Валентин Вълков: Бразилците идват в Европа прекалено млади
Неделя, 07 Август 2016 16:29Вече доста години бразилското футболно първенство се излъчва по българска телевизия. Въпреки това, все още не се говори толкова масово за Кампеонато Бразилейро и въобще за футбола извън Европа. Използваме случая да поговорим с един от верните фенове на великата игра в Южна Америка въобще - Валентин Вълков. Вальо е член на фен групата "Бразилски футбол по телевизията", където често публикува свои анализи и коментари за всичко случващо се по футболните терени. Ето както сподели той за бразилската Серия А, разликите с европейския футбол и за участието на Селесао на домакинските Олимпийски игри.
- Как започна твоята страст към бразилския футбол? Помниш ли първия мач от Бразилейро, който гледа?
– Случи се преди години, когато още бях ученик. Не помня много добре как започна всичко, но си спомням, че имаше телевизия, която предаваше бразилското първенство, стана ми интересно и започнах да го следя, и въпреки че имах доста голяма пауза, в която не получавах нито информация, нито гледах мачове, тръпката не се загуби и се зарадвах много, че българските телевизии проявиха интерес и ни дават възможност да следим едно от най-оспорваните и интересни първенства в световен план. А първият мач, който гледах, беше с участието на Португеза, които за съжаление в момента се лутат из долните дивизии в Бразилия. Не съм сигурен, мисля, че беше Вашко да Гама – Португеза.
- Какво за теб е магията на Бразилейро?
– От първия път, в който бях в контакт с изкуството, които бразилските магьосници творяха на терена, останах без думи. Добре познатите ни днес петички, прехвърляния, двойни подавания, слалом между съперници струяха от екрана в огромни дози, футболистите се забавляваха, забавляваше се и публиката. Като цяло футболът ме кара да изпитвам силни емоции, но конкретно за бразилския футбол мога да кажа, че нестандартното мислене, страстта и в същото време лекотата в играта на бразилските футболисти е според мен перлата в короната на „Цар Футбол”.
- Счита се, че бразилският клубен футбол някак остава в сянката на европейския. Защо?
– Причините са няколко: в пъти по-ниските суми от спонсорски договори и ТВ права, по-малките приходи от билети за бразилските отбори; европейския пазар все още е основен потребител на продукта „футбол” на местни и интернационални телевизии и за повечето потребители непознатото не е толкова привлекателно; слабият отзвук в медиите (извън Южна Америка) за случващото се във футбола в Бразилия; поради ограничените финансови възможности бразилските отбори не са атрактивна дестинация за световни звезди (за разлика от Европа, САЩ, Китай), а и тези отбори трудно привличат и задържат доказани играчи и младите си таланти.
- Винаги има изненади в шампионата. Миналата година Вашко да Гама изпадна, сега Крузейро е в криза...
– Вашко бяха на 1-2 мача от спасението, късно започна финалния им щурм, а за Крузейро – очаквам да стабилизират играта и резултатите си съвсем скоро. Наблюдавам обаче друга неприятна тенденция – до преди 2-3 години такива спадове от страна на големите отбори можеха да се обяснят единствено и само с финансова криза в клубовете, в днешно време забелязвам, че има спадове, които са резултат на криза в играта на отборите – нещо, което преди години е било немислимо. Кризата в играта обикновено е резултат от неспособност на клубовете да извадят качествени играчи от школите, слаба работа на треньорите, като част от тях ми се струват неподготвени и не на последно място – изместването на вниманието на спортно-техническите щабове и играчите от самата игра на отбора и качествата на футболистите към бизнеса и парите. А за изненадите – очаквам и тази година да има такива, този път надявам се не свързани с изпадане на големи отбори, а с по-предно класиране на по-малки и слабо известни тимове.
- Много спекулации има около млади бразилски таланти като Габриел Жесус и Габриел Барбоса. Рано ли им е за Европа или напротив?
– Габриел Жезус вече реализира трансфер, с който аз лично не съм съгласен. Габриел Барбоса също е вероятно да бъде трансфериран по подобна схема, което може би помага на клубовете, но не и на футболистите. Това е и един от основните проблеми на бразилския футбол – изтичането на таланти още в доста крехка възраст, което става благодарение на финансовата мощ на европейските грандове и със съдействието на президентите на бразилските клубове, които гледат на младите играчи като на шанс за закърпване на бюджета на отбора.
