След първата част от интервюто с фена на Локомотив (Горна Оряховица) Тоширо, която предизвика огромен брой коментари и прочити, дойде ред да публикуваме и втората. Продължаваме оттам, където спряхме предния път.

 

- С кои агитки имате приятелски взаимоотношения и с кои други, освен с тази на Етър, сте врагове? Как са се породили приятелството с първите и враждата с вторите?

 

- Тук започва да става горещо! Отварям бира и продължаваме! Виждам, че интервюто с мен придобива внушителни размери! Не знам дали има някакви ограничения в това отношение и дали отговорите да бъдат кратки и точни или дълги и изчерпателни, но определено има много въпроси като този, провокиращи втория вариант отговори. Попаднахте на човек, който обича доста да разказва, още повече че съм бил пряк свидетел на повечето от нещата и мога да дам необходимите отговори и вече съм го направил (макар и несистематизирано като тук) в своите писмени разкази, които планувам да реализирам във вид на книга в стила "хулилит", която да бъде издадена в английски и български езиков вариант, но най-вероятно първо тук в Англия където живея! Надявам се да нямате нищо против скритата реклама, която току-що направих от трибуната на вашия уебсайт, но вие сте първите, пред които обявявам това публично и бих бил безкрайно благодарен, ако позволите и публикувате цялото ни интервю, като по този начин помагате за популяризирането и реализирането на проекта. Благодаря Ви предварително! (FanFace.bg: Дадено, но само ако живот и здраве след време получим минимум едно копие от нея ;)) Позволих си да прочета интервюто ви с представителя на хората отвъд баира и виждам, че въпроса "Как е възникнала враждата ни?" остава с висящ отговор и леки догадки! Позволявам си да задоволя и подхраня любопитството на публиката тук, като цитирам цял пасаж от главата "7 Мили" (всъщност са километри, но е за благозвучност) от книгата която се надявам съвсем скоро да стане реалност:

 

Връщам се назад в годините на hard rock и heavy метъл музиката. Дълги коси кубинки, нашивки, тесни дънки. По цял ден музика, пиене, жени и разврат! Въобще страшна картинка! Мисля, че това е същият феномен, като тук в Англия, когато в "екстази" периода, най-лудите английските хулигани заменят трибуните с музикалните клубове при това за доста дълъг период от време.

 

"Правете любов, а не война" - това важеше и между "лилави" и "черно-бели"!

 

Тогава Г.О. Бойс ходеха често с "лилави" момичета, малко по-рядко беше обратното, но цареше мир!? Като изключим някои пиянски, свади всичко между двата лагера минаваше с леки инциденти няколко юмрука от едната и от другата страна. Да не говорим за по хипарските години, когато старите Г.О. Бойс бяха приятели с болярите!

 

Организираха се съвместни посещения по плажовете на Черно море, въобще период на абсолютен мир между двата града. Може би 7-те километра живописна природа деляща двете места предразполагаше за такива срещи! Местността се казва "Арбанаси" и се намира точно между градовете, което практически я прави ничия земя още повече, че географски тя е възвишението, което ги дели. Повярвайте ми това е едно от най красивите и пленяващи места в страната.

 

Именно там се намираше парти къщата на Адриан, един от най добрите ми приятели. Самата постройка беше в стил замък и беше доста голяма и просторна.

 

 

Вътре съм виждал 40 Г.О. Бойс заедно с 30 "боляри"

 

и като прибавим още 20 от съседни райони като Габрово и Ловеч се получаваше един микс от хора на едно място, в което ако избухнеше разправа дори Стивън Кинг нямаше да може да опише събитията в своите разкази! В днешни дни това би било немислимо, невъзможно, нещо граничещо с безумие, събитие с пагубни последици за хората и от разрушителен характер за самото място. Не, че "замъкът на Адриан" не беше разрушен с времето от постоянните партита и лошата поддръжка.

 

Смея да твърдя, че може би от годините, в които нашите бащи са гонили техните до въпросното възвишение, където преди време болярите дръзват да напишат на самия път "смърт на горнооряховските печенеги" до ден днешен всичко е минавало без сериозни инциденти. Самият факт, че двата града са толкова близо и това, че Търново е старата столица на България малко или много винаги ни е карало да се чувстваме като хора населяващи един от кварталите на техния град. Знаете как големите градове претопяват всичко около себе си, изсмукват и извличат всички необходими им ресурси от околните населени места.

