Реакцията на феновете, изразена по форумите, след вчерашния мач за Суперкупата на България между Лудогорец и Ботев, до голяма степен беше еднозначна.

 

Всички срещу Лудогорец! Най-вече заради червения картон на Алекс Колев от Ботев в края на първото полувреме, феновете заключиха най-общо: „Пак ги бутат“.

 

Нека поразсъждаваме най-напред върху ситуацията. Онова, което се вижда от повторенията, наистина е, че Колев по-скоро симулира, хвърляйки се за дузпа в последния стадий от атаката си. А дали преди това са му висели трима на гърба, атаката е продължила...

 

Николай Йорданов имаше прекрасна видимост към ситуацията, беше и близо до нея.

 

Сега, Йорданов има своите основания да посочи втори жълт картон на футболиста на „канарчетата“, дори само за симулация, не знаем дали е чул и някаква реплика от Колев. Въпросът е, дали в обратния случай, ако ставаше дума за играч на Лудогорец, щеше да го изгони в 45-ата минута? Разбира се, условието „ако“ ни поставя в неизгодна ситуация при коментара, но познавайки българските арбитри, отговорът е – по-скоро не.

 

Същото, обаче, можем да кажем и за всички онези любители на футбола, които скочиха на съдията за това му решение. В случай, че замесеният беше играч на Лудогорец, всички щяха да пледират за показване на наказателен картон, а ако такъв не беше вдигнат, щеше да има вой до небесата. Така че - въпрос на гледна точка.

 

И да минем от частния случай към общия. В България не обичат силните, не обичат и богатите. И то не от днес, но просто сега е по-видимо и по-чуваемо от преди заради развитието на медиите. Но, когато ЦСКА са били силни, и тях останалите не са ги обичали. Когато пък Левски са били силни, те също са били на мушката на недоволството. И това не значи, че хората отчасти не са имали право, както и сега, впрочем.

 

В най-добрия случай правилата срещу слабите се прилагат от съдиите в цялата им строгост, а срещу силните реферите винаги имат едно наум. И затова фаворитите се смятат за бутани. Освен че са по-добри, те са и подпомагани, вярно е.

 

Така е било, така е, така и ще бъде у нас. Та затова сега Лудогорец не ги обичат хард-феновете на останалите отбори. Затова част от левскарите викаха за Лацио срещу българския тим, затова и част от цесекарите се готвят да подкрепят Стяуа срещу родния шампион. Софт-феновете са друга бира. Така е в България, нищо ново под футболното ни слънце.

 

А Лудогорец? И „зелените“ имат какво да чистят от имиджа си, от медийния си образ, така че да станат малко по-любими на българския запалянко. Това е факт, както е факт и заслужената доминация на този отбор над останалите у нас през последните няколко години.

 

Светослав Табаков, Гонг

Основният въпрос след огромния скандал в Белград на мача Сърбия – Албания е: „Кой, по дяволите, изобщо допусна да има такъв мач?“

 

Отговорът е ясен – УЕФА! Първо тя, а след това сърбите и албанците са виновни.

 

Никой не може да обясни защо европейската футболна централа остави Сърбия и Албания в една и съща група. След като раздели Азербайджан и Армения, след като размени групите и размина Испания и Гибралтар, защо не постъпи по същия начин със Сърбия и Албания?!

 

Няма никаква логика! Подобни прецеденти вече е имало. През 2008 година Азербайджан и Армения така и не успяха да се разберат дали и къде да изиграят мачовете помежду си и в крайна сметка за двата двубоя им бяха присъдени по нула точки.

 

УЕФА научи урока си за тези две страни, но явно недостатъчно добре, за да приложи същото в случая на Сърбия и Албания.

 

Никой не отрича вината за прекратяването на мача и на замесените две страни, естествено. Но тя идва като последствие от едно късогледство, от една недалновидност на управленския орган на европейския футбол.

 

И сега, след като вече е сгазила лука, е нормално УЕФА да иска време, за да обмисли най-добрия изход и да извади кестените от огъня. Има няколко сценария. Може да бъде присъдена служебна загуба с 0:3 на Сърбия – за лоша организация като домакин, за ударени от фенове албански футболисти.

 

Може да бъде присъдена и служебна загуба на Албания – заради провокацията с дрона и знамето с картата на „Велика Албания“ над стадиона.

 

Най-логичното е обаче да се стигне до насрочване на доиграване на мача след 41-вата минута при 0:0, както и на втория двубой между двата тима, на неутрален терен и без публика. По възможност в страна, в която има колкото се може по-малко сръбски и албански емигранти. Малко това е решение от типа след „дъжд – качулка“, но в тази ситуация няма много варианти.

