„Знаеш ли за какво мечтая, Румба? Да доживея 70-те, а в двора на къщата ми да щъкат внуци. Ама много внуци. Цял отбор. Да тичат, да се гонят, да правят бели. А после да седнем заедно и аз да им разказвам за световното в Щатите“. Това беше една от големите мечти на големия Трифон Иванов.
Мечтата му полетя заедно с него нагоре в небесата. Там, където Бог го прибра…
Чухме се за последно в сряда. Беше в настроение. В голямо настроение. Пусна една серия от своите бъзици, от които можеш да припаднеш от смях. После ми разказа как Краси Минев и Владо Памуков ходили до Търново, за да му вземат интервю. Той тях много ги ценеше… И се разбрахме да се чуем скоро за ново интервю. Божичко, кой да предположи, че това ще е последното в живота му…
Какво нещо е съдбата? Трифон си отиде в навечерието на именния си ден – на Трифон Зарезан. А той ги режеше всичките противникови нападатели. С виолетовия, с червения, с националния екип. С екипите на Ксамакс, Бетис, Рапид. Беше майстор на шпагата. Какъв ти майстор, направо цар! И затуй го коронясаха за футболен цар на България през 1996 година.
Снимахме го насред Царевец с царски одежди и жезъл. Брадясал и зъл. Ходихме до театъра във Велико Търново с фотографа Тони Узунов и бате Ганчо Гатев, за да ни дадат царски костюм. Като разбраха, че са за Трифон, всички извикаха в едни глас: „Ами на него дрехите най-много ще му ходят!“. И така си беше.
Като ги облече Туньо и като застана на входа на прочутия хълм – направо да ахнеш. Цар та дрънка, братче! Достолепен и могъщ – истински потомък на Асеневци! И понеже си беше шегаджия, обърна се към нас и с царски глас, максимално плътен и дебел, изрече: „Давайте да тръгваме направо за София и да правим преврата!“
Трифон беше добряк извън терена, но зъл и свиреп на игрището. Питайте нападателите. Те се стряскаха най-много от него. Та даже и вратарите. Трифон ги режеше и тях. С красиви тупалки от на майна си Райна. Питайте и Невил Саутол – бившия вратар на Уелс. Да видим дали си спомня евроквалификацията на 14 декември 1994 година. Завалията, сигурно още се стряска насън от фамозното изпълнение. Ако някога Меси или Роналдо вкарат такъв гол, да се обадят.
Трифон наистина не прощаваше на никого. Захапеше ли ги, няма измъкване. Помня, че през пролетта на 96-а му гостувах за десетина дни във Виена. Тогава предстоеше полуфиналният реванш за КНК между Рапид и Фейенорд. Всички се бяха наплашили от острието на холандците Таумент. Беше наистина добър футболист. Трифон обаче махна с ръка и отсече: „Това реге с плитките ли, бе?! Тоя му изпивам кръвчицата и косицата, а тия ги мачкаме с 3:0!“. И позна. Хем не му даде на Таумент да разбере къде е топката, хем и Рапид победи с 3:0!
Мачът свърши и тръгваме към съблекалнята, за да чакаме нашия герой. А там, пълно с народ. И като се показа Трифон, и като заподскачаха тия уж хладни австрийци. На ръце го понесоха! После взе да дава автографи. Минаха 10, 15 минути, Туфката не спира да се разписва. Ние чинно стоим, а той вика: „Ако трябва, цяла нощ ще чакате, но докато и на последния не дам автограф, никъде не тръгвам!“.
Такъв си беше…
Сбогом, Трифоне! Сбогом, приятелю! Ти вече не си сред нас, но твоите голове, твоите мачове, твоите фамозни отигравания никога няма да умрат. Те са вечни. Вечен си и ти, защото легендите също никога не умират.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ СПОРТ