 

Преди време е имало дори проект, целящ събирането на три града - техният, нашият и още един най-малкия от трите!

 

Благодаря на бога, че това не се е случило!

 

Само като си помисля, че сега щяха да ме наричат "боляр" и вместо черно-бяла фланелка щях да нося лилава, ме кара да се отвращавам.

 

Радвам се, че моето родно място е оцеляло и се е съхранило, запазило е своята идентичност, защото смятам, че притежаваме необходимото да бъдем независими.добрата инфраструктура и индустрия на града ни със сигурност е била апетитна хапка за културно-историческата стара столица. Въобще не знам как сме успели да оцелеем и да се запазим!

 

Всичко това се отнася с пълна сила и за футбола в двата града. Те бяха по-големият отбор като успехи и доста често прибягваха до услугите на наши футболисти, за да се поддържат на високо ниво. Ние винаги оставахме в сянка и всичко, което успеехме да създадем отиваше при тях. Това разбира се е съвсем нормално така става навсякъде. Виждаме какво става днес, когато големите пари превзеха футбола и малките отбори биват ограбвани постоянно!

 

Според мен обаче всичко това има обратен знак при феновете, тези които подкрепят по-слабия, се каляват, свикват с несгодата стават корави и всеотдайни вярват в това, което следват, силно обичат и мразят. А тези, които се радват на много успехи, се разглезват стават претенциозни, разединяват се, започват да искат все повече и повече и когато не го получат псуват по своите! Мисля, че и в нашия случай се получи така - обичта ставаше все по силна а омразата към тях все по-яростна и неконтролируема.

 

Знам много за омразата между феновете по цял свят имам и доста близки наблюдения, но ви уверявам в момента

 

между нас тя e толкова голяма, че ако сме на едно място с тях, можете да срежете въздуха с нож!

 

В следващите редове ще се опитам да ви потопя в нашето море от омраза!

 

 

"Болярите", както обичат да се наричат, са доста надменни чисто човешки. С огромно самочувствие, като бивши столичани те се смятат за наследници на великите български царе. Градът им е построен предимно на възвишения и скали просто такова му географското положение. Има много паметници на културата голяма крепост останала от миналото, университет, който дава на града стотици студенти всяка година и може би това го прави привлекателен за хората.

 

Ние също обичахме да ходим там, да кръстосваме улиците, да пием в пъбовете, да сваляме студентките, но винаги с надеждата, че ще докопаме техните фенове и ще си уредим сметките. Г.О. Бойс обожаваха да са в сърцето на врага, да пеят своите песни дълбоко във вражеската територия.

 

Спомням си, че веднъж се бяхме събрали сериозна фирма пред "Текила бар". Самият пъб, както повечето постройки в града има огромна тераса с прекрасен панорамен изглед, която ни даваше възможност да гледаме от високо а гласовете ни ехтяха силно и огласяха поне половината град. След обилно количество алкохол тръгнахме на парад из целия град, търсейки провокация с местните, но както обикновено завършихме в полицейското им управление. После получихме писма с глоби за нарушаване на обществения ред.

 

В други случаи, които си спомням ходехме в клуб "Спайдър"който беше един от най посещаваните в града там обикновено завършвахме в бой с охраната а след това с безкрайни разправии с шофьорите на таксита, които обикновено не искаха да ни закарат до вкъщи.

 

Всичките тези случаи бяха в дни без дерби мачове между двата отбора, просто през уикендите ние се забавлявахме за тяхна сметка, и то на техен терен без нито един път да срещнем каквато и да било съпротива, те никога не се показваха и то в собствения си град!?

 

Ако техните предци, същинските боляри, са защитавали по същия начин града си от нашественици, то тогава от въпросната величествена крепост, наречена "Царевец", не е имало никаква нужда.

 

Просто пускаш врага, скриваш се и го оставяш да вилнее! Какво остава да говорим за дните, в които имаше дерби!? Аз ще ви разкажа за няколко от тях. Връщам лентата назад, за да видите откъде тръгва омразата между феновете на двата отбора.

