Ивайло Стоименов е победителят за България в световното състезание „Havana Club Gap Year” и наскоро се завърна от своето пътешествие до столицата на Куба, пълен с впечатления.

 

Роден е през 1980 г. в София. Завършил е „Връзки с обществеността” в СУ „Св. Климент Охридски”.

 

Съучредител e на партия Зелените през 2008 г. и бе кандидат за народен представител на приключилите наскоро парламентарни избори.

 

Работил е като журналист в много електронни и печатни медии, в момента е на свободна практика. От февруари 2010 до ноември 2012 е редактор на сайта Sportcafe.bg.

 

Животът му е дълбоко свързан със спорта - ревностен колоездач, фитнес маниак и почитател на футбола.

 

Левски победи Лудогорец, сигурна ли е титлата вече? Беше ли на стадиона? Какви емоции нахлуват в главата ти в такъв момент?

 

Отдавна не бях изпитвал толкова футболна радост, колкото в препълнения "В" сектор на "Георги Аспарухов" в събота. Сегашният отбор на Левски е далеч от футболното съвършенство, но в мачове като този, като дербито с ЦСКА, като финала за Купата с Берое показа, че има характер и воля за победа. Вероятно за това е голяма заслугата и на Николай Митов - треньор, който никога не съм вярвал, че ще стане старши в Левски, но е факт, че върна победния дух на "сините". Смятам, че ще удържим аванса си пред Лудогорец в последния кръг в събота и ще триумфираме с титлата, след което

 

Митов би трябвало да получи доверие и да остане

начело на отбора.

Разбира се, очаквам сериозна работа по селекцията

 

и се надявам, че това, което каза Тодор Батков след мача с Лудогорец ("Ще вземем един, най-много двама"), няма да се осъществи на практика, защото Левски има нужда от попълнения, за да е конкурентен на европейската сцена.

 

Кой ти беше по-емоционален като мач - този срещу Лудогорец, или този срещу ЦСКА? Как гледаш на нападките, че титлата на Левски ще е купена, след като преди известно време Иво Тонев заяви, че Левски ще е шампион, незавасимо с какви средства... Не се ли поизпусна той тогава?

 

Не смятам, че Иво Тонев е глупав човек, за да се изпусне по такъв начин. Не съм негов адвокат, но съм убеден, че с фразата "Ще станем шампиони, има начини това да се случи", е имал предвид, че въпреки слабото представяне на отбора по това време, изоставането лесно може да бъде наваксано, ако отборът се вземе в ръце навреме. Един такъв начин се оказа и треньорската смяна. Смятам Илиан Илиев за отличен специалист, но безспорно рокадата му с Митов изигра положителен ефект в този момент. Наистина, имаше някои мачове, в които съдийските отсъждания бяха спорни и в интерес на Левски и като привърженик на този отбор не ми е приятно да печелим по този начин. За съжаление, грешките на реферите са част от футбола и се надявам те да не са били резултат от някаква тенденция. И двата мача - и с Лудогорец, и с ЦСКА, бяха силно емоционални. Дербито - заради вечния си заряд, закачките между половин България с другата половина, а двубоят с Лудогорец - заради характера му на финал за титлата.

 

Повярва ли, че Левски ще е шампион след победата над ЦСКА?

 

Не съм спирал да вярвам в това, дори при безумните равенства с Монтана и Пирин (ГД), защото в природата на запалянкото е да се надява, да вярва до последно, че нещата ще се наредят по най-добрия начин за неговия отбор. Така че дори и да не бяхме победили в дербито, щях да пазя надежда за първото място накрая. Така, както вероятно феновете на Лудогорец сега се надяват Левски да сбърка срещу Славия.

 

Какво е като емоция за теб дербито Левски - ЦСКА? Би ли го сравнил с нещо друго от живота?