Конкретно за тези двама играчи – излизат прекалено млади и изборът им на отбори не е особено удачен. Да, те подписват с грандове, но въпроса е колко игрово време ще получат там, за да могат да се развиват. И за двамата е важно да играят редовно, за да свикват с европейския футбол и да развиват качествата си – нещо, което едва ли ще се случи в отбори от такъв ранг и при такава конкуренция, съответно има голяма опасност и двамата да се провалят поради неправилния избор на отбор.
- А как оценяваш играта на доказаните играчи, които се връщат от Европа? Впечатляват ли, или разочароват?
– Повечето определено придават класа на бразилските отбори, показват, че са научили много и са се развили посредством срещата с друга култура и друг тип футбол и разбирания за футбола. В последно време започна практиката бразилски футболисти, зациклили с развитието в Европа да се завръщат в родината, за да рестартират кариерата си и поради това движение се получават и противоречиви резултати. Определено има футболисти, които впечатлиха (Рикардо Оливейра, Вагнер Лав, Луиш Фабиано, Жадсон и др.), имаше и разочарования (Денилсон, Кейрисон и др.).
- Да поговорим за Копа Либертадорес. Очакваше ли финал Атлетико Насионал - Индепендиенте дел Вале?
– Определено не, но коментирах с приятели още в началните етапи на елиминациите, че отпаднат ли двата ми фаворита – ще стискам палци за малките отбори. Така и стана, а и честно казано винаги се радвам, когато има приятни изненади от страна на малките отбори, не само в този турнир. Трябва обаче да отдадем заслуженото и на двата отбора – показаха типичен южноамерикански футбол, прекрасна игра и с много страст, желание, себераздаване и не на последно място качества – заслужено достигнаха до финала. Тези два отбора са много сериозен индикатор за голямото израстване на футбола в Колумбия и Еквадор – две държави, които по дефиниция остават в сянката на Бразилия и Аржентина на южноамериканската футболна сцена.
- Атлетико Насионал съпоставим ли е с Лестър? И двата тима направиха невероятни подвизи.
– Съпоставим е, но според мен само със стойността на подвига. Атлетико Насионал, за разлика от Лестър са рекордьори по титли в Колумбия и винаги са сред фаворитите в местното първенство, а имат и спечелена Копа Либертадорес, така че все пак имаха повече опит в турнира, който спечелиха, за разлика от Лестър. Разликите можем да намерим и в спортно-техническите щабове и в тимовите листове – в Атлетико треньорът е колумбиец и се залага основно на местни играчи (имат 4-ма чужденци в групата от 23-ма играчи), докато в Лестър треньорът е чужденец, а едва 6-ма играчи в цялата група са англичани.
- Следиш и аржентинското първенство. Какво е мнението ти за честите промени на регламента там?
- До преди няколко години в почти всички испаноговорящи южноамерикански държави се играеше по сходни схеми на полусезони – Апертура и Клаусура. В последствие някои от държавите, с цел да повишат интереса към първенството не излъчваха два отделни шампиона за всеки полусезон, а двата такива играеха финален двубой за определяне на абсолютния шампион. След попадането на доста изненадващи имена сред призовите места и съответно сред изпадащите (чието определяне според мен беше направено ненужно сложно с тези изчисления на коефициенти) се взе решение за нови промени. Аз смятам, че сегашната ситуация с аржентинската Примера прилича доста на нашата „Първа лига” – направиха се „реформи” в първенството, за да се даде шанс на изпаднали от елита грандове да се завърнат веднага или по най-бързия начин в Примера, тъй като това драстично намалява зрителския интерес, конкуренцията и съответно качеството на клубния футбол в страната.
- Макар да развиват млади таланти, нито Бразилия, нито Аржентина спечелиха нещо значимо в последно време. На какво се дължи това?
– Първо, превъзходната работа на европейските треньори на клубно и национално ниво – силни тактици, развиващи все по-голям брой аспекти на играта както на отделния футболист, така и на отбора като цяло. Смятам, че в Южна Америка треньорския потенциал не е с размерите на европейския, а и местните треньори работят по доста различен начин, с други приоритети. За честите грешки при развитието и трансферите на младите споменах в един от предните въпроси, това също страшно много пречи и ограничава ресурса като футболисти.