 

А в Белград можеше да си стигне дори до смъртен случай. Изчислиха, че въпросният дрон, развял албанския флаг на стадиона в Белград, е можел спокойно да донесе 100 грама пластичен взрив. И добре, че мачът не бе подновен. Защото албанските футболисти можеше да бъдат линчувани. А УЕФА е била готова да поднови срещата, албанците са отказали...

 

Проблемът със сигурност не е футболен, а е политически. Някои стигат дори до това да съзират поръчка, предвид предстоящата визита на Путин в Белград за военния парад там. Или пък заради планирането първо в историята посещение на албанския премиер в Белград на 22 октомври.

 

УЕФА, обаче, се е вглъбила в проблема с расизма по стадионите и недовижда огромните проблеми в страните на изток от Австрия. А в тях расизмът е само следствие от нерешените редица други етнически, финансови и политически проблеми. Но това не е недостатък само на УЕФА, а на всички политици и политически организации от Стария континент. Те не ги виждат, или им е по-удобно да не ги виждат в страните от нашия регион. Тези проблеми са много повече от футболни.

 

Не е случайно, че именно на Балканите и изобщо в Източна Европа, само за няколко дни, само в няколко мача, избухнаха инциденти: в София на България – Хърватия, в Букурещ на Румъния – Унгария, в Лвов на Украйна – Македония и накрая за капак – в Белград на Сърбия – Албания.

 

Та нека степенуваме вината. Специално в белградския случай в основата определено стои УЕФА.  

 

Светослав Табаков, Гонг

Поне от края на март в България, когато говорим за футбол...не говорим за футбол. Всъщност, говорим за лицензи, фалити, заличавания, дългове, „А“ окръжна и прочие. Само не и за кръглата топка и за двадесет и двамата на терена, за които е идеята да пишем и да говорим.

 

Далеч съм от мисълта да защитавам длъжниците. ЦСКА е грешник, Локо Сф е грешник, затова и не получиха лицензи, едва ли ще вземат такива и в понеделник. Виновни са, безспорно.

 

Но все се питам това ли е начинът да се въведе финансова дисциплина. Това ли е точната форма. Да извиваш ръце, да притискаш, да буташ към бездната.

 

Лицензионната комисия не е виновна, така й е наредено да действа от УЕФА. Спазва правилата. Всъщност, опитва се да ги спазва, като пробва компромисно да дава и време за реакция на длъжниците.

 

Но и Платини наскоро намекна за либерализиране на режима при лицензирането. Как точно? Ами да кажат умните глави в европейския и световния футбол, част от които точно в този момент са грабнати жестоко и арестувани...

 

Какво се получава сега? Добре, бутаме ЦСКА и Локо Сф в бездната, пращаме ги в „А“ окръжна. Те загиват – временно или завинаги. Но и държавата губи 11 милиона лева от едните и още 1 милион от другите. Потъват в небитието още 12 милиона от ЦСКА, дължими към футболисти, треньори, агенти, както и още милион по същите причини по локомотивска линия.

 

Няма вечно дерби, феновете негодуват, телевизията страда. Има и ликуващи, нормално, но това е моментно ликуване.

 

Неприемливо, нали? Както е неприемливо, разбира се, да дължиш пари, много пари и да не плащаш.

 

Цуг-цванг. Това е терминът в шахмата при липсата на верен ход. Търси се този верен ход. Може би затова и се говори, че Изпълкомът ще остави двата задлъжнели столични клуба в „А“ група. За да не бъдат загробени едни големи пари, за да има шанс да се плащат по изготвен план. Понеже в „А“ окръжна – край! Няма дългове, всичко излиза изпрано и изчистено, макар и на дъното. Друг е въпросът може ли и кой може да изплува от дълбините.

 

Отново да подчертаем: Въпросът не е да защитаваме длъжниците, а да се намери по-точна формула, по-действаща формула за принуда, за събиране. Без погазване на спортно-техническия елемент. Защото сега може да си шампион, втори или трети и вместо да си в Европа, да изчезнеш от картата. Виждали сме го вече и у нас. Едва ли е най-удачното решение.

 

Мислете!

 

Светослав Табаков, Гонг

Лудогорец загуби от ПСЖ. Може да се каже, че разградчани преклониха глава пред обективната реалност. А тя е, че срещу себе си българските шампиони имаха тим за 400 милиона евро. Да, на терена парите не играят, но за да бъде неутрализиран този фактор, трябва да се случат няколко условия.

 

Имаше предпоставки за това, Лудогорец ги пропусна. И логиката надделя.

