Игра за спонсори, богати агенти, мачове всеки ден и бутонки в цветовете на дъгата
Беше време, когато на гърба на Лионел Меси нямаше да трябва да пише името му. С тази игра всеки щеше да знае кой е този дребосък.
И изобщо – защо преди 1990-а на фланелките на играчите не пишеше нищо, а имаше само номер?
Просто знаехме кои са! И без социални мрежи, и без набиването на имиджовите им кампании пред очите ни. Добрите играчи си се познаваха в цял свят.
Как си го представяте онзи чоглав бунтар със зелени бутонки с розови връзки!?
Не им се налагаше даже да играят в тигрови, зелени или сигнално оранжеви бутонки. Обуваха си черните – всичките до един.
Христо Стоичков в цялата си кариера рита с „Кронос” – едни обикновени футболни обувки.
Как си го представяте онзи чоглав бунтар със зелени бутонки с розови връзки!?
Темата „за и против модерния футбол” често е монолог от трибуните на стадионите (особено в Германия, където май най-добре разбират какво се опитват да им отнемат).
Защо протестират тези хора? Нали има Шампионска лига, футбол всеки ден... Звезди като Меси и Роналдо.
Футболът преди ерата на телевизионните пари бе нещо съвсем друго. Ако сте роден след 1990-а и се чудите какво толкова сме намирали у този топчест дребосък Марадона, ето какво: Той беше гений, когото жадувахме да видим веднъж на два-три месеца, ако имаше късмет да засечем някой негов мач по сръбска, руска или – и това се случваше – по родната телевизия в евротурнирите.
Очарованието на велики личности като Марадона бе, че не течаха от „чешмата” по 3 пъти в седмицата и около тях се раждаха митове.
Всъщност думата очарование все повече убягва, когато се говори за футбол.
Най-чаровният – английският, първи продаде душата си и се превърна в надпревара по тв пари, имидж, маркетинг и реклама на всеки възможен продукт пред азиатците.
Най-чаровният – английският, първи продаде душата си и се превърна в надпревара по тв пари, имидж, маркетинг и реклама на всеки възможен продукт пред азиатците.
Помним времената, когато на борсата за футболни маниаци в София се водеха разговори кой хванал влака за Унгария да гледа Манчестър Юнайтед срещу Печ, или кой засякъл снощи по сателита Саутхемптън – Ливърпул (4:2 с три гола на Матю льо Тисие).
Или как централният защитник на Блекбърн играл 70 минути с кървава, пукната глава. Тогава беше мач за купата, Блекбърн не бе стигнал още първото ниво на английския футбол.
Тогава чакахме по руския канал Спартак да иде на „Сантяго Бернабеу”, а и без имена на фланелките знаехме имената на героите от двата тима – Мичел, Бутрагеньо, Гордильо, Санчес... Радченко, Шалимов, Шмаров...
И без интернет се оправяхме.
Мнозина и досега си пазят изрезките от вестници или списания за мондиалите през 1982-ра и 1986-а, които бяха единствен справочник за тези първенства у нас.
Как се чакаше всяка поява на Марадона или англичанина Кийгън, на Платини... как гледахме изумени бразилците през 82-ра и кой не е бил влюбен в онзи отбор.
С възкъсите им гащета и сръчни крака, така си подаваха топката, такива голове вкарваха. Зико... Мнозина днес не знаят колко добър беше Зико! Нарекоха го Белия Пеле още, докато истинският Пеле завършваше кариерата си в Щатите!
Сега имаме договори за милиарди във Висшата лига, която все повече се превръща в театър.
Разликата между нея и нормалния футбол се задълбочава, като скоро изпадащ тим от английското първенство може да посегне да си купи водещ играч на Бенфика, например. Или на Аякс – отбори, трупали реноме и история с десетилетия. И изградили го с произведени играчи като Еузебио и Кройф.