И не на последно място – повечето национални селекционери в Южна Америка разчитат на голям процент „легионери” в съставите си, често без оглед дали са във форма и играят ли редовно, а играят ли редовно се появява друг проблем – обикновено те се включват в съставите за големите форуми изморени от дългите сезони с клубните си отбори, не са концентрирани и не могат да извадят 100 % от играта си, а има и малко манталитет – трудно загърбват времето си за почивка, а те обичат почивката и купоните. Индикация за такива проблеми с легионерите са и все по-големият брой мачове (най-вече за Копа Америка), за които треньорите на „Селесао” и „Албиселесте” повикаха в групите си само играчи от местното първенство, но се видя, че това не винаги сработва.
- Завръщането на Дунга в Селесао не сработи. Може ли Тите да изведе тима до нови висини?
– За разлика от Дунга Тите е постигнал успехи в кариерата си като треньор, а и е доста по опитен. Идеите на Дунга съответстват повече на европейския футбол и това е причината той да не успява да прилага в отборите си идеята да даде свобода на действие на максимално много от своите футболисти и в същия момент отбора да стои добре тактически и позиционно – нещо, с което Тите се справя по-добре. Аденор Леонардо Бачи, или накратко Тите е тренирал над 15 различни отбора, част от които са грандове в бразилската Серия А, бил е треньор и в Арабския свят, така че опита определено е на негова страна, срещал е различни разбирания за футбола и по този начин е обогатил идеите си за играта. За съжаление ми се струва, че и Тите няма да може да промени нещата в Селесао – там според мен проблемът идва най-вече от „легионерите”, като повечето от тях са, както обичам да казвам, „големи” звезди, но с малко покритие. Това са играчи с голямо его, с космически заплати и с не особено голямо желание да играят за страната си (пореден паралел с българския футбол), които дори опитен треньор като него трудно ще пречупи, а е почти невъзможно да ги остави извън състава.
- Как оценяваш селекцията на олимпийския тим на Бразилия? Ще те помоля за един бърз разбор.
– Селекцията е съставена от много силни и перспективни футболисти, които за съжаление вероятно ще си останат много добри единици, но не толкова добър отбор на тези олимпийски игри. Нямам високо мнение за треньора Рожерио и продължавам да твърдя, че можеше да използва трите повиквателни за играчи над 23 години по доста по-добър начин. Въпреки, че двете му такива повиквателни бяха за играчи в офанзивен план, в първия мач не видяхме много качествени изпълнения от атакуващите футболисти на Селесао. И необяснимо за мен треньорът беше си решил, че третата повиквателна ще бъде за вратар, дори и когато титулярният му избор се контузи. В тази връзка преди два дни коментирахме с човек, който е на „ти” с южноамериканския футбол и той затвърди убежденията, които имам отдавна – Бразилия от години има много добра вратарска школа и на Рожерио бяха на разположение поне 6 вратари до 23 години, които биха били по-удачен избор от Вевертон. Въпреки че Бразилейро вече започна, ми се струва, че повечето от бразилските играчи изостават в кондиционно отношение от връстниците си от другите държави, а има и примери за футболисти, при които концентрацията също не е на ниво.
Неймар е все още малко изморен, част от мислите му са насочени към Барселона, Габриел Жезус все още се „рее” из облаците след многомилионния трансфер при Гуардиола в Манчестър Сити и разбира се при арабските собственици, които не жалят пари, за да имат най-доброто. Трансфери мътят главите и на Габриел Барбоса, Фелипе Андерсон, Тиаго Майя, Луан. С две думи на тези момчета ще им трябват поне 2-3 мача, докато насочат мислите си изцяло към турнира, но не се знае дали няма да е твърде късно – все пак това са основните движещи сили на играта на Бразилия в халфовата линия и атаката, а когато те не са на 100% и отбора не е на 100%.
- Могат ли най-после бразилците да се окичат с олимпийско злато от футбола?
– Те го искат, но с тази игра и отношение ще бъде трудно. Традиционно силни тук са африканските отбори и най-вече Нигерия (често и поради многото футболисти с фалшиви паспорти и подправени дати на раждане), Португалия, Германия, Мексико, а очаквам да има и изненади и нови изгряващи звезди. Отчитам силните индивидуалности на Бразилия, не много трудната група и това, че са домакини, но смятам, че трябва да минат групата и първия кръг от елиминациите и вече тогава с много късмет биха могли да осъществят мечтата си.
- И за финал: Какво очакваш от предстоящия сезон в бразилската Серия А?
