В един неясен момент в мъртвата, спряла нощ в Ливърпул, само часове след новината, че Рафаел Бенитес днес ще бъде уволнен от Интер, желязната ограда отвън на трибуната "Коп" бе окачена с бели парчета плат, всяко от които носещо послание. "Рафа, ела си вкъщи!", пишеше на едното. "Рафа е скаузър", гласеше друго. Наистина, всички те бяха написани с забележително подобен почерк, ала посланието е точно: на "Анфийлд" не са забравили испанеца. Неговата сянка още се разстила нашироко.

И все пак в интернет, в социалните мрежи и фенфорумите, изникваше съвсем различно послание. Доста поддръжници на Ливърпул изпитаха никак не тихо удоволствие от падението на един човек, когото обвиняват за продължаващите проблеми на техния отбор.

Както посочи наследникът му Рой Ходжсън, Бенитес остави "Анфийлд" със състав, който бе едновременно и прекалено голям, и твърде отслабен. Напълни Мелууд с баласт. В една година на лоши решения някак успя да развали генерално погледнато добрата си работа преди това на Мърсисайд. За онези, които мразят неговото наследство, сянката му също се шири, дълга и тъмна.

Това обаче е Бенитес: малцина треньори, малцина образи във футбола предизвикват повече разделения от испанеца. Той е, за някои, победител в Шампионската лига, Купата на УЕФА, двукратен в Примера, Купата на Англия и, отскоро, с клубната Световна купа. Той е тактически новатор, специалист в извличането на максимален ефект от минимални ресурси. Той създава отбори - особено Валенсия и Ливърпул от 2009 г., които играят мощен, бърз, ефективен футбол. Той е топъл и достъпен, стъпил здраво на земята.

За други Бенитес е студен и пресметлив макиавелист. Той никога не е по-щастлив от тогава когато е във война с някого или нещо. Той отчуждава играчи, избира главоблъскащи схеми, постоянно върти състава. Той мисли, че е по-умен, отколкото е. Той е настъпателен и арогантен. Неговите отбори са неприятни за окото, а успехът му се дължи на огромните количества пари, които е имал на "Анфийлд", или безхаберието на други, какъвто бе случаят във Валенсия. 2010 година, неговата annus horribilis (б.пр. - "ужасна година", от латински език), в която загуби две работи - едната със sms, а другата с e-mail, просто бе тази, в която късметът му спря да работи.

Това е дебат, който най-вероятно ще продължи да върви, където и Бенитес продължи кариерата си, било то в Премиър лийг (предпочитан от семейството му вариант заради дома им в Уирал), или в Испания, където задачата да пресъздаде успеха от "Местайя" в разбиването на двата гиганта Барселона и Реал Мадрид несъмнено е привлекателна.

Би било безполезно да се приеме едната теза пред другата, защото всяко доказателство лесно може да се оспори. Едно нещо обаче вероятно би обединило всяко мнение, дори и това на самия Бенитес. Най-голямата грешка, която направи тази година, тези желани за забравяне 12 месеца, бе приемането да наследи Жозе Моуриньо в Интер през юни. Както отбеляза един човек от щаба му, работата там бе "un caramello avellenato", ще рече отровен бонбон. Изглеждащ вкусен отвън, развален отвътре.

Да бъдеш назначен за треньор на най-успешния клуб в света за годината може да изглежда детска игра, въпрос единствено на продължаване на старата траектория. Интер от времето на финала в ШЛ преди седем месеца обаче бе отбор, изграден за миналото. Повечето титуляри, воините на Моуриньо, бяха минали зенита си, изтощени от последния напън за засилване на мистичния ореол на португалеца. Собственикът Масимо Морати бе уморен от разпуснато харчене на пари след 15 години мечти. Клубът бе преситен. Нямаше останала и капка глад. В края на банкета прага престъпи Бенитес, напълно прегладнял. Нямаше как нещата да проработят.

Това може би е най-големият провал на Бенитес - изборът на момент. За разлика от Моуриньо, той не знае кога да пристигне и кога да си тръгне. Напусна Ливърпул една година по-късно от нужното, година в която можеше да е отишъл на "Бернабеу" с огромна репутация по цяла Европа. Той дойде в Интер в единствения момент от тяхната история, когато нямаше каква работа да бъде свършена или поне имаше работа, която всеки би свършил. Това е грешка, която не трябва да повтаря, когато избере да излезе отново на пазара, ако иска споровете да затихнат и наследството му да бъде нещо повече от дебати и съмнения.

