В ЦСКА винаги бушува буря. Когато затихнат скандалите в съблекалнята, се появява силни ветрове из горните етажи на йерархията. Съвсем изненадващо преди около два месеца ураганът утихна. Тимът заигра добре, даже много добре. Усмивките се върнаха в съблекалнята, а победите – на терена. Приетият с резерви Милен Радуканов загаси пламъците между българи и чужденци и от най-обикновен преводач се превърна в най-проспериращия наш треньор в България.

За да дойде новата буря. Още по-силна, по-мощна. Този път в царството на червените шалчета – Сектор Г. Няколко души нададоха вой до небесата и подеха кампания за свалянето на фен №1 в ЦСКА Димитър Ангелов. Според неофициална информация зад подготвяната завера срещу Дучето стои едно каре хора. Според друго, още по-неофициално инфо, люде, намиращи се зад кулисите в "армейската" управа, точат ножа на председателя на Централния фенклуб. Шансовете за преврат обаче граничат с нулата. Поне засега... Защото зад големия гръб на Дучето са застанали доста запалянковци. Не десетина, не двайсет, а стотици... Над 95% от фенклубове и фракции от всички краища на България.

Подетата вълна, макар и малка и несравнима с цунамито, поражда логичния въпрос - на кого е неудобен Димитър Ангелов. Дали отговорът не се криеше някъде из седалките на сектор "Г" през есента на миналата година, когато ЦСКА падна от Рапид (Виена) с 0:2 в София в мач от групите на Лига Европа? Двубоят влезе в историята не заради загубата, а заради онова, което публиката скандираше непрестанно в първите 30 минути. Крещеше, държейки в ръцете си протестни плакати. За някои това беше глас народен, глас излязъл от душите на недоволните фенове. За други – откровена и явна война срещу ония, които командват парада на стадион "Българска армия".

Покрай цялата тази дандания в последния месец изникват още два въпроса – кой е Дучето и какви ги е свършил от есента на 1998 година, когато седна на фенското кресло?

Роденият на 20 октомври 1965 година Димитър Ангелов залюбва ЦСКА малко след като е проходил. Във втори или трети клас за първи път стъпва на стадиона, а на 15-годишна възраст се окичва с първия си червен шал. Като дете в ръцете му попада чуждестранно списание, в което е бъкано със снимки на футболни агитки. Малкият Митко ахва от видяното и си замечтава един ден неговият любим сектор да бъде винаги пълен с народ. Да е обединен, силен и гласовит. До момента, в който Дучето грабна запалянковския жезъл, на "червената" публика й липсваше именно това.

Като изключим двубоите от европейските клубни турнири, на домашната сцена "армейските" фенове не ходеха масово на стадионите – било на "Армията" или в провинцията. Битката между секторите "Б" и "Г" се печелеха в повечето случаи от "сините" ултраси. Понякога – повече от категорично. За да настъпи часът на Дучето. Бавно и полека "червената" публика порасна с няколко века под ръководството на своя нов водач, оправдал напълно прякора си. Сектор "Г" не само стопи аванса на вражеските запалянковци, но и се превърна в по-мощна, по-гръмогласна и по-компактна трибуна. Заприлича на онази, европейската публика, която Дучето зърва в детската си възраст в западните списания. Ако за някои той е враг, за повечето е истински ръководител и организатор. Със своята вярна свита Димитър Ангелов обикаляше като апостол из страната, за да основе стотици регионални фенклубове в почти всяка точка на България. Не са един и двама световноизвестните треньори, свалили шапка на "червената" публика. Покойният Боби Робсън, чийто очи бяха виждали какви ли не футболни запалянковци, се поклони на сектор "Г" през есента на 1999 година. Направи го веднага след мача от турнира за купата на УЕФА между ЦСКА и Нюкасъл в София.

Дучето притежава и друг коз. Той умее да говори, да брани и да защитава своята кауза. Дар словото му е като на римски оратор, а на дипломацията му биха завидели и най-добрите политици от Студената война, бушувала между Изтока и Запада.

Разбира се, Димитър Ангелов си има своите кусури. Нормално е, нали все пак е човек. Чудно е обаче защо трябва да бутаме стола на този, който не само че си върши работата, но е свършил и чудеса. Защо чудеса ли? Ами нима е толкова лесно да обединиш хиляди, да ги превърнеш в здрав и непобедим юмрук. Юмрукът, наречен публиката на ЦСКА. Без нея ЦСКА няма да е ЦСКА. Тя е вечна и вече по-многобройна от всички останали.

Спомнете си и последното, и предпоследното преброяване на футболното население. Цифрите клоняха към червения цвят, а дял за предимството в класацията на феновете има и Дучето.

Ама правел далавери, въртял задкулисни игрички и някакъв си бизнес на гърба на ЦСКА. Чакайте малко – кой го казва това. Нека излезе с името си. Много е лесно да пуснеш мухата на скандала, закрил лицето си в прогизналата от интригантство маска, друго е да застанеш очи в очи в пред камери и микрофони...

За да тупти, диша и съществува, публиката на ЦСКА се нуждае от своя водач. Без него децентрализацията и хаосът ще я унищожат.

Румен Илиев, БЛИЦ