 

Всичко започна дълбоко в тяхната територия при една от най-унизителните загуби, които те ни нанесоха. Повече от по-големите си тръгнаха няколко минути преди края на мача, разочаровани от резултата, чието цифрово изражение беше 5:2 и използваха своите лични автомобили за краткото разстояние между двата града. След мача всички останали решихме да хванем автобус от съдебната палата на центъра на Старата столица. Възрастта ни варираше между 20-25 години, като не мога да отрека, че присъстваха всички, които впоследствие се превърнаха в основни фигури и гръбнак на фирмата. Спомням си, че преминахме като на парад през половината град от стадиона до палатата, и освен обичайните подвиквания относно резултата, нищо особено не се случи. Разбира се, както винаги ние имахме едно наум, че нещо може да се стане и те да се появят отнякъде, бяхме нащрек, знаейки на какво са способни те, особено на собствена земя. Вървяхме както винаги в ядро, но вече съвсем нормално мислехме да си изкараме яда от претърпяната загуба върху някоя бутилка алкохол. Стигнахме до спирката пред съда, решили че нищо повече няма да се случи в този и без това гаден за нас ден, и зачакахме мълчаливо автобуса.

 

Следващият миг щеше да отвори нова страница във враждебните ни отношения, като след него осъзнахме, че трябва да бъдем абсолютно безмилостни към тях при всеки удобен случай и го решихме.

 

Този миг настъпи и аз извъртях глава наляво и видях може би най-грозното човешко същество (имам предвид в лице)! Коса с цвят на слама, очи силно, ярко, светлосини, чак бели! За миг си помислих, че те са две чисто бели очни ябълки, при това изпъкнали и готови да изскочат! И без това супер грозното му лице беше изкривено от злоба! Много добре знаех кой е този грозник и какво ще последва. Интересното в случая беше, че предната година същият боклук се завъртя за момент на същото място, но явно осъзна, че не е дошъл моментът за атака, защото ние бяхме недосегаеми в този ден с всички по-големи момчета в състава. В далечината зад него видях и неговите хора. Определено ни бяха намерили неподготвени, съдейки по бройката и възрастта на хората, идващи отзад. Използвах следващите няколко секунди, за да преценя ситуацията, но не успях, защото погледите ни се срещнаха и от този момент нататък бяхме като хипнотизирани да застанем един срещу друг! Размишлявайки след случката, установих че той премина през 4-5 от нашите, за да стигне до мен, защото атаката им беше странична, а аз бях в средата. "Айде ве, копеленце", излезе от изкривената му уста, при което той посегна и хвана черно-белия ми шал, опитвайки се да го дръпне и да ме ритне в ташаците едновременно! Последва моментална реакция от моя страна и след няколко разменени удара грозника се озова на земята, а аз го ритах с всичка сила в ребрата! Усетих как наоколо завря и закипя, явно и приятелите му се бяха включили.

 

 

Видях как един от тях извади нож и тръгна срещу мен, за да спаси изрода.

 

В такъв един момент всичко спира за секунда, която е равна почти на час! Всеки се съсредоточава в острието и как то да бъде далеч от неговото тяло и тези на приятелите му. Именно тази секунда използва урода да стане от земята и да се измъкне, побягвайки в една странична уличка. Моето внимание бе изцяло ангажирано от човека с ножа и инстинктивно мислех как да го обезвредя. Изведнъж сякаш като от небето видях нечий летящ крак, който удари ножаря право в гърдите и падайки той изтърва острието, като, забележете, то беше прибрано от един от нашите и повече не бе използвано в боя! Обърнах се назад и видях моя приятел Мартин, той е доста висок и продължаваше да раздава шутове, които бяха негова запазена марка. Негов беше ритникът в гърдите и може би с него

 

той ми спаси живота!