– Очаквам да има изненади, по-скоро в положителен план (добри резултати и класиране на по-малките отбори, а не изпадане на някой от грандовете) и както винаги завързано първенство, особено с развитието на Серия А до момента и променливите игра и резултати на много от грандовете. Палмейрас са може би отбора с най-малко промени и на много добро ниво като класа, но се вижда, че липсата на Габриел Жезус се усеща и си мисля, че до края на годината (след края на първенството ще премине в Манчестър Сити) по-скоро няма да е същия играч и ако ръководството и треньора не намерят решение най-вероятно ще се разделят с мечтата си за титла.
Действащия шампион Коринтианс направи някои промени в състава, но след напускането на Тите играта им е на приливи и отливи, а и като цяло от началото на първенството не блестят с кой знае каква игра и резултати и по това мога да ги оприлича на Челси на Моуриньо – като печелят, обикновено печелят „тънко”, с по 1 гол разлика, на ходом, а като губят го правят от най-неочакваните съперници.
Гремио правят добър сезон до момента, но се вижда, че при липса на играч от титулярната единайсеторка, без значение кой е той, това се отразява на играта и резултатите. Ако изчистят този проблем са сериозен фаворит за титлата. Фламенго и Сантос без много звездни трансфери до момента се представят повече от добре, но предстои да видим дали скромната селекция няма да им изиграе лоша шега към края на първенството.
Атлетико Паранензе, Понте Прета, Фигерензе и Санта Круз се представят доста добре като домакини и са на добри изходни позиции, с изключение на последните 2 отбора, от които Фигерензе загуби част от основните си играчи през трансферния прозорец, а Санта Круз са новаци, но въпреки всичко успяват да вгорчат живота на някои от големите отбори.
Очаквам размествания на дъното, където Америка Минейро показаха, че когато си повярват има шанс да запишат добри резултати, Крузейро тепърва сработва отбора, а Коритиба не е състав за зоната на изпадащите. Неприятно впечатление правят сочените за едни от фаворитите Сао Пауло, Интернасионал и Флуминенсе – всеки от тези отбори е във фаза на частична или пълна подмяна на състава и трябва да го преболедуват, въпросът е колко ще продължи това.
Аз лично не очаквам никой от тези 3 отбора да постигне нещо тази година. Приятно ме изненадват през този сезон Фламенго, Понте Прета, Витория и Санта Круз и смятам, че част от тях ще продължат по възходяща линия. За титлата очаквам борба между Коринтианс, Атлетико Минейро (отборът с най-звездна селекция през този сезон, пълен с опитни и доказани играчи), Палмейрас и Гремио, като към тази група мога да прибавя и Сантос, ако успеят да задържат Габриел Барбоса и Тиаго Майя поне до зимата и се опазят от контузии на основни играчи. Най-близо до изпадане според мен (и за съжаление) са симпатичните отбори на Америка Минейро, Коритиба, Санта Круз и Ботафого, а фаворити за техните места са Вашко да Гама, Сеара, Атлетико Гоянензе и Наутико Ресифе.
С Хербалайф Митко Ценов ще покорява Рио
Сряда, 13 Юли 2016 21:03Националният рекордьор на 3000 метра стипълчейз Митко Ценов подписа договор за спонсорство с Herbalife.
"Щастлив съм, че имам възможност да се състезавам и печеля титли за България. За мен е чест, че заедно с моя треньор Йоло Николов, сме подкрепяни от Herbalife и наистина се наслаждавам на моята нова Herbalife закуска. Открих, че това е един чудесен начин за начало на деня ми. В резултат на това се чувствам много по-енергичен, подготвен и ентусиазиран да постигам по-добри резултати", каза Ценов на специална пресконференция в столичен хотел.
"Спортистът се присъединява официално към семейството на спонсорираните от Herbalife спортисти", коментира директорът на компанията за Югоизточна Европа Нина Шебечич Църнолатац.
"Като част от спонсорството Herbalife ще предостави на Митко Ценов широка гама от продукти, които ще го подпомогнат при спазването на подходящ хранителен режим и сме сигурни, че ще се отразят благоприятно на физическото му състояние и на спортното му представяне", допълни Църнолатац.
Тя уточни, че подкрепата за спорта и обществената ангажираност са един от ключовите ценности на Herbalife. Компанията подпомага повече от 190 водещи атлети, отбори и събития по света и работи в над 90 страни, като редовно обогатява пазара с иновативни продукти и е лидер в разпространяването на здравословно хранене и активния начин на живот.
Партньорството на Herbalife с Митко Ценов започна по-рано тази година и той употребява продуктите на компания вече няколко месеца.
