Казвам се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979 г.

Може би все още някой си спомня за мен. Бях човек на 33 години, който един ден беше убит на Стадио Олимпико от сигнална ракета, изстреляна от ултра фен на Рома. Когато ме уцелиха ядях сандвич. Моята съпруга Уанда се опита да извади металната тръба от дясното ми око, но тъй като ракетата все още гореше, спря за да не си опари ръката.

Лекарят, който ми оказа първа помощ заяви, че дори и във войната не е виждал толкова сериозна рана.

На следващия ден всички вестници показаха снимка, направена преди няколко месеца, на която бяхме с моята съпруга в един ресторант. Само вестник Il Tempo (Времето) публикува снимка, на която бях проснат на земята, с окървавено лице и празна дясна очна кухина. Аз бях втората жертва на футболните фенове в Италия. Първата беше фен на Салернитана, който през 1963 г. почина в следствие на сбивания, избухнали по трибуните, с феновете на Потенца.

От личностите в света на спорта първият, който дойде в болницата Santo Spirito, където бях пристигнал вече мъртъв, беше президентът на Coni  Франко Кораро.

Братовчед ми, когато чу по радиото името ми, помисли че става дума за мой съименник.

Брат ми, когато разбра за нещастието, почуства силна вина, защото той ми беше дал билета, и онзи ден на стадиона той трябваше да бъде на моето място.

Съпругата ми, която беше до мен в линейката, през цялото време ме молеше да не умирам и ми стискаше силно ръката. След като приключи набързо в полицията и получи обратно документите и личните ми вещи, тя изпадна в криза и започна да крещи. На снимките по вестниците тя беше снимана с майка й, която я утешаваше и държеше ръката й. Лицето й беше уморено, изпито, а в очите й имаше нещо ужасяващо.

Името ми и това на моето семейство бяха съпоставяни във вестниците цяла седмица след убийството. Аз единодушно бях обявен за нормален и спокоен човек, с една единствена страст – тази към Лацио. Някои вестници подчертаха много пъти, че имам работилница в съдружие с брат ми и че живея в едно модерно римско предградие, наречено Mazzalupo. Някой всекидневник пък беше написал че съм си купил цветен телевизор на изплащане и единствения ми лукс бил едно BMW втора ръка, което съм държал в гараж и съм лъскал като огледало.

След смъртта ми капитанът на Лацио, Пино Уилсън звънна на съпругата ми да изкаже съболезнования. И кметът на Рим, Петросели звънна и предложи да плати разходите по погребението ми и да даде на семейството ми социален асистент. Играчът Лионело Манфредония отиде на посещение на семейството ми, подарявайки на най-малкия ми син своята фанелка с номер 5.

На погребението ми беше целият отбор на Лацио, заедно с треньора Боб Ловати и президента Ленцини. Играчите на Рома пък не присъстваха, защото бяха в командировка и щяха да играят с Потенца за Coppa Italia. На тяхно място клубът изпрати момчетата от Примавера. На погребалната церемония присъстваха хиляди хора и на този ден беше обявен градски траур.

Фондацията Лучано Ре Чекони прехвърли 1 милион от благотворителност на семейството ми. Управителния съвет на Лацио отпусна сумата от 5 милиона като знак на солидарност. Спортен клуб Рома сложи плоча в Curva Nord за да напомня за мен.

Брат ми Анджело предложи на двата римски отбора да изиграят смесен мач Лацио – Рома, т.е. с лациали и романисти смесени в 2 формации, но накрая нищо не стана. За няколко дни станах предмет на дебати за насилието по стадионите. Кметът на Рим потвърди, че трябва да се обсъди тази трагедия и да се дискутира във всички спортни клубове и училища. Някой предложи по стадионите да бъдат инсталирани телевизионни камери в определен периметър, където да бъдат изолирани агресивните фенове.

Главният арбитър Джулио Кампанати поиска премахване на кадрите съдържащи насилие от телевизията.

За няколко месеца бяха взети драстични наказателни мерки: беше забранено влизането на стадиона с пръчки на знамена, тъпани, трансперанти с агресивни лозунги и др, които могат да се окажат опасни. Публиката трябваше да подкрепя любимия отбор само с глас и  ръце. Моето име беше, поради обстоятелствата, възпято от феновете на Лацио и подигравано от феновете на Рома. По стените на града и днес още могат да се прочетат надписи, които казват: "Папарели, ще бъдеш отмъстен", или "Папарели, няма да те забравим", или също "10,100,1000 Папарели", или "Папарели, изгуби си хубавите години". През последните години вестниците не писаха много за мен, само в случай на ново престъпление на стадиона.

На петата годишнина от моята смърт, феновете напомниха за мен на един мач с Кремонезе. На трибуна Тевере разгънаха един трансперант с надпис: "Винченцо живее" , докато Curva Nord пееше: "28 октомври – национален траур".

На десетата годишнина откриха Lazio Club Nuovo Monte Spaccato, Vincenzo Paparelli.

Годишнината на моята смърт беше чествана от феновете на Лацио от Curva Nord повече от 15 години, после за известно време настъпи тишина. Футболният турнир "Винченцо Папарели" се игра само 3 пъти, после беше спрян поради липса на средства.

Ремонтните работи на Стадио Олимпико от Италия’90 заличиха "курвите" от едно време, а с тях и мраморната плоча, която напомняше за мен. В електронната търсачка Yahoo, когато напишеш името и фамилията ми в кавички, резултатът винаги казва "Няма намерени резултати".

В архива на вестник Messaggero излиза, че последният път, в който е споменато за мен, е 5 февруари 1995 г., във връзка с една кратка статия за моя убиец.

Моят убиец се казваше Джовани Фиорило, беше на 18 години и беше безработен строителен архитект. Веднага след убийството той си покри следите и се укриваше от правосъдието. Някой го беше забелязал в Пескара, друг в Бреша, трети във Фрозиноне, където искал да си купи цигари. След 14 месеца в нелегалност беше заловен. През 1987 беше осъден от Касационния съд за непредумишлено убийство: 6 години и 10 месеца на него, който беше хвърлил ракетите, и по 4 години и 6 месеца на другите двама съучастници, които са му помогнали да вкара на стадиона ракетите и да ги използва. По време на скитането в Италия и Швейцария почти всеки ден звънеше на брат ми Анджело, искайки прошка и кълнейки се, че не е искал да убива онзи ден на стадиона.

Той беше момче, като много други, живееше на площад Викторио, беше изстрадал по Рома. Майка му работеше на пазара, баща му беше механик. Беше човек от народа, както и аз.

Статията във вестника казваше, че Джовани Фиорило е починал на 24 март 1993: или от свръх доза, или употребил нещо по-лошо.

Брат ми Анджело му беше простил, така както му бяха простили съпругата и синовете ми. Едно нещо е сигурно – това момче е било нещастно, така както и аз.  Казвах се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979г. Може би все още някой си спомня за мен.

Разказ на Масимилиано Говерни, написан за "Gazzeta dello sport" през октомври 1999 г.
Текстът е взет от книгата "Nobilta Ultras"