 

Сега разбирах защо му викахме коня. Не бях си задавал досега този въпрос, но явно високият му ръст и здравите мощни крака са му заслужили това прозвище. Представяте ли човек с такъв прякор да ви ритне!? Връщайки се обратно в битката аз веднага последвах опонента си в една задънена малка улица зад самата автобусна спирка, което беше може би най-голямата ми грешка! Добре знаех, че в такива случаи, когато се отлъчиш от ядрото, си изложен на още по-голяма опасност, но жаждата да пребия това отвратително копеле надделя и аз хукнах. Успях да го застигна и настъпих едната му обувка, при което той отново падна и аз отново го заритах яростно. Само след някакви си 3 секунди усетих как сигурно 4-5 човека връхлетяха отгоре ми и този път аз бях на земята. В този момент разбрах и колко глупаво е да носиш дълга коса, ако искаш да участваш в подобни действия! Имах чувството, че 4-5 чифта ръце са се вкопчили в косата ми и също толкова крака ме ритат, ясно можех да видя краката! Наистина се радвам, че моите момчета не ме изоставиха и дойдоха да ме издърпат. Особено Марто, който ме спаси на два пъти в този ден!

 

Благодаря, Мартине, имате Целия ми респект, момчета, знаете кои сте!

 

След като излязох отново на главната улица всичко като че ли беше приключило, а аз бях достатъчно глупав да взема и приятелката си на мача, която ме чакаше на въпросната спирка! Хванах я за ръка и пресякохме улицата, обърнах се назад, за да видя бойното поле и ги видях всички строени на бордюра, бълваха обичайните комбинации от думи и знаци. Нямах голямо желание да се върна, бях с момиче, всички се бяхме пръснали пък и ченгетата вече бяха на линия. Опипах си лицето за кръв, но учудващо нямах никаква. За сметка на това бях жестоко оскубан, косата ми направо се свличаше. Не знам изпитвали ли сте подобна болка!? Боли те просто кожата на главата! Пораженията не бяха толкова физически колкото психически.

 

Най-пострадало беше достойнството ми,

 

но след толкова много грешки като дългата коса и шала, за който да те хванат и дръпнат, момиче, чакащо ме на спирката, за което да мисля нямаше какво друго да очаквам! Това щеше да промени възгледите ми относно външния вид на футболния хулиган като цяло, и въобще обещахме си и се зарекохме занапред да бъдем много по-организирани и прецизни в това, което правим, и което щеше да ни обземе напълно. Нямах търпение да дойде ответният мач. Разигравах какви ли не варианти за отмъщение в главата си. Мислех си, че ако има начин този мач да бъде изтеглен за след няколко дни, то със сигурност

 

сред тях щеше да има убити!

 

 

Казват, че времето лекува, но с мен определено не се получи така, защото колкото повече време минаваше, толкова повече се приближавахме към момента, в който те щяха да стъпят на наша територия. Само мисълта за това ме изпълваше със злоба и ярост до краен предел! Обсъждайки вариантите за отмъщение с моите приятели се спряхме на засадата. Искахме да им нанесем колкото се може повече поражения без да използваме ножове и други оръжия - неща, които между другото ние никога не сме използвали за разлика от тях. Решихме да използваме

 

краката на стари маси и столове,

 

които са направени от дърво. Спомням си, че дори отидохме до една фабрика, където имаше много такъв стар материал за преработка, обрахме всичките крачета, някои от които бяха направени от доста масивно и тежко дърво с различни орнаменти по тях. Лично за себе си бях избрал перфектните за целта с формата на квадрат или другояче казано с 4 ръба!

 

Мисля, че за човек, натрупал толкова злоба в себе си към някого, това си беше направо смъртоносно оръжие! Представих си как масивните ръбове на крачетата трошат костите им наред, превръщайки ни в истинска мелачка за "боляри"! Това беше всичко, което аз и всички ние искахме да ги оставим да лежат безпомощно след нас! Все още бе болезнен споменът от оскубаната ми дълга коса, но аз не намирах сили да се разделя с нея, като се подстрижа. В същото време не можех да си позволя тя да бъде моето слабо място отново, затова

 

реших да си сложа женски чорап на главата като при банковите обири!