Катастрофата не е в Рио, а в неадекватното ни отношение към спорта
Понеделник, 22 Август 2016 08:34Казват, че ако един американски телевизионен водещ се чуди с какво да си напълни предаването, винаги може да отвори дежурната тема за разрешителните за носене на оръжие и неоправданите масови убийства в училища, университети и други обществени сгради.
Нещо такова се случва и у нас с темата за българското представяне преди, по време и след края на поредните олимпийски игри. И така повече от 30 години. Вярно, в последните 25 тонът е подчертано минорен, защото медалите на българските участници намаляват и оценките се поляризират все повече.
От едната страна пее хорът на соц носталгиците, които ронят сълзи по седмото място в класирането от игрите в Сеул през 1988 г. На другия полюс са крайните либертарианци, за които са важни само залите за скуош в бизнес парковете, в които активно да си почива офисният планктон. Малцина си позволяват да защитават тезата, че успехът на модерния спорт е в добрия баланс между качественото масово спортуване (на колкото се може повече деца, студенти и любители) и успешното представяне на професионалните спортисти на най-престижните европейски и световни форуми.
На първите бих препоръчал да се запознаят с широката и здрава основа на нашия спорт, положена от швейцарските учители и техните български последователи веднага след Освобождението и в периода до 1944 г. След това би било добре да анализират светлите и тъмни страни на спорта ни в социалистическия му период. Ще си позволя да заостря вниманието им върху някои от тях. Най-доброто което социализмът успява да направи е да разшири социалната база на масовото спортуване през 60-те и 70-те години с мрежа от малки и по-големи клубове в почти всички градове и села на страната. Разбира се, че трябва да му се признае и приносът в теорията и методиката на спортната подготовка на нивото от посочения период. В тези години и балансът между масовия спорт и „високото спортно майсторство” е най-добър. Следва минаването в тъмната страна. Икономическата криза, тоталитарният натиск и идеологическите комплекси рязко избутват българския спорт през 80-те в гоненето на медали, загърбвайки качественото спортуване на децата, учениците, студентите и работниците. Освен това в името на повече и „по-лесни” медали огромнта част от вниманието и парите на държавата отиват към шепата борци, щангисти и боксьори, оставяйки в миманса трудоемките и в известен смисъл по-скъпи отборни спортове като футбола, баскетбола, хандбала, волейбола и водната топка. За превръщането на спортните интернати в инкубатори за криминални престъпници изобщо не ми се говори.
На вторите само бих казал, че етапът, в който спортуването е било привилегия само за богатите, е завършил в развитата част на Европа около 1900 г.
Успехът в Сеул е пировата победа на българския спорт, която го обрича на десетилетия ходене по-мъките, защото новите хора във властта следват обърканата политика на предшествениците си. Да се дават милиони за преследването на някакви медали от малка група елитни спортисти без да се обръща внимание на факта, че мнозинството от децата, юношите и любителите нямат достъп до адекватни занимания със спорт, както би коментирал Фуше, е по-лошо от престъпление, това е - една политическа грешка. Казано накратко: в Сеул триумфират атлети, които са селектирани от стотици хиляди деца през 70-те, преминали през професионална и скъпоплатена подготовка у нас и по света, след което постигат резултати на най-високо ниво. Веднъж стъпили на олимпийската стълбичка, обаче, те забравят откъде са тръгнали и в ролята си на треньори, ръководители и политици нехаят за корените на спорта – а те не са в медалите.
Да го кажем още веднъж: Масовият спорт е най-важен и може да се развива без елитния, но елитният без масов е самоцелен, обречен и почти безсмислен. Често в своята самоизолация той е вреден. Елитният може да подпомогне масовия с положителния пример на успешните спортисти, със сплотяването на нацията покрай техния шумен успех и с привличането на финансови средства от спонсори и рекламодатели, които да се инвестират в масовия. Но именно широката социална база на хилядите клубове по градове, квартали и села е тази, от която идват здравото и сплотено общество и шампионите – без нея просто няма кой и къде да ги забележи.
Преследвайки идеологическия враг по чуждите стадиони и зали, социалистическата държава постепенно изостави своите ученици, а така завеща огромни проблеми на следващите поколения. Половината от българските училища не разполагат с нормални условия за провеждане на часовете по физическо възпитание, а 1/3 нямат никакви. Отвратително бе положението и с останалата спортна база – стадиони, зали, басейни и кортове, които бяха застинали в миналото, а част от тях отдавна бяха станали неизползваеми. Всички са чували за Таня Богомилова, но малцина знаят, че мнозинството от българските деца и възрастни не може да плува, защото действащите плувни басейни и клубове у нас бяха и са обидно малко.