 

Макар и отдаден на футболната магия през целия си съзнателен живот, винаги съм си давал сметка, че това все пак е една игра и има и по-важни неща от нея. Парадоксално е, че повечето от най-близките ми приятели са привърженици на ЦСКА и това може би ми е помогнало да не гледам на червените фенове като на някакви врагове, само защото по стечение на обстоятелствата симпатизират на даден отбор. Мачът свършва, веднъж ни носи радост, друг път мъка. Положителната емоция винаги е по-силна. Ако си паднал, започваш да чакаш следващото дерби и временното отстъпление не трябва да е причина да си разваляш настроението.

 

Повече с положителни или повече с отрицателни емоции те зарежда Вечното дерби? Как гледаш на хулиганството и стремежа на родните агитки да се доближават до някои от водещите в това отношение публики? "За" или "против" уговорените боеве?

 

За положителните емоции отговорих. Нямам нищо против уговорените боеве, ако участниците в тях по свое желание искат да си премерят силите. Аз лично не бих участвал в подобно нещо. Категорично съм против хулиганските изстъпления по улиците, когато са нападани хора, които просто искат да гледат и подкрепят своя отбор и примерно са минали по грешната улица. Бил съм обект на подобна атака, но вместо аз да бъда жертвата, такива се оказаха нападателите.

 

 

Ти имаше и доста емоции в периода между Вечното дерби с ЦСКА и мачът на годината с Лудогорец - имаше воаяж до Куба. Да поговорим малко и за емоциите на острова - как се озова там, какви са ти впечатленията от хората и живота, какво успя да видиш...

 

Като национален победител в състезанието "Havana Club Gap Year" получих възможността да замина за кубинската столица, където да заснема кратък филм за града. Винаги съм си мечтал да посетя тази страна и прекарах близо седмица там в почивка от футболните и политическите страсти, тресящи България по същото време. Иска ми се да кажа, че съм опитал от всичко в Куба, но със сигурност за 6 дни това няма как да е вярно. Иначе,

 

стереотипите си ги знаем - мулатки, ром, пури, прекрасна музика

Това, което е може би най-впечатляващо, е позитивната нагласа на хората там. Всеки ти се усмихва, дори мошениците по улицата, които се опитват да ти продадат нещо, което не ти трябва. Като цяло, огромното мнозинство от жителите на Куба са бедни, но успяват да запазят усещането си за щастие. След като разгледах старателно столицата Хавана, ми се ще в перспектива да посетя и кубинската провинция, където туристите не са чак толкова много и изживяването ще е още по-автентично.

 

 

Кое те впечатли най-много? Там футболът не е на почит, но пък за сметка на това се отдава доста голямо значение на бейзбола...

 

Бейзболът навлиза в Куба чрез американското влияние още в края на 19-ти век и днес е най-популярният спорт наравно с бокса. За наша радост, като по-консервативно настроени европейци, на улицата може да бъдат видени и деца, които ритат топка, облечени с фланелки на Меси и други футболни звезди. Като цяло, Куба е една от най-успешните спортни нации, винаги взима медали от олимпиадите, така че е донякъде чудно защо с население от 11 милиона не е фактор във футбола. Може би причината е именно във фокуса на хората за традиционния там и напълно безумен от нашата гледна точка бейзбол.

 

 

Спокойно можем да направим едно лирическо отклонение - нещо повече за живота в Куба, стандарта на хората, любовта или омразата към Фидел Кастро. Нещо, което успя да научиш от местните жители, да разбереш повече.

 

Едва ли някой би си признал пред слабо познат чужденец за лоши чувства към режима на Кастро, така че нямам обективна представа извън графитите с лика на Че Гевара и Фидел, с надписи от рода на "Верни на своята история". Имах шанса да присъствам на манифестацията за 1 май и там видях много ентусиазъм, много празнично настроение у кубинците. Всеки се опитваше да извади най-интересен плакат или да впечатли с танцови умения. Парадът повече приличаше на карнавала в Рио, отколкото на познатите у нас манифестации по време на комунистическия режим. Разбира се, това едва ли трябва да означава, че всички тези десетки хиляди, които бяха на улицата, не желаят края на социализма в Куба. Може би просто използваха повода и неработния ден, за да се повеселят, което е в природата им. Факт е, че огромната част от хората живеят в бедност и много от тях се принуждават да вършат недотам почтени неща, за да си докарат някакъв допълнителен приход. Същевременно режимът им гарантира някакъв минимум от социални придобивки, които стигат дотолкова, че да не умреш от глад. Не се ангажирам с прогноза дали режимът ще падне скоро, но ми се иска тази минимална осигуреност, която я няма в голяма част от страните в Латинска Америка, както и изумително ниското ниво на престъпността, да се запазят и в бъдеще, заедно с неизбежното навлизане на частната инициатива и чуждите капитали.