 

Много от вас сигурно вече се заливат от смях, но само ако можехте да видите наистина как изглеждахме в този ден! Всички бяхме категорични относно облеклото: никой не искаше да облече новите си модерни дрехи, само за да ги види скъсани и съдрани след това! Решихме да облечем обикновени работни дочени дрехи и естествено всички бяхме обути с обичайните за това време кубинки! Очакваният момент настъпи и ние се събрахме близо до центъра на града. Изглеждахме като обикновени работници от строежите, излезли за да обядват, затова и никой не ни обърна внимание. В ръкавите на якето на всеки обаче имаше по едно от въпросните крачета, които предварително добре подрязахме и скъсихме, за да не се показват и да не бием на очи! Когато стигнахме мястото, където планувахме да направим засадата, нахлузихме чорапите на главите и извадихме оръжието.

 

Вече приличахме на истински терористи!

 

Мисля че Фил спомена в неговите разкази за самото място, това са огромен брой стъпала, които водят от жп гарата към града и обратно. Някой дори си беше поставил за цел да уточни бройката им, която, повярвайте ми, беше от голямо значение за гостуващите фенове, които са достатъчно смели, за да поемат по този стръмен и опасен заобиколен път. Точно затова нашият град не беше мечтаната дестинация за много от тях и в много случаи те се оказваха в един безкраен лабиринт към безопасността. Поради възловата си гара и географското си централно положение в страната градът ни е основен железопътен център, разпределящ влакове както за цяла България, така и за Балканския полуостров. Всичко това го правеше лесно достъпен за всички решили да използват влака като транспортно средство. Автобусът също е решение, но рискуваш да получиш подобаващ ескорт, минавайки през центъра на града. Същото важи и ако решиш да използваш градския транспорт от гарата, така че повечето гостуващи използваха стъпалата за вход към града. Веднъж преминали това препятствие те се озоваваха на огромно отворено поле без постройки в продължение на километър, което беше

 

супер благоприятно за организирането на чисто юмручни схватки като в Русия и Полша.

 

Именно на това място стояхме, уточнявайки последните детайли около засадата, която само след минути щяхме да направим. Предварително бяхме проверили разписанието на влаковете, с които те могат да дойдат и изпратихме един от нашите да шпионира на гарата и да сигнализира, когато ги види! Получихме сигнал, че вече са пристигнали, но не са много и определено ние бяхме два пъти повече от тях. Никога не съм обичал неравностойните битки, просто наистина не е някак си честно трима да набият някой, който е сам, но след преживяното в предишното дерби място за милост нямаше. Окупирахме храстите от двете страни на стъпалата, като се разположихме по продължението им надолу, за да можем да ги затворим в кръг. След като първите от тях изкачваха последното стъпало, беше нашият ред да действаме, като затворим последните от долната страна и първите от горната. Планът ни беше изчистен до най малката подробност, всеки знаеше какво трябва да прави и всичко беше изчислено с военна прецизност.

 

 

В този ден ние наистина бяхме тръгнали на война.

 

Чувствах се като хищник, спотаил се в храстите, чакащ приближаването на своята жертва. Дишането ми беше учестено, усещах пулса със слепоочията си и всичко това бе примесено с изблици на смях от страна на всички, които се спотайвахме в храстите. Ясно чувах хихикането им идващо от всички страни, което те естествено се опитваха да приглушат, за да не бъдем чути от врага. Нямахме повече време за шеги, защото ясно виждах приближаващите врагове. Те бяха там и капанът щеше да щракне всеки момент. Чувствах се все едно съм на връх "Шипка" при освобождението,

 

излязох от прикритието си първи нададох мощен вик,

 

който повече приличаше на боен, като във филма "Смело сърце", или може би рев на звяр, чакал твърде дълго жертвата си, а е вече доста гладен. Чух рева на своите приятели, след който крачетата заблъскаха яростно по главите им! Честно казано не виждах нищо, беше ми черно пред очите и не ми пукаше, че някой може да пострада, който е изпитвал това чувство на екзалтирана ярост примесена със задоволство от отмъщението, знае за какво говоря. Просто не знаех кого да ударя пръв, а и не можех да се уредя дори и да исках. Канонадата от удари върху тях беше просто нечовешка. Спомням си, че някои от тях се опитаха да се спасят, прескачайки масивните железни парапети от двете страни на стъпалата, но нашите момчета ги спряха, като използваха същите тези парапети за опора и място, където да се покатерят и върнат "болярите" обратно в капана с шутове! Следващият опит за бягство беше обратно надолу, но именно там ние бяхме съсредоточили сили. Нашите там се справиха много добре, блокирайки пътя им и удържайки натиска им към спасението. През годините няколко пъти ми се случи да наблюдавам и участвам в сцени с подобно място на действие като тези стъпала и

 

само един път съм виждал тези, които ги изкачват, да вземат превес!