Не е нужно да се изнася лекция за връзката между ниската физическа и спортна активност на подрастващите и огромната социална цена, която всички плащаме за това – високи нива на нетрудоспособност, наднормено тегло, предразположеност към сърдечно-съдови заболявания, диабет, проблеми с поведението и общуването, криминализация на маргинализираните деца, завишена употреба на цигари, алкохол и наркотици. Разбира се резултат от това е и скромната база за селекция на талантливи деца, които да се готвят за спортна кариера. За неразбралите - ако по разумен начин не се инвестират достатъчно средства в образование, спорт и култура, след това ще се търсят пари на заем за полиция, социални помощи и лекарства.
Очевидна е и другата зависимост: ранно и добро начало в спорта за всички деца (4-10 г.) - спортуване и в зряла възраст и много широка база за селекция на шампиони, закъсняло начало (11-13 г.) - нисък процент занимаващи се със спорт, малка база за селекция. Но у нас очевидното се вижда най-трудно.
Най-логично е при такова заварено положение огромната енергия от знания, пари, време и усилия да се насочат в тази посока – към увеличаването на социалната база на спорта – в училищата, университетите, градовете и селата. А дали е така, ще ни каже потокът на парите, защото най-ясно държаваната политика в един сектор си личи по изразходването на средствата. Ето какво обаче е разпределението на бюджета на Министерството на спорта за 2015 г., което повтаря това за 2014 г.
Системната грешка в бюджета „Министерството на младежта и спорта ще разполага с 66.253 милиона лева, от които 39.5 милиона от държавния бюджет и 26 милиона лева от тотализатора. Сумите са съпоставими с бюджета за 2014 г., пише в-к "Дневник" в края на 2014 г. Проектът предвижда ММС да похарчи 46 милиона лева за елитен спорт и 13.5 милиона лева за масов спорт.” И всичко това на годишна база. Ами за т. нар. олимпийски цикъл стават 184 млн., а за 25 години са над милиард. И всичко това заради няколко медала и снимки в министерския албум.
Кратко, точно и ясно – много отдавна тази държавна организация (комитет или министерство, в зависимост от коалиционната политика) трябваше да се прекръсти на Министерство на високото спортно майсторство, защото дава ¾ от бюджета си за 150, 200 или 300 спортисти, треньори и служители, а с останалата ¼ трябва да покрие масовия, ученическия, студентския и любителския спорт на милиони българи. Докато това съотношение, не се промени, няма да има и положителна реформа в спорта ни.
Правителствата, партиите и коалициите се сменят, но сгрешената посока на развитие се запазва. А, казано е, за човек, който се е качил на грешния влак, всички спирки са грешни.
Лошият пример, който дава държавата се следва и от повечето общини, които са склонни да профукат 90% от бюджета си за спорт за един отбор в професионална дивизия (по футбол, баскет или волей) и с останалите 10% да финансират всички останали спортни клубове и школи в града. Не споменавам селата, защото у нас организираният спорт в големите села е изчезнал в края на 70-те години на миналия век. На практика това означава, че българските деца от селата и малките градове са дискриминирани, защото и при най-добро желание да тренират те просто няма къде да го направят – нито могат да си изберат спорт, нито клуб, в който да се развиват.
В последните години това е привилегия само на децата от София и още 3-4 големи града в страната и то заради по-голямата мрежа от клубове и по-добрите финансови възможности на родителите, които напрактика са най-големите инвеститори в масовия спорт у нас. Останалите деца са поставени от държавата и общините в незавидното положение на момчета и момичета от 2-ра и 3-та класа, които могат само да се облизват като гаврошовци покрай сладкарница, когато минават покрай осветените терени и отоплените зали на големите столични клубове.
За съжаление огромна част от частните бизнесмени и компании са силно зависими от държавните и общински поръчки, а това обуславя и объркания начин на инвестиране на техните пари в спорта. Другата причина е, че повечето от тези бизнесмени са далеч от европейската представа за корпоративна и социална отговорност и само я маркират с PR дейности. Така на предна линия отново излизат родителите, които най-добре разбират ползата от качествените редовни извънкласни занимания със спорт на децата им. Ако има къде да ги намерят в родното си място и как да издържат на таксите и другите разходи, разбира се.