А не с покупки за умопомрачителни суми и направо нелепи заплати на фона на това, за което се бори ежемесечно обикновеният човек.
Няма вече традиции и реноме – всичко се мери с това колко богат си, колко фланелки продаваш и колко по-добре е брандирано лятното ти турне на някой континент, пълен със зажаднели да те видят фенове.
Няма вече традиции и реноме – всичко се мери с това колко богат си, колко фланелки продаваш и колко по-добре е брандирано лятното ти турне на някой континент, пълен със зажаднели да те видят фенове.
Грандове са тези, които имат пари за най-високите заплати.
Агенти – други вредители на играта, разпределят кой къде да отиде не заради името и реномето, а заради високите лични условия.
Така например Мендеш – латино тип с тен, който е мениджър на Роналдо, е по-богат от Стяуа и Цървена Звезда взети заедно. А те са европейски шампиони, дали велики играчи на футбола. Мендеш е дал само обиграната си усмивка и е взел комисионни за стотина милиона от играчи, за чието спортно-техническо развитие няма никакъв принос.
Билетите за мачове са поскъпнали поне 20 пъти (не говорим за България, изключваме я от тази носталгично-романтична препратка).
Единствено германците се държат засега, но икономически Бундеслигата също ще поддаде рано или късно, за да оцелее. „Не на английския модел, не на модерния футбол”, написаха фенове не няколко немски тима миналата събота в организиран протест по стадионите.
Те искат да гледат Томас, Щефан и Франц на терена и да плащат толкова, колкото наистина струва съботното забавление. И засега го получават, но са оазис в иначе потъналия сред водопада от пари европейски футбол.
Мач в понеделник вечер – испански, английски, италиански (заради изискванията на телевизиите).
Мач във вторник – Шампионска лига или турнири за купи.
Мач в сряда – същото.
Мач в четвъртък – Лига Европа, турнири.
Мач в петък – немски, испански...
Над 20 мача само по нашите канали през уикенда.... Футбол до втръсване.
Всичко това се слива в една лента от ритане на топката пред очите ни, ако не успяваме да пресеем какво да гледаме. Как да помним в края на сезона ярката игра на някого, когато сме гледали хиляди мачове, някои от които – абсолютно несъстоятелни?
И тук идва ролята на медиите, които ни облъчват – този е страхотен, онзи играе невероятно, а това първенство е най-силното в света. Те формират мнението на един объркан потребител, който е забравил какво е истинското усещане да си на стадиона и да гледаш футбол. И да изпиташ удоволствието от него. Не ценител, а потребител.
Световното е първенство за уморени от натъпкания с безсмислени мачове играчи и все по-разочаровани фенове.
Празни стадиони имаше дори в Бразилия (където футболът е наравно важен с живота). Игрите на ФИФА със спонсори и корупционните схеми, по които се определят домакините, също движат колелото на играта към обезличаване.
Както и тези на УЕФА, превърнала Шампионската лига в надпревара на петролни долари и бездънни бюджети.
И за десерт – оставила финала в своя луксозен гала турнир почти изцяло на спонсори.
За Ливърпул – Милан (2007 г. в Атина) само 38 000 билета от 72-хиляден стадион бяха разпределени между финалистите за свободна продажба.
За Реал – Атлетико (2014-а в Лисабон) вече бяха 30 000 на 80-хилядния „Луш”.
Останалите са за шефове от фирмите - спонсори, гости на УЕФА, ВИП-лица и всякакви други костюмирани типове, които показват прическите си на „събитието на седмицата”.
Какво да очакваме? Може би финал само пред директори и бизнесмени? Защо не – нали те издържат играта...
Ето срещу това също са плакатите „против модерния футбол”.
Той отдавна е паркет с червен килим за богати, а не играта за обикновения работещ човек, както я описа великият Брайън Клъф през 70-те.
Клъфи вече го няма. „Неговия футбол” също е на изчезване.
Хенри О'Дейвид, Sportinglife.bg