 

Това, разбира се, ще го запазя, като разказ за една друга глава от книгата, а сега се връщам на върха - крачетата не спираха да налагат. Наистина е много трудно, когато си изкачил десетки стъпала нагоре, уморен си, издебнат си от засада и си попаднал в капан, от който няма излизане, заобграден от полудели хора с маскирани лица и достатъчно злоба, за да те пребият. Последното, което чувствах към тях, беше съжаление! Чернилката не изчезваше от очите ми,

 

чух някой от нашите да вика "Спрете, ще го убиете!",

 

като че ли за секунди всичко спря и това бе моментът, в който аз можех да видя реално какво е станало. Огледах се, видях доста от тях да лежат на земята. Един беше много сериозно пострадал и дори по време на мача след това чухме, че е възможно да сме му извадили окото, което ме ужаси! Не знам дали това се нарича съдба, но същият щеше да пострада и в един друг бой между нас, за който ще ви разкаже Фил по нататък. За мен този бой приключи, още повече че след като ги огледах, не срещнах празния поглед на грозника, което означаваше, че трябва да почакам още за личното си отмъщение. Ако трябва да бъда искрен, аз знаех дори къде живее изродът, както вече знаете градовете ни са близо и не са много големи, така че аз имах откъде да получа необходимата информация за него и много пъти съм си мислел

 

да нахлуя и да го пребия, докато спи в собствената му бърлога!

 

Но не аз бях човек на принципите и исках това да стане, както си трябва. Отдръпнах се от полесражението, за да огледам за втори път нещата. Гледката беше наистина ужасяваща в очите на много от тях се четеше нещо повече от страх, а други агонизираха смачкани на земята. Виждах как най-безмилостните от нашите продължават да налагат тези от тях, които все още бяха на краката си. Изкачих няколко стъпала и излязох на поляната, седнах и си поех дълбоко въздух, карайки адреналина да освободи поне малко тялото ми. Погледнах дървените крачета в ръцете си,

 

бяха целите в кръв.

 

 

Честито, "боляри", предстои ви да станете известни, в ролята на жертви, разбира се! Този разказ е и своеобразен отговор на засегнатия от Деан уговорен бой "10 на 60" в неговото интервю, който така или иначе не се състоя и ние не сме се възползвали от това преимущество! Въпреки, че за тях девизът ни е: "Никога не ще забравим, никога не ще простим, от 5:2 и во век и веков." Сам разбираш, че нямаше да им простим, а уговорката се провали, поради простия факт че те повече от 10 човека тогава не можеха да се съберат! Извинявам се за лиричното отклонение, докъде бяхме стигнали!? А, да! Приятелски взаимоотношения с други агитки!

 

Имаме приятели от Черноморец (Бургас), Спартак (Варна) и, разбира се, Локомотив (Пловдив).

 

Със "сините" от Бургас и Варна се запознахме предимно чрез общи приятели студенти по София и т.н., докато с Локо (Пд) запознанството датира от началото на 90-те години. Първо в Горна Оряховица на мач между двата отбора няколко от нас просто отидохме на полувремето при тях след големи уговорки с полицията, за да ни пуснат до техния сектор и разбира се подвикванията: "Пуснете ги да дойдат, няма проблем" от страна на пловдивчани, които също като нас имаха явно само добри намерения. Пазя страхотни спомени от това запознанство, още тогава те показаха уважение към нас. Просто супер джентълмени и страшно земни като хора, а като фенове нали знаеш: Това което се вижда, не се сочи! Последва среща на Градския стадион в Пловдив, за която вече разказах по-горе на мача ни с Спартак, и накрая узаконяването на алианса отново в Града под тепетата на мача ни с Марица. Сам виждаш, че имаше интерес и от тяхна страна и въобще не е, както го говорят, че сме им се "слагали" и подобни шитни. Ние не сме като приятелите на "лилавите", където от едно време се мъчат да им се "слагат" наистина, но съвсем неотдавна получиха отговора - "Черно-белите" от Пловдив са приятели само с тези от Горна и Наполи. Няколко пъти след това съм бил на пловдивските дербита и съм повече от очарован.