Промяната в инвестиционните приоритети сега би могла в обозримо бъдеще да изправи спорта на крака в цялата страна, а с това и да привлече така необходимите допълнителни средства за неговото още по-добро развитие. Ако инерцията в разпределението на публичните средства продължава, посредствените резултати ще са константна величина, а с това намаляват шансовете за каквото и да било допълнително финансиране и така огромна част от вегетиращите спортове ще продължават да се боричакт за по-голямо парче от държавните пари.
Там е заровено кучето, а не в медалите от Рио, които са близки до тези от Лондон, които пък до онези от Пекин и т.н. Ние не ценим това, което имаме и логично нямаме това, което искаме. Не ценим децата, традициите, тенденциите, добрия и лошия опит, чуждия пример, малкото изкарани пари, европейските фондове и нямаме нито качествен масов, нито успешен елитен спорт. Не работим разумно и не инвестираме рационално, така че не слушайте политиците, а ги гледайте какво правят и как харчат държавните и общински пари.
Не демокрацията е виновна, а собствената ни неадекватност. Не забравяйте, че именно след 1989 година нашият национален отбор по футбол постигна най-големия си успех, българският мъжки тенис влезе първо в топ 100 (Станойчев), а след това в топ 10 (Димитров) и редица наши спортисти спечелиха множество награди за най-добри в Европа и света.
Компонентите на успеха
Детско-юношеският спорт навсякъде по света има нужда от пет задължителни компонента: материална база, треньори, методика и литература, желание за развитие и силни състезания. Нашият все още е много рехав, а там където го има продължава да отстъпва във всеки компонент от средното ниво на развитите страни. И не е проблемът в мобилните телефони, интернет игрите и телевизията, които са част от живота на децата и в Балтимор, Мюнхен, Барселона, Осло, Осака, Сплит и Нови Сад. Нашите деца масово не спортуват, защото няма къде да го правят при добри условия. А там където ги има прогресът е видим, както с футбола в София, в който са заети няколко хиляди деца и юноши – повече от всеки друг момент от историята ни.
И примерите със сгуриените игрища и шамарите на соца тук изобщо не важат. Това е все едно да изхвърлим компютрите от кабинетите, защото едно време децата са били прилежни и над пясъчното сандъче в килийното училище, а когато взаимоспомагателната метода е куцала, се е намеслвала дългата пръчка на даскала... Всяко време си има своите изисквания и ние не бива да се крием от тях в спорта, училището и всяка друга обществена сфера. Не можем да решаваме успешно проблемите на XXI век със средставата от края на XIX или средата на XX век.
Сребърната медалистка от Рио Мирела Демирева е родена в София в семейство на лекоатлети. Подходящата домашна среда, добрите условия за тренировки и конкуренцията между няколкото клубове по лека атлетика в столицата са сред важните предпоставки за нейния успех. Ако беше родена в Пазарджик, например, шансовете за успех намаляваха драстично, просто защото нямаше да има къде и при кого да тренира.
Ще ви дам по един характерен пример за всеки един от тези компоненти.
Леката атлетика на ниво деца и юноши във всички дисциплини – спринтове, скокове, хвърляния, средни и дълги бягания може да се развива на кой да е добре поддържан селски и градски стадион с кортова писта и пясъчно скочище. Когато в страна с 260 общини има 150 клуба по лека атлетика с няколко хиляди подрастващи, ще се отсеят и бъдещите шампиони, които да тренират на няколкото тартанови писти на закрито и открито. Докато активните клубове са 10-15 и работят само в 4-5 града положението ще е без изменение. Проблемът е, че с европейски пари по села без деца се правят трибуни с прес ложи, а няма писти и скочища. (В Костенец има, но тя е правоъгълна за вечен позор на проектантите си).
Това важи и за спортовете на закрито, в които имаме богати традиции. Във всеки салон и малка зала с кошове, врати, мрежа, тепих и круша може да се развива баскет, волей, хандбал, бадминтон, борба, бокс, източни бойни изкуства и т.н. На открито пък всеки втори водоем може да е гребна база, а всеки баир на 1000 метра надморска височина писта за ски бягане.