 

 

Пътувал си доста по света. Кое е най-готиното място, на което си бил и най-вълнуващият двубой, на който си присъствал в чужбина?

 

Наистина съм пристрастен към пътешествията и до момента съм бил точно в 30 страни. Като родолюбец и като традиционалист все още любимото ми място си е Созопол. Извън България най-добре съм си прекарвал в градове като Одеса, Хамбург, Единбърг, Лисабон, Париж, Прага. Хавана, разбира се, също заема високо място в тази класация, а ми се иска да опозная още много от Латинска Америка.

 

Най-екзотичният футболен двубой, на който съм присъствал, е дербито на Литва между Жалгирис и Каунас

Иначе, в чужбина не съм бил на много мачове, извън тези на Левски в евротурнирите. Бил съм на домакински срещи на Андерлехт, Рейнджърс, Спарта (Прага) - все отбори, които подкрепям в първенството на съответната страна, когато съм имал шанса да се намирам по същото време на нейна територия.

 

И да се върнем пак към темата Левски - от кога датира любовта ти към отбора, кой е човекът, който те е запалил по синята идея?

 

Баща ми ме е вкарал в правия път още на 2-3 годинки, за което съм му силно благодарен

След това, когато тръгнах на училище, поколението на Стоичков доминираше в българския футбол, и без това добро домашно възпитание един млад човек лесно би могъл да се увлече в погрешна посока. Както се казва, секунда невнимание, цял живот страдание.

 

Помниш ли първия си мач на Левски и кой е най-яркият ти спомен от двубой на сините?

 

Първият мач, на който съм бил на стадиона, беше с Локомотив (София), победихме ги с 4-5 на нула. Иначе, най-силните моменти са 7:1 срещу ЦСКА през 1994, обратът от 0:2 до 4:2 за Купата през 1996 г., голът на Кайзера срещу Рейнджърс през 1993, победата над Киево през 2006, която ни гарантира влизането в групите на Шампионската лига.

 

Не прибърза ли ръководството на Левски с бутането на Сектор „А” на стадион „Георги Аспарухов” и кога според теб сините фенове ще се радвате на нов стадион?

 

Бутането без време бе нелеп ход, който може да носи само заслужен присмех. В съвременната история на Левски по-голяма глупост е само „Казанската афера”. Нямам представа как ще се развие оттук нататък проектът за новия стадион, но така или иначе нямам нищо против да играем на „Васил Левски”, където е истинският дом на „сините”.

 

Какво мислиш за нивото на българския футбол, за останалите отбори, с които Левски спори в първенството?

 

Надявам се намаляването на отборите да донесе дългоочакваното повишаване на качеството на „А” група, макар че и 12 са много, по-добре 10. Банално е да се каже, но си е самата истина - докато няма сериозна конкуренция и се играят неистински мачове, ще се излагаме в Европа. Лечението е ясно - търпеливо инвестиране в младите футболисти, по-малко посредствени чужденци, купени в името на комисионната, повече и по-добри треньори... Въпросът е все някога хората, от които зависи всичко това, да започнат да виждат по-далеч от носа си и краткосрочната печалба от някое трансферче, от някой мач, уговорен за тотото. Но

 

футболът е само едно от следствията на упадъка в обществото

вижте например как се разви туризмът през изминалите години, с грозните бетонни комплекси, с безогледното унищожаване на природата...

 

 

Като че ли вече няма идоли за децата - такива, каквито бяха в миналото емблеми като Гибона, Сираков, Емо Спасов...

