Да си професионален футболист има очевидни привилегии, особено ако си звезда. Популярен си, славата ти надхвърля населеното място, в което живееш, а и заплащането е далеч над средното и дори най-доброто, което можеш да получиш в повечето други сфери на професионалното си развитие.
Кариера - мечта, ще си кажете. Има обаче и някои малки недостатъци. Например - най-големите ти провали също се улавят от камерите, точно както и триумфите ти.
Ако сте забелязали, някои от най-великите кадри от спорта - снимки или видео, не са на екзалтирани победители, не са вулкан от радост след победа или купа.


А са такива като онзи от Йокохама през 2002-ра, минутка след края на финала на световното първенство. На него Оливер Кан е седнал, подпрян на гредата на едната от вратите, загледан в нищото. Неговите скули, изрязани като с трион, но в идеална симетрия, белите му чорапи, бръчките, образувани по челото и около очите, сякаш подсилени от ужасните чувства, които се борят зад това лице. Всеки детайл е шедьовър в тази снимка.


Германия току-що бе загубила финала от Бразилия с 0:2 и световната титла бе избягала. Най-невероятното на тази снимка е колко малък изглежда Кан. Някак незабележимо малък. А той, убедени сме, че го помните, бе гигант. Така и го наричаха - Кан - Титан.

 

Но на този фотос е някак далечен, малък и уязвим. Поражението го е съсипало. Това е имиджът, който най-добре описва Кан в цялата му кариера. Не онези, в които крещеше побеснял срещу нападателите, не страховитите му скокове, с които препарираше всеки, дръзнал да застраши вратата. Не плонжовете, спасяванията, гримасите и трофеите.


Това бе кариера, застлана с успехи. Спортен път на човек, който не искаше, не приемаше и не допускаше да загуби. И когато това се случеше - а то е неизбежно, сякаш изчезваше от света, превръщаше се от Титан в джудже. За да изживее немислимото. Човек с 8 титли на Бундеслигата, с короната на европейски шампион, както и над 500 мача в германското първенство. И въпреки това, Кан сам има усещането, че на най-голямата сцена, спортът някак отказа да му сервира триумфалните камбани. Даде му образа на поражението.


Неговата поява на световната арена, може да се каже, е през сезон 1993-94 г., когато се утвърди като титулярен вратар на Карлсруе. Тимът направи паметен сезон в Купата на УЕФА, като по пътя си помете Валенсия на Любо Пенев, побеждавайки го със 7:0 у дома. Байерн не спи, както знаем. Появи ли се нещо качествено на немския хоризонт, веднага се прибира. И следващото лято колосът си взе нов вратар.


През първия му сезон в Мюнхен, Кан вдигна Купата на УЕФА, като по пътя към трофея запази 5 "сухи мрежи". На финала бе победен Бордо на Зинедин Зидан. Така започна флиртът на Оли с купите. Последва дубъл в Германия, а и европейска титла с Германия през 1996-а, макар и като резерва.


Но първият му истински грандиозен финал, на най-високо ниво, и вече като водеща фигура, завърши с ужасно разочарование.
Барселона, 1999-а. Нощта, в която Байерн изпусна спечелената купа в Шампионската лига. Това бе странен мач, в който Кан почти нямаше работа. Юнайтед опитваше да върне ранния гол на Марио Баслер, но не създаде кой знае какви опасни положения. И тогава...


Теди Шерингам вкара изравнителния гол в долния ъгъл, а Кан безпомощно вдигаше ръка в средата на вратата, искайки засада. Никакъв шанс.

 

Секунди по-късно - катастрофа. Солскяер продължи топката към вратата след отклоняване с глава и - 1:2. Удивително е да наблюдавате реакцията на Кан в този миг, ако гледате видеото от гола. Сякаш бетонните му крака се огъват, а ръцете му отиват на бузите, оттам - на гърдите, спускат се безпомощно, а той сякаш едва се държи прав.


Реакцията му е като в Йокохама 3 години по-късно. Смъртно ранен Титан. Байерн и Оли се надигнаха от разочарованието в Барселона и спечелиха трофея 2 години по-късно в Милано. Там Кан игра основна роля. Това бе неговият финал.

1:1 след 120 минути. Дузпи. Територията на вратарите. Планетата на Кан. Байерн изпусна още първата, а в два последователни удара на съперниците Оли не можеше да направи нищо. Още една купа ли щеше да му избяга кошмарно? Първата жертва бе Захович - спасяване вдясно, с огромен разтег на тялото и изкривена, крещяща физиономия. Равенство.


Но Андерсон изпусна и Байерн пак бе на ръба на бездната. Карбони стреля точно в средата, на добра височина, изключително трудно за вратаря, а Кан вече летеше вляво. Но някак спря полета, извади ръката си сякаш извън тялото и отклони силния удар в напречната греда. Равенство! Нататък никой от Байерн не бъркаше, сякаш с усещане за вина пред Титана, който остави отбора в играта. Пелегрино от Валенсия стреля ниско, Кан спаси - триумф!


Три спасявания от 7 изпълнени дузпи. Страховито. И още веднъж в кариерата му изглеждаше, че футболът ще стане "Планета Кан" - на Мондиал 2002. Това световно първенство ще бъде помнено с няколко неща. Сенегал, победил шампиона Франция в мача на откриването и стигнал четвъртфинал. Французите, отпаднали позорно в групата. Аржентина със знаменития си отбор, която също не излезе до елиминациите дори. Роналдиньо и неговият удивителен гол срещу Англия, подпомогнат от Сиймън.


И дуото Кан - Балак. Двама срещу 11 в някои мачове, но докарали Бундестима до финала. За съжаление срещу Бразилия от дуета бе останал само Оли, защото Михаел Балак бе наказан. И точно в мача за трофея, на най-високата сцена, съдбата обърна гръб на Титана. Удар, който не би следвало да го затрудни особено. Изпусната топка, за зла беда точно в краката на Роналдо. На онзи Роналдо, когото наричаха Феномена, в онази година и на онова първенство, на което той не пропускаше положение. Машина. 1:0 за селесао, а след няколко минути и втори гол, който събори немската крепост. И след това седнал на гредата, Кан изжиявяше загубата си. Своята - както приемаше всяко поражение.


Така единствената голяма празнина в CV-то на Кан остана световната купа. Така, както днес гледаме визитката на Джиджи Буфон и очевидно ни липсва Шампионската лига. От всичко друго има по много. Къде е Титана в класацията на вратарите в историята ли? Някъде доста напред. Наричаха го "ултра агресивен", "манияк" и как ли още не - и наистина имаше моменти, когато особено визуално по телевизията приличаше на такъв.

 

Но това бе контролирана агресия. Той просто не можеше да понесе мисълта да получи гол, за предотвратяването на което използваше всички физически сили, които имаше. Онези три години от Барселона до Йокохама, в които се събраха двата му най-големи провала, но между тях бе и върховният му триумф, сумират цялата му кариера.


Не че той лично има от какво да се притеснява, когато гледа кадрите. Просто позицията на вратаря, особено на такава голяма сцена, обикновено е като на водещия актьор, който няма право да сбърка реплика. Всяка негова грешка се вижда от милиони чифтове очи по света.


И до днес Оли не може да се отърве от кошмарите в Барселона и Йокохама, признавал го е неведнъж след края на кариерата.
Но те са доказателство, че дори най-бляскавият футболен триумф не идва еднозначно и ничий път в играта не е белязан само от върхове и злато. Кан-Титан видя и двете страни на медала. И името му остава записано като на един от най-големите на поста му. До Яшин, Дзоф, Майер, Бенкс и останалите.