Треньорите и учителите ни масово не са подготвени за изискванията на обучението на съвременния спорт и сами трудно биха могли да вдигнат нивото си. Част от тях се държат отвратително с децата, което допълнително прогонва част от тях от спорта. Лошото е че образователните институции, от които зависи подготовката им - спортните факултети, НСА и съответните треньорски школи, не правят почти нищо за осъвременяване на знанията им за теорията и практиката. Пасивни в това отношение са повечето от федерациите и клубовете.
Всички се възхищават на успехите на Сърбия и Хърватия и в масовия, и в елитния спорт (индивидуално и отборно), но малцина знаят колко семинари за треньорите по различните спортове всяка година се организират с лектори от чужбина в Загреб и Белград. В същото време повечето наши учебници са за предмета История на спортната подготовка, а не за подготовка на деца и юноши през XXI век…
Желанието за развитие също не е в изобилие. Преди няколко години федерацията по баскетбол организира мастер клас с тогавашния национален треньор Пини Гершон. Човекът спечелил три пъти Евролигата (Шампионската лига в баскетбола) успя да събере в залата едва 4-5 треньори от близо 100 баскетболни клуба в страната.
Въпрос на приоритети
Тема на отделен анализ трябва да е социалната роля и тежест на различните спортове и тяхното категоризиране. Това ще ни помогне да преценим има ли смисъл държавата да развива спортове като борба, вдигане на тежести и бокс за жени и не е ли по-добре тези атлетични момичета да тренират и играят нещо по-смислено и здравословно. Спорт, който няма да издевателства над тялото и душата им и ще им помогне да изградят солидно семейство и кариера след активния си състезателен период.
Според мен усмивките, хубавото настроение, добрите тренировки и състезания на децата и юношите във всички малки и големи градове на България, както и във всички села с действащи училища, са по-важни от всеки медал на Олимпийски игри, на Световни или Европейски първенства. Искам и треньорите, които бият с учебниците по главите трениращите деца, да останат част от фолклора на отминалите времена. Дано повече българи всеки ден да работят за това българските деца да не се делят на 1-ва, 2-ра и 3-та класа, а да имат колкото се може повече смислени, интересни и добри житейски сценарии за перспективно развитие и реализация. Може би и тогава ще има повече очерци за нашите шампиони на най-големите и престижни първенства и турнири.
Темата е дълга и сложна, както в посоката на развитие, така и в детайлите, но мисля че си заслужава да се отделят 10-15 минути за четене на подобен текст веднъж на 4 години. Може би, ако по-бързо ангажираните със спорта у нас анализират миналото с неговите добри и лоши практики и осъзнаят грешките си в днешната работа, те ще могат и да тръгнат по пътя на успеха и за масовия, и за елитния спорт, а с това и за обществото ни.
Драго Панков, offnews.bg
Жак Рох положи първия камък в Рио де Жанейро
Четвъртък, 30 Декември 2010 17:36Президентът на Международния олимпийски комитет Жак Рох положи първия камък в конструкцията на олимпийското село за Игрите в Рио де Жанейро през 2016 година.
СНИМКИ И ВИДЕО: Светът е Олимпиада!
Събота, 06 Август 2016 11:32Игрите на 31-а олимпиада бяха открити с красива и стилна церемония на стадион "Маракана" в Рио де Жанейро, която продължи близо четири часа.
Бронзовият медалист по маратон от Атина 2004 Вандерлей Кордейро Де Лима запали олимпийския огън, след като бразилската футболна легенда Пеле не присъства на церемонията. Преди 12 години Де Лима загуби златното отличие от олимпиадата, след като метри преди финала беше атакуван от ирландски отец.
Носителят на три титли от "Ролан Гарос" Густаво Куертен внесе факела на стадиона. Де Лима запали голям съд, който се издигна до специално изработена красива спирала, която ще отразява пламъка.
Стилната церемония включваше много музика, танци, фойерверки, парад на спортистите, както и неизменната официалната част, в която имаше реч на президента на МОК Томас Бах, клетва на спортистите, издигане на олимпийския флаг и запалване на олимпийския огън на митичния стадион "Маракана".
Организаторите обърнаха сериозно внимание и на проблема с глобалното затопляне. Специални кадри показаха, че градове като Амстердам, Дубай, Лагос, Шанхай, щата Флорида и Рио де Жанейро може да бъдат заличени от земята при покачване на световния океан, ако температурите продължат да се повишават със същия темп.
На олимпиадата в Рио участие ще вземат около 11 хиляди спортисти от 207 страни, а България ще бъде представена от 51 състезатели.
Последни новини


























