Хубава среща в парижкото метро. Сюрреалистична, но хубава, както се казваше в “Нотинг Хил”.
Това нещо се случи на мен, пратеника на “24 часа” на европейското първенство във Франция, Едуард Папазян рано сутринта в събота след мача Уелс - Белгия 3:1 на път за гара ”Аустерлиц”, откъдето трябваше да хване влака за Бордо. Във френската столица на виното вечерта предстоеше да се играе третият 1/4-финал на европейското първенство между Германия и Италия.
Практиката от петте предишни отразени преди това европейски първенства ме беше научила, че след последната смяна на линията, акредитацията се слага на врата, защото понякога помага при струпване на прекалено много хора и полицейско престараване. В Париж, а и на другите места местните - граждани и власти, имат някакъв респект към хората, за които подобно спортно събитие е работа, а не удоволствие.
Та точно след почти ритуалното окачване на акредитацията в метрото се качиха трима души - двама мъже с раници горе-долу като моята, тоест покриващи изискванията за ръчен багаж в самолет, и една жена с малък куфар на колелца. Очевидно чужденци, очевидно британци и най-вероятно уелсци - единият мъж едва си отваряше очите или от недоспиване, или от препиване, а другият току подемаше песничката, дето “не искам да си ходя у дома, не ме пускайте да си ходя у дома”. Именно у него акредитацията ми предизвика истински възторг: “УЕФА? Обичаме УЕФА, те направиха първенството с 24 отбора”, каза той. Възразих му, че съм журналист. “От коя страна?”, започна да любопитства той. “От България.”
И тук - като с чук между очите! “Аз имах приятел от България. Ти познаваше ли Румен Янков?”, попита уелсецът.
Румен Янков (клекнал най-отпред) в един от най-щастливите моменти в живота му - веднага след спечелването на Шампионската лига на любимия му “Манчестър Юнайтед” на 26 май 1999 г. с други български журналисти се снима с Дейвид Бекъм. СНИМКА: АРХИВ НА АВТОРА
Запознах се с Ухото, както всички наричаха заклетия цесекар, жесток фен на “Манчестър Юнайтед” и всичко, което мърда и шава по Британските острови, преди 29 години. Срещнахме се на борсата - малък клуб на “Козлодуй” в София, преместен после в края на “Раковска”, където още от социализма се събираха колекционери на футболни неща, които тогава не можеха да се намерят у нас - списания, плакати, шалове, значки, тук-там някоя фланелка…
По-късно Румен върна Любо Пенев в България като президент на ЦСКА и му стана изпълнителен директор. После спря с футболните дела и се позагуби, докато не разбрах, че е починал рано-рано, по-млад, отколкото съм аз сега.
Уелсецът продължи: “Познаваме се от 1983 г., когато бяхме в една група за европейското. Идвал съм му на гости в София. После спря да пише, а когато един български юношески отбор дойде в Уелс, отидох при треньора им да го питам за Румен. Той ми каза, че е починал. Миналата година ходихме в Скопие на мач с Македония и аз отскочих до София, за да се видя с жена му и дъщеря му. Той щеше да е безкрайно щастлив сега за нашия велик успех!”
Спомените така ме стиснаха за гърлото, че даже и не го попитах за името. Само се поинтересувах къде са тръгнали. “Най-вероятно където и ти - в Бордо. Да видим срещу кого ще играем на финала”, отговори той. Румен Ухото щеше да каже същото…