Рори Смит, вестник "Дейли Телеграф"

 

текст: спортал

Календарната футболна година на Острова завърши подобаващо – вълнуващо лондонско дерби между Арсенал и Челси (3:1). Малко след Нова година и след като почти навсякъде все още се чуваше звън от чашите с шампанско, в съседна Шотландия феновете на най-великата игра имаха възможност да се насладят на столичния сблъсък Хартс – Хибърниън (1:0) и на вечната битка за Глазгоу между Рейнджърс и Селтик (0:2).

Джерард обратно в редиците на Червените

Разгневени фенове на Ливърпул реагираха мигновено, след като разбраха, че един от техните любимци Фернандо Торес ще напусне клуба.

Хвърляйки поглед към отборите в Топ 4 (Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Арсенал и Челси) на английския футбол и всичките възможни 6 двойки изглежда, че двубоят между Ливърпул и Челси е с най-малък заряд... Но дали действително е така?

През годините не можем да търсим някакво силно изразено съперничеството между "червените" и "сините" от Лондон, но след пристигането на Роман Абрамович на "Стамфорд Бридж" нещата се промениха коренно. В големи периоди Ливърпул бе твърде силен, а Челси незабележим, което правеше мача всичко друго, но не и дерби. До 1997 година Челси имаше едва 4 значими титли във витрината си, а трофеите на Ливърпул едвам са побират в няколко музея.

Колосалните инвестиции в Западен Лондон и фактът, че "сините" винаги са имали страхотна публика направиха от Челси отбор от световна величина и основен фактор на Острова.

По стечение на обстоятелствата именно двубоят Ливърпул - Челси донесе най-много емоции на запалянковците на двата тима (и не само) през последните 5-6 години. Жозе Моуриньо на няколко пъти нажежи обстановката до червено. Сега устатия португалец го няма, но пък дойде сагата "Фернандо Торес", която е на път да взриви обстановката още в неделния следобед на "Стамфорд Бридж".

Челси спечели Купата на Лигата през 2005 година след успех с 3:2 над Ливърпул, но "червените" си отмъстиха година по-късно, отстранявйки лондончани на полуфиналите за ФА къп.

Истинската война между двата лагера обаче се водеше в Шампионската лига. Когато Ливърпул и Челси се изправиха един срещу друг на четвъртфиналите на най-комерсиалната надпревара през 2009 година, това беше пети пореден сблъсък между "червени" и "сини" в Европа. От математическа гледна точка това е почти невъзможно, но ето, че стана...

За първи път двата тима кръстосаха шпаги през 2005 година на четвъртфиналите. След нулево равенство на "Стамфорд Бридж" последва "невидимият" гол на Луис Гарсия на "Анфийлд" и триумфът на Ливърпул в Истанбул.

През следващия сезон Ливърпул получи правото да защити трофея си, въпреки че не завърши в челната четворка у дома. Така "червените" не получиха "country protection" за жребия и попаднаха в една група с Челси. Последваха две нулеви равенства и двата тима се класираха за фазата на директните елиминации, където отстъпиха безславно на Барселона (Челси) и на Бенфика (Ливърпул).

През 2006/07 старите познайници отново се срещнаха. По ирония на съдбата този път Ливърпул отстрани Барса, а Челси - Порто (е, не е Бенфика, но достатъчно близо). Отново три английски отбора на полуфинал и отново двойката Ливърпул - Челси. След разменени победи с по 1:0 "червените" бяха безгрешни при дузпите и отново отстраниха лондончани.

Челси най-после изпита радостта да отстрани Ливърпул през 2008 година. Двата мача завършиха 1:1, но в реванша "сините" измъкнаха успеха след продължения.

Това обаче не бе всичко. Класиката тепърва предстоеше. Когато Фернандо Торес изведе Ливърпул още в 6-та минута на "Анфийлд" изглеждаше, че мърсисайдци са си опекли работата, но след почивката Челси се развихри с три безответни гола. На реванша на "Стамфорд Бридж" пък Ливърпул водеше с 2:0 на почивката. Два гола за домакините направиха резултата 2:2, а в последните минути Челси и Ливърпул си размениха по още две попадения за незабравимото 4:4.

