сме – най-великата публика в България, принадлежаща на най-обичания отбор в страната ни. Болката от поредния злощастно загубен финал е огромна, но ние не бяхме там за една тенекия. Ние бяхме на стадиона заради Левски, за да го подкрепяме и да пеем за него! И го направихме! Нека не забравяме, че точно от тези купи имаме 25 във витрината ни и сме национален рекордьор в това отношение. Ние бяхме на стадиона, за да гледаме, как нашите футболисти се раздават от начало докрай…. И го видяхме!
Нашият любим отбор бе излязъл да играе футбол, докато този на чаршафите лежа цял мач по терена. Падна лежане! Имаше моменти, в които по трима слависти симулираха контузии. Налагаше се дори съдията да ги вдига. Левски игра нападателен футбол. Буквално смачка съперника си, в един от най-силните си мачове за сезона, но липсата на шанс, ни лиши от възможността за отбелязването на гол. Когато подобен мач бъде загубен, започват да се търсят виновници и е нормално. Една голяма част от „сините” привърженици се нахвърлиха върху треньора. Други върху играчите. В такива моменти на ярост, това донякъде е оправдано, но нека погледнем реално на нещата. Треньорът няма никаква вина, защото отборът игра.
Делио Роси бе заложил на същите футболисти, които малко преди това бяха изиграли страхотни мачове срещу ловчалии, като ги направи смешни с 10 човека и със същия състав разби Берое в Стара Загора, при това с 4 безответни гола. Нима футболистите бяха виновни? Не мисля! Та „белите” вчера нямаха нито едно чисто голово положение пред вратата на Митрев. Те дори не бяха излезли на терена, за да играят футбол. Инструкциите очевидно бяха да играят антифутбол и те ги спазваха точно. Почти нямаше футболист на Славия, който да не бе получил жълт картон, включително и вратаря. Като стана въпрос за вратаря на Славия, идва моментът, в който трябва да кажем, че Георги Петков изигра мача на живота си. Стражът бе в основата на спечелването на Купата от неговия отбор, защото той вчера имаше ден. Ден, който го вкара и в историята, като най-възрастния играч, печелил този турнир.
42-годишният вратар спаси всичко, което можеше да бъде спасено и с това допринесе неговият отбор да ликува в края на мача. Петков е бивш играч на Левски. Той има спечелени 7 трофея с отбора на „сините” и по ирония на съдбата тези 7 трофея са и последните, които Левски е печелил.
Какво да кажем за Петков? Голям вратар, дребен човек. Разочарованието е огромно, особено, когато през последните години си загубил три важни финала, но нека да припомним една фраза, използвана доста често от нас левскарите, която винаги трябва да изплува в съзнанието ни в такива моменти и тя е: Пише се Левски, чете се Любов. Любовта към отбора превъзхожда всички титли и купи, спечелени досега. Предстоят ни още три важни мача до края на измисленото българско първенство, което беше създадено, за да вкарат един тумор в него. Имаме мач с Лугорец в Разград, след което домакинство на Литекс и за финал мач с Верея.
Трябва да преминем и през този катарзис, който съдбата ни отреди и да се вдигнем много бързо, за да спечелим и трите двубоя, защото ние сме Левски!
Левскар да си, братко, е чест!