 

Факт е, че след Стилиян и Бербатов нямаме такива хора. В същата категория бих поставил и малко по-възрастният от тях Георги Иванов - Гонзо, макар че той не можа да се изяви успешно на международната сцена, но може би именно това, че прекара много време в България с екипа на Левски, го превърна в още по-голям идол. Младите в сегашния национален отбор под ръководството на друго голямо име - Любо Пенев, дават надежди, дано да се развият добре например Георги Миланов, Александър Тонев... Но

 

за да станеш идол, трябва не просто да си добър футболист, трябва да проявяваш клубна вярност

 

да се бориш докрай за победата. Може би най-близо до такъв ореол от футболистите на Левски в най-ново време е сегашният помощник-треньор Елин Топузаков.

 

Твоят любим футболист и защо?

 

Въпреки че съм гледал играта му само на архивни записи, нормално за мен такъв да е незабравимият Георги Аспарухов - Гунди. С магическия си талант, с осанката си, с джентълменското си поведение на терена и извън него, дори и с това, че си отиде преждевременно и трагично от този свят, с което остана завинаги млад и красив - една истинска футболна легенда на България. Веднага след него в моята класация на най-големите български футболисти поставям вълшебния плеймейкър Красимир Балъков. Чисто субективно мой любимец от тези, които съм гледал в Левски, пък е Николай Тодоров - Кайзера. Макар и не от тази класа, той също бе отличен плеймейкър, корав мъжкар на терена, притежател на един от най-мощните шутове в родния футбол и един от символите на страхотното поколение от средата на 90-те. В международен план любими играчи са ми тези, които са ме впечатлили най-силно във времето, когато започвах да гледам футбол - Мишел Платини, покойният Сократес, Рууд Гулит. Тъй като покрай Платини се запалих по Ювентус, друг голям любимец от миналото ми е Роберто Баджо. В съвременния международен футбол симпатизирам на страхотния отбор на Испания и много харесвам Давид Вия, който е велик голмайстор. Страхотен централен нападател е Фернандо Торес, въпреки че допусна грешка, отивайки в Челси.

 

Какво е твоето верую за футбола, какъв е стилът, който искаш Левски да изповядва?

 

Идеалът ми за любимия отбор е играта на трикратните шампиони от 90-те години - отборът, който вкарваше по 6-7-8 гола на най-силните си конкуренти - ЦСКА, Ботев (Пловдив) и Локомотив (София). На вратата Пламен Николов, десен бек - Кременлиев, ляв - Цанко Цветанов, в центъра Хубчев, Дъртилов и Гинчев, опорен халф - Златко Янков, след това Кайзера, Илиан Илиев, Боримиров, Мъри, а най-отпред Наско Сираков и Петър Александров.

 

Как виждаш Левски след 10 години?

 

Труден въпрос. Доколкото това доста слабо зависи от мен, не мога да отговоря. Иначе, лично себе си виждам като богат и щастлив човек, който пътува много.

 

И понеже у нас всички разбират от футбол и политика, не мога да не те попитам какво е общото между тези две материи и защо всички българи постоянно вземаме отношение по тях, дори и без да сме толкова компетентни?

 

Футболът, и спортът като цяло, са популярни теми, и по цял свят политиците се опитват да се отъркат у тях, за да се приобщят към успехите на спортистите. За съжаление, този подход не е от особена полза за развитието на самия спорт, защото вниманието на силните на деня към постиженията на ниво елитни състезания, не допринася за изграждане на спортната пирамида отдолу нагоре, която да води до устойчиви успехи, но и преди всичко да спомага за здравето на нацията. Казвал съм неведнъж, че ако с парите за зала „Армеец” могат да се построят игрища във всеки квартал и всяко училище, аз бих избрал второто. А когато хората спортуват масово, и триумфите на върха на пирамидата няма да закъснеят. Проблемът в политиката, както и във футбола, е, че никой не гони дългосрочните цели, които всъщност са истинските. А това, че всеки си мисли, че разбира от всичко, не помага, докато не започне да го прилага на практика. Няма никаква полза от кръчмарските философи и от мрънкането в стил „Аз да бях там, щях да направя еди как си”...