Ето така се роди легендата и не се учудвайте, ако чуете феновете на Ливърпул да запеят за "дебелия задник на Лампард", "кривата глава на мишката Жозе" или пък "кокаиновия баща на Тери" веднага след някой мюнхенски рефрен за вечния враг Манчестър Юнайтед. А това е повече от показателно...

 

"Сините" обаче няма да останат длъжни на скаусърите в неделния следобед, а ние ще ви разкрием какво ще се пее от трибуните на "Стамфорд Бридж" цял мач:

He's now a blue he was a red - Torres! Torres!
He's left The Kop to join The Shed - Torres! Torres!
He used to go out on the rob
but now he's got a proper job
Fernando Torres - Chelsea's new number nine
...They thought he'd always be a red - Torres! Torres!
You'll never walk alone he said - Torres! Torres!
They bought the lad from sunny Spain
he scored a few then grew a brain
Fernando Torres - Chelsea's new number nine!

Испанският нападател Фернандо Торес официално вече е футболист на английския шампион Челси. Бившият вече играч на Ливърпул подписа договор за пет години и половина със "сините".

Рой Ходжсън вече не е начело на Ливърпул. Всички фенове на червените от "Анфийлд Роуд" се надяват датата 8 септември да е доста по-добра за английския гранд, отколкото 11 семтември за американците.

Новото попълнение на Челси Фернандо Торес призна, че е много щастлив от преминаването си в състава на английския шампион.

Капитанът на Ливърпул Стивън Джерард дава пространно интервю за вестник "Дейли Мейл", в което разисква важни въпроси като напускането на Фернандо Торес, завръщането на Краля Далглиш като мениджър, смяната на собствениците на клуба и своето и на Джейми Карагър бъдеще.

Рождения ден на футболен клуб Ливърпул е 15 март 1892 година. Официално. Но всеки истински привърженик ще ви каже, че най-важната дата в историята на клуба е 15 април 1989-а.

 

И досега душата на "Ливърпул" е жива благодарение на... 96 загинали.

 

Стадион "Хилзбъро", Шефилд - историята е известна. Преди полуфинала срещу Нотингам сектора с фенове на Ливърпул е пълен, но полицията отваря вратите за близо 4000 напиращи отвън запалянковци. В резултат, стоящите най-долу, пред близо триметровите огради, са премазани. Униформените отказват да срежат прегражденията и пускат хората на терена чак 15 минути след началото на ужаса - около 15:15 ч. местно време, въпреки че мачът е прекъснат още в 15:06 от съдията. Фаталното закъснение убива 96 фенове, които се задушават на оградите.

 

Денят променя английския футбол завинаги.

 

Министърът на правосъдието лорд Тейлър изготвя доклад за сигурността по стадионите. Никъде в Англия не се разрешават правостоящи, премахват се оградите край терена, засилва се контролът и се променя системата на продажба на билети. Заради "Хилзбъро" сега на английските стадиони е удоволствие да заведеш детето си.

 

А Ливърпул? Ефектът от трагедията бе поразителен. Травмата от преживяното прогони от отбора най-добрите му футболисти, а треньорът-икона Кени Далглиш си тръгна уморен. Най-вече психически. Кени посетил всички погребения, постоянно бил в контакт със семействата. Години по-късно разкри, че домашния му телефон звънял и в 2 през нощта, били опечалени близки.

 

Ливърпул като машина, която мачкаше безмилостно, вече бе в миналото. Но клубът се прероди - играчи, ръководители и запалянковци се свързаха в близост, която никога преди това не бе постижима. Целият град почувства по нов начин клуба и червения му цвят.

 

Грешка - целият свят. Защото вечерта след трагедията Милан прие Реал в полуфинал за КЕШ. В първата минута мачът спря, играчите застинаха на терена, а от уредбата на "Сан Сиро" зазвуча химнът на Ливърпул - "Никога няма да останете сами". Пееше и целият стадион, пълен с италианци.

 

Преди четири години в Атина, на финала в Шампионската лига Ливърпул - Милан, английските фенове благодариха за онази почит с огромен транспарант.

 

Както и при Манчестър Юнайтед, с трагичната гибел на "бебетата на Бъзби", и Ливърпул сякаш намери своя опора в настъпващите времена на маркетинг и роботизиране в модерния футбол. И спаси душата си, остана себе си.

