„Никой да не мърда, това е обир!“. Мъжът, изкрещял тази смразяваща фраза с дрезгав глас, е вдигнал догоре яката на палтото си. А под модерната му шапка се разстилат светлорусите му коси.
Датата е 18 януари 1977 г. Действието се развива в бижутерски магазин в Рим. Собственикът Бруно Табочини светкавично вади пистолета си и стреля, без да се замисли. Той е обиран два пъти само през последната година и си е обещал, че повече няма да е в ролята на безпомощна жертва.
Куршумите покосяват автора на заплахата, който е с ръце в джобовете - опитал е да внуши, че там има оръжие. С него са двама приятели, които се превръщат в ужасени свидетели на най-нелепата смърт в историята на футбола.
Мъжът с русите коси се свлича на пода, в гърдите му зеят няколко дупки. Младият, успешен и обожаван от феновете халф на Лацио Лучано Ре Чекони се бори за последната си глътка въздух.
„Това е шега, това е само една шега“, успява да промълви едва-едва. „Чеко, ставай, стига толкова“, разтърсва го невярващият му съотборник Пиетро Гедин. Той до последно се надява, че дори и тази трагична сцена е част от поредния майтапчийски сценарий на приятеля му.
Само че от раните тече истинска кръв. Пристигналите след броени минути карабинери не могат да помогнат с нищо. В 20,30 ч. лекарите само констатират смъртта на 28-годишната футболна звезда.
Шегата с обира е напълно в стила на Лучано Ре Чекони. Няколко дни по-рано той искал да я приложи в друг магазин, но не намерил съмишленици.
Русокосият Ангел, както го наричат тифозите, израства в малкото градче Нервиано в околностите на Милано. В детството му на почит били простите нрави, простите радости и простите майтапи. Да намажеш обувките на съотборник с кравешки лайна, да се приземиш на тренировъчния терен с парашут, да скриеш ключа от съблекалнята – това са запазени марки на Лучано във всички отбори, където играе.
Момчето, което някога гони топката на поляната пред църковното училище, стига чак до националния отбор. Но не отглежда в себе си и капка високомерие. Живее обикновено и праволинейно.
Сам не вярва докъде е стигнал в кариерата си. Като състезател на третодивизионния Про Патрия е принуден да работи допълнително в местен автосервиз, за да изхранва себе си и близките си. По време на службата в армията допълва арсенала си от шеги с грубоватия войнишки хумор.
На терена Ре Чекони не е особено грациозен – с мъка обработва топката, трудно бележи голове и често си изкарва червени картони. Точно с тези качества привлича вниманието на Томазо Маестрели – тогава треньор на Фоджа. Специалистът иска да приложи тоталния футбол на Аякс и се нуждае именно от играч, който не жали нито себе си, нито съперниците.
Ре Чекони може да изглежда като ангел, но на терена се превръща в демон. Тича като хрътка, без да покаже признак на умора през всичките 90 минути. Печели единоборствата на всяка цена. А извън терена отново се превръща в себе си - спокоен, весел и безгрижен.
Фоджа сензационно влиза в Серия А. А след година Томазо Маестрели се мести в Рим като наставник на Лацио. Посрещнат е на нож заради факта, че някога е носил екипа на Рома. А тимът изпада във втора дивизия.
Треньорът не се отчайва - въвежда желязна дисциплина и само за един сезон връща „орлите“ в елита. Започва да сглобява състав, който да се бори за титлата. Звъни на Ре Чекони. „Аз в Лацио? Ценя хумора ти, тренер“, смее се полузащитникът. Само че Томазо не се шегува.
Лучано бързо се превръща в обединяващото звено между старата гвардия и новите герои. Спойката е брилянтна - най-напред Бандата на Маестрели печели сребърните медали, а през 1974 г. вдига първата титла в историята на клуба. Бонусът за Ре Чекони е повиквателната от националния отбор - точно преди световното първенство.
В пика на славата си Маестрели е диагностициран с рак на черния дроб и не успява да завърши следващия сезон на пейката. Футболистите са в тежък емоционален срив.
Самият Лучано е флегматичен и апатичен на терена. За треньор е назначен Джулио Корсини, а Лацио отново е пред изпадане. Кожата е спасена при краткосрочното завръщане на Маестрели, но специалистът просто няма сили за нещо повече - умира на 2 декември 1976 г.
По това време Лучано е контузен и изпада в депресия. Вече не му е до шеги. Радост му носи само семейството - съпругата му Чезарина, синът и дъщеря му.
На 18 януари 1977 г. лекарят на Лацио му съобщава, че може да се включи в тренировките още на следващия ден. Ре Чекони най-после се усмихва. Вечерта излиза със съотборника си Пиетро Гедина и бизнесмена Джорджо Фратичоли, за да отпразнува чудесната новина.
Фратичоли моли приятелите си да се отбият през бижутерския магазин - налага му се да изпълни някаква поръчка. „Няма проблем, ще ни отнеме минута“, усмихва се Ре Чекони. И наперено влиза през вратата, за да срещне съдбата си.
Какво точно се случва около 19,30 ч. е неясно и до днес, въпреки че всички свидетели на „грабежа“ са живи и здрави. 70-те години са тежък и кървав период в Италия - десните воюват с левите, Червените бригади устройват терор срещу полицията и чиновниците, а дори и в Рим често се водят престрелки.
Нервите на собственика Бруно Табочини са опънати до скъсване, макар че в никакъв случай духът му не е покорен. Той вече два пъти е предавал на полицията бандити, опитали да го ограбят.
След години разследване синът на Ре Чекони - Стефано, и няколко журналисти стигат до извода, че Лучано е можел и да не крещи за обир. Тримата мъже с вдигнати яки и в заплашителни пози са напълно достатъчен повод да посегнеш към пистолета. Табочини няма как да осъзнае, че това е опит за шега.
Съдът освобождава бижутера с мотива, че е стрелял при самоотбрана. Не следват никакви протести - времената са такива, че дори подобна абсурдна история не може да шокира обществото.
На погребението се стичат хиляди фенове на Лацио. Те невярващо се питат един друг как е възможно да се случи нещо толкова нелепо.
Може би отговорът се крие в обречения сблъсък на простодушния Русокос Ангел с отровната атмосфера на Вечния град, където хората се избиват заради политическите си убеждения, а дори и една невинна шега може да ти коства живота.