 

Ти как се озова в политиката? Мнозина ще се усъмнят, че едва ли е само за слава и благото на България, но все пак...

 

Точно тази мнителност е много важна съставка на посредствеността, която дърпа българското общество надолу. Не бих се занимавал с политика, ако бях доволен от това, което правят политиците. За съжаление, нямам повод за задоволство и именно по тази причина станах един от основателите на партия Зелените през 2008 г., давайки си сметка, че съсипването на най-ценния ни ресурс - природата, е само едно от следствията на липсата на правила в България. Да бъда политик е далеч от мечтите ми, но когато свестните хора не го правят, го правят лошите. Затова свестните трябва да влезем в системата и да я променим отвътре. Когато това стане факт, няма да има нужда да се занимавам с политика.

 

 

Ти си и журналист. Какво е мнението ти за българската журналистика като цяло и в частност спортната?

 

Спазването на етичните норми и на високи професионални критерии в достоверността на информацията, в качеството на съдържанието, дори в грамотността, е рядко срещано явление, а би трябвало да е обратното. Като цяло

 

медиите у нас достигнаха дъното

през последните няколко години, което се доказва и чрез световния индекс за свободата на словото. Имаме страшно много медии, но за съжаление пазарът не изхвърля некачественото и това е следствие от дългогодишното, може би целенасочено, изпростяване на народа - чрез некачественото образование, чрез лансирането на чалгата като начин на живот. Факт е обаче, че когато полагаш усилия да си вършиш работата по правилния начин, това рано или късно дава резултат и такива хора се радват на заслужено уважение.

 

Има ли цензура и автоцензура в четвъртата власт? Повече пречат или повече помагат родните спортни журналисти на клубовете и играчите? Задавам ти този въпрос, защото много от треньорите, футболистите и президентите на дадени клубове се оплакват, че всичко лошо тръгва от журналистите и те са основните виновници за неуспехите.

 

Цензурата и автоцензурата са следствие от няколко фактора - така наречената „редакционна политика”, която често се диктува от собствениците на медиите и превръща журналистите в не-журналисти; както и от липсата на професионално самочувствие от страна на самите журналисти. Надявам се с времето тези проблеми все някога да бъдат преодолени, но те отново са част от по-голямата картина в обществото ни. А резултатите от последните избори не вдъхват оптимизъм. Що се отнася до такива обвинения от страна на футболните хора към журналистите, на място звучи приказката за кривата ракета...

 

Една съпоставка на международната ултрас сцена и паралел с нашата. Къде сме ние според теб, как се развиват агитките ни в последно време?

 

Тревожна тенденция, която е не само у нас, е, че „фирмите” на

 

феновете, освен с подкрепа на своите клубове и с войни с противниците, което е общо взето ОК, всъщност се занимават и с организирана престъпност - разпространение на наркотици, изпълнение на мръсни политически поръчки

и т. н. И наистина, близко е до акъла, че когато имаш на разположение група от млади мъже в разцвета на силите си, настроени агресивно, въпрос на време е тяхната енергия да бъде канализирана от лидерите им в подобна посока. Очевидно не изоставаме от световните практики в това отношение, но, слава Богу, все още сме далеч от страни като Полша и Сърбия, например. Иначе, като хореография на стадионите, като песни, като масово присъствие по гостувания, мисля си, че агитките на Левски, ЦСКА, Ботев (Пловдив), Локомотив (Пловдив), дори Берое, не отстъпват на добрите европейски образци.

 

Нещо за финал, може би...

 

Интервюто бе доста изчерпателно и задълбочено, засегнахме много и важни теми. Може би това, за което не стана дума, е националният отбор. Изглежда, че най-после случихме на треньор и магията на името Пенев си е на мястото и в следващото поколение в рода. От сърце желая успех на тази нова „Пенева чета” и дано да ни носят радост, както предшествениците им преди 20 години.