 

Вече 22 години, на този ден стадионът почти се пълни. Идват фенове, бивши играчи, тогавашният кмет на Ливърпул, вътрешният министър, както и привърженици на други отбори. В този ден футболът е единен, почита паметта на невинни жертви, дадени в негово име. И помогнали той да стане по-добър.

 

Преди година премиерът Гордън Браун призна, че 96-те загубени живота са спасили хиляди, тъй като трагедията предизвикала революционните промени в организацията на футбола на Острова.

 

Ливърпул има поне 96 причини да знае, че резултатът на терена, един грешен пас, неточен удар или продаден играч, далеч не са най-важното нещо на света. И всеки един от трибуната Коп знае същото. Клубът живее втори живот след "Хилзбъро", а е обзет и от изгарящата обсесия да помогне на феновете в борбата им за справедливост.

 

Тази кауза придоби глобални измерения. Да, Ливърпул живее за титли и рекорди, но сърцето на клуба бие заради 96-те.

 

Преди няколко години в мач с Арсенал в първите шест минути "Анфийлд" не спря да пее само един и същ рефрен - "Справедливост за 96-те". Оглушително.  А хореографията на Коп-а бе само с една изписана дума: "Истината". На терена отборът падна с 1:3, но и досега феновете наричат това "най-великата вечер на "Анфийлд".

 

Шестте минути на тази невиждана демонстрация (точно в 15:06 ч., шест минути след началото, е прекъснат мача на "Хилзбъро") впечатлиха дотолкова Тиери Анри от "Арсенал", че той даде интервю, в което се разкая, че е вкарал гол срещу тези фенове. Французинът може да е спокоен - за тях има много по-важни неща от един допуснат гол във вратата на Ливърпул.

 

Още акценти:

 

“Справедливост за 96-те”

Кампанията “Справедливост за 96-те” няма за цел финансови помощи за семействата на загиналите. Тя цели да се докаже невинността на жертвите, която бе поставена под съмнение преди 22 години. На прицел е и вътрешното министерство, което така и не направи разследване сред служителите си и не разкри кой е издал фаталната заповед за отваряне на вратите. Няколко полицаи, свидетели на събитията, се самоубиха в годините след “Хилзбъро”. Имаше двама осъдени офицери – Дейв Дъкенфийлд и Брайън Мъри. Но впоследствие бяха амнистирани, а при повторния опит за процес, и двамата доказаха невъзможност да бъдат съдени по болест. Сега са пенсионери с пълна полицейска пенсия и почести.

Бойкотът на “Сън”

В град Ливърпул вестник “Сън” е заклеймен и бележи най-малките си продажби в цяла Британия. На 19 април, 4 дни след трагедията, главният редактор Кевин Макензи лично нарежда на първа страница да се пусне огромно заглавие “Истината”. Там се описва как пияни фенове претърсвали джобовете на загиналите, които били наредени на терена. Полицаи и свидетели отрекоха, а “Сън” се извинява поне 10 пъти през годините за огромната грешка. А Макензи наскоро започна работа като директор в ВВС, но след вълна от протести и заплахи, че клубът ще бойкотира най-голямата медия в страната, бе уволнен. А на всеки мач на Ливърпул в Европа активисти раздават на фенове, идващи да подкрепят отбора от други страни лепенки с надпис ”Не купувайте “Сън”.

Най-големите трагедии без хулиганство

 

1971 г. – На стадион “Айброкс” 66 привърженици на “Рейнджърс” са премазани по подобен начин при срутване на ограда върху сектора им.

 

1982 г. – 66 руски фенове загиват на входовете на стадион “Лужники”, докато десетки хиляди се опитват да се измъкнат в края на мача “Спартак” - “Харлем”. Късен гол на домакините предизвиква тълпата да тръгне да се връща и върху хлъзгавия бетон се случва трагедията. Тогава властите обявяват цифрата 66 за загиналите, но и до днес неофициално се смята, че жертвите са повече.

 

2001 г. – Срутва се трибуна на националният стадион в Акра, Гана. На нея имало с 3000 фенове повече, отколкото е капацитетът. Загиват 127 ганайци.

 

1985 г. – Запалва се трибуна на стадиона на “Брадфорд”, по време на мач с “Линкълн”. В пожара, а и в опитите да прескочат огради и да избягат, загиват 56 фенове.

 

Дидро, sportcafe.bg