 

Като цяло смятам, че превъзхожда софийското в пъти!

 

Винаги са ни посрещали радушно там, пък и смятам, че ние им носим донякъде и късмет в мачовете им с Ботев. Гостоприемството е винаги приоритет, когато те гостуват в Горна, така че на всички хейтъри бих казал: Това е перфектното футболно приятелство между два различни отбора. Различно от много други, защото тук идеята е една-единствена и тя е "черно-бяла"!

 

- Тук трябваше да ти задам въпроса дали си участвал в сбивания с противникови фенове, но за всички вече е ясен отговорът. Разкажи дали си имал и други такива, които са интересни.

 

- Естествено, иначе какво ще прави мнението ми тук :) Имам поредица с Етър (7-8 пъти), Габрово (2 пъти), Берое (2 пъти), Шумен, Спартак Плевен, Добрич, Ботев (Пд), ЦСКА и, забележи, повечето са на гостувания! То вкъщи всеки може да чакали :) Имаше една много странна и малко комична среща с болярите в Ресен, където в нефутболен ден около 10 от нас и малко повече от тях бяхме гости на наши необщи приятели и празнувахме сбора. Така едните на единия край, другите на другия. Разбрахме за присъствието им и малко след полунощ с пълни тумбаци направихме първа по правата спринт около 200 метра и стигнахме до мястото, където чакаха те! Опитахме размяна на удари, но след една минута и те, и ние осъзнахме колко сме пияни, и се върнахме в лагерите да допиваме!

 

 

- Как гледаш на предварително уговорените боеве с ясни и точни правила от типа "10 на 10", "20 на 20" и т.н., каквито има в държави като Русия и Полша, а малко по малко започват да се организират между отделни ултраси на агитки и у нас? Били участвал в такива?

 

- По- принцип съм "за" и съм участвал, и бих участвал винаги, но малко в повече ми идват този био-анаболен тип фенове, които вкарват и други спортове и съответно сериозни тренировки и ограничения! С други думи казано хубава е уговорката без оръжие, но

 

когато владееш бойно изкуство, реално ти си жив потенциален убиец!

 

Аз съм с по-остарели разбирания. Предпочитам да се напия преди мач и да се сбия на улицата в стил добрия стар кръчмарски бой, но да знам имената на 11-те на терена след това. Не може срещу футболни фенове да противопоставяш борци, мутри, каратисти, кикбоксьори и да говориш за справедливи правила, равна бройка, честен бой и подобни...

 

- Какво ти е като цяло мнението за българската ултрас сцена? Къде поставяш родните фенове и ултраси спрямо тези от другите страни по Европа и света?

 

- Много, много имаме да учим! Първо нямаме манталитет. Второ - поне две от следващите неща ни липсват: уважение, смелост, вярност, борбеност.

 

Силни индивидуалисти, слаби събрани в отбор.

 

Примерите са навсякъде около нас. Няма как да не сме на едни от последните места, никой не ни брои за живи! Защо ли?

 

- Коя страна би дал за пример за силно развито ултрас движение, от която можем да черпим идеи и опит?

 

- За мен страната, създала футбола и хулиганството, е пример за всичко! Не разбирам хора, които ги плюят!

 

Това за мен е все едно да плюя баща си – НИКОГА!

 

- Имат ли място жените на трибуните и конкретно в агитките? Присъстват ли такива във вашата, които да помагат с нещо по организацията?

 

- Разбира се, стига да знаят защо са там и какво подкрепят. Имаме яки момичета, помагат ни и ние се гордеем с тях. А в миналото имахме дори своята Райна Княгиня!

 

- Какво ти е мнението за българската полиция?

 

- Абревиатурно: A.C.A.B. - всеки знае!

 

- Полицаи или стюарди на стадиона?

 

- Твърдо за стюарди! Полицаите нямат място вътре на стадиона. Те са провокатори, защото са страшно комплексирани. Доказано е, че методът със стюардите е по-работещ.

 

- Какво мислиш за журналистите?

 

- Трябва да ги има. Полезни са, но понякога прекаляват, може би захласнати в работата си. Някои се вземат доста насериозно!

 

- Мнението ти за националният отбор, за българския футбол като цяло, за БФС...

 

- Честно да си призная никога не са ме инспирирали! Колкото и тъпо и парадоксално да звучи

 

за мен там нещата са малко по задължение само, защото съм българин!

 

Мисля, че всякакви коментари относно БГ футбола са излишни след унизителното ниво, на което е националният отбор. Относно БФС какво да кажа? Нещо абсолютно нормално е мастити и охранени бизнесмени да бутат под масата и всичко да върви, както те искат! Такава е практиката в европейската и световната футболна централа, пък какво остава за БФС!?

 

 

- Фен ли си на някой чужд отбор?

 

- Върл фен на Манчестър Юнайтед от 1991 година. Годините, в които нямаха тези отличия, но бяха магнетични и когато започна ерата им на величие със спечелването на КНК в Ротердам срещу Барселона. За съжаление късното ми идване тук в Англия и сбъдването на една така стара мечта, които се случиха едва преди 5 години, ме лишиха от възможността да разкажа някаква хули историйка свързана с Юнайтед, защото такива случки, както знаеш са вече голяма рядкост тука на Острова.

 

Опитвал съм да се внедря в организацията им "Мъже в черно" и донякъде успях, но не е същото.

 

Някак си самите те са страшно предпазливи след всичко, което Маргарет Тачър и машината след нея направиха! Знаеш, арести по домовете, забрани да гледат футбол до живот, охранителни камери на всеки ъгъл, превръщане на стадионите в театри и т.н. Имам лични приятелства с някои бивши Челси Хедхънтърс, но това по друга линия.

 

- Връщам те към Локомотив. Каква е най-голямата ти мечта свързана с отбора и клуба, както и със самата агитка?

 

- В днешно време всичко е възможно! Виждаме пресния пример с Лудогорец. В нефутболен град влязоха парите и направиха дубъл! Същото беше и в Ловеч преди години! Против всякакви фенски принципи е да се молиш това да се случи и с твоя отбор, но това е реалността! На никой от нас не му е приятно да му се подиграват заради незавидното положение, в което се намира отбора му! По принцип съм реалист с лек песимизъм, но щом опира до мечти, защо пък не...

 

- Изброявам ти три може би емблематични за всеки фен на Локо (ГО) места, за които искам да ми кажеш първото нещо, което се сетиш. Стадион "Локомотив"?

 

- Старият "Дюлгеров" под "Камъка" - роден, за да съм там!

 

- Горна Оряховица?

 

- Родният ми дом. Хубав или лош, красив или грозен, като град - винаги почитан и обичан!

 

- България?

 

- Красивата ми родина! Превзета и ръководена от най-лошия държавен апарат, който е причината аз и почти всичките ми роднини и приятели да напуснем нашата прекрасна страна!

 

- За финал какво би казал на всеки един привърженик на Локомотив (ГО), както и на всеки един запален фен в България?

 

- Ползвайки отново вашата трибуна бих искал да се обърна към тях с лично обръщение, тъй като и аз вече не се виждам толкова често с нашите млади фенове:

 

Момчета, знам, че за нас моментът е много труден, но ви моля да съхраните и продължите започнатото! Кръговрат винаги ще има, Локомотив също. Името и идеологията няма кой да ви ги вземе, те не зависят от управляващи политици, кметове, общински управници и подобни. Ние не само подкрепяме ръководства и футболисти, а изразяваме себе си в една идея, и ако тя е обща, значи сме едно цяло. Има ли ви вас, има го и Локо. Обичайте града и подкрепяйте отбора и неговото име! Помнете - всичко това го правим за себе си, за да удовлетворим сърцата и душите си! На всички други БГ фенове пожелавам успех. Включително и на кръвния враг в "А" група!

 

11.09.2004 г., стадион "Ивайло", Велико Търново. Бой между фенове на Етър и Локо (ГО)