 

Първата предпоставка е по-класният ти съперник да не бъде максимално мотивиран. Може да се каже, че през първата част това условие бе изпълнено, тъй като парижани предпочитаха дългите разигравания с къси пасове, с рязко изостряне на атаката. При 1:0 в полза на Лудогорец нещата вървяха много добре в този аспект, българският тим спокойно организираше отбраната си и отразяваше действията в офанзивен план на съперника. Можеше спокойно Лудогорец да се оттегли с гол преднина, което щеше да бъде важно в психологически план. Но 4 минути преди почивката Матюиди изравни и всичко започна отначало.

 

Втората предпоставка е самият ти да реализираш шансовете си максимално. Пред Лудогорец се разкриха две възможности за това. През първото полувреме, когато контрите на отбора вървяха чудесно, но без завършващия, най-важния пас. От тези контри можеше да се изстиска още един гол. А той всъщност падна след провалена такава и от фаул. И най-вече при дузпата през второто полувреме, която Моци пропусна, а с това си замина и възможността да бъде изравнен резултатът на 2:2. Вместо това скоро стана 1:3.
Третият фактор е късметът. Ако Кавани, например, не бе коригирал мерника си и го бе оставил леко неточен, както през първото полувреме. Ако съотборниците му не бяха ужилени от треньора си на полувремето да сменят рязко ритъма...

 

Ако...А тази условност, щом не е влязла в сила, няма как да върнем нещата назад.

 

Самият Лудогорец нееднократно си е патил във вътрешното първенство заради подценяване на далеч по-слаби на хартия съперници, знае за какво става дума.Имаше предпоставки, на свой ред, да се възползва от това, но този път не се случи. Обективната реалност надделя. Класата си каза думата. А тя безспорно е на страната на парижани. Те натиснаха педали в началото на второто полувреме, смениха чувствително игровия ритъм, вкараха два гола и отново се успокоиха, повеждайки с 3:1. Вече беше техническа подробност да затворят мача и те го направиха без усилия.Лудогорец не сполучи, защото този път не успя сам да хване съдбата, която му се усмихна. Но това не означава, че не може да се случи в оставащите четири мача до края на борбата в групата.Шанс за още точки има, както подчерта и Георги Дерменджиев. Кога ще се случи това, зависи от комбинацията фактори, които по-горе изредихме.

 

 

Светослав Табаков, Гонг

Напоследък все повече се „автохейтваме“. Не сме спортна нация. Или вече не сме. Някога сме били, но сега – не.

 

Не е вярно! Или поне не е вярно в онази част, която е различна от Цар Футбол. Защото Царят спи. Спи и сънува кошмари. А поданиците му го бойкотират. Не обичат заспали царе.

 

Няма хора по трибуните, значи не сме футболна, респективно спортна нация. Не, няма ни на футболните срещи, защото няма какво да видим, не за друго.

 

Помня, съвременник съм на онези години, когато за най-големите мачове на „Васил Левски“ се събираха по 70 000 души. Знаете ли как изглеждаше тогава центърът, по-млади ми приятели? „Орлов мост“ беше черен от хора, игла нямаше къде да хвърлиш на път към стадиона. А стадионът? Седиш на кълка на пейките, по стълбите, или си прав. На други стадиони пък понякога по дърветата наоколо, дори на гроздове по рефлекторите.

 

Това бяха други времена за футбола ни, стадионите пращяха. Но имаше и какво да се види. Сега феновете се били разглезили от многото телевизионни мачове. Имало десетки неудобства. Началният час, времето ...Причини и оправдания много, само да ги потърсиш.

 

Не, хората искат своите герои. И не ги намират във футбола, или рядко. За календарната 2016 година рекордът на официален мач у нас почти сигурно ще остане финалът за Купата ЦСКА - Монтана с около 35 000, следван от Лудогорец – Арсенал със своите близо 31 000 посетители. Добре беше и на дербито ЦСКА – Левски с около 25 000. Добре, но за онези, които не помнят големите футболни времена. Освен това - в твърде епизодични случаи. А, да не забравим и бенефиса на Христо Стоичков, който обаче не бе състезателен мач. И в случая говорим за обичан герой от близкото минало.

 

В настоящето обаче актуалните футболни теми са защо отиват под 1000 зрители на „Герена“, когато Левски е водач в класирането. Защо на националния отбор зорлем – с раздаване на безплатни билети на школи и на спонсори, идват цифром и словом 1994 зрители срещу Беларус и 4202 срещу Люксембург.

 

Хората не идват, защото Цар Футбол спи, това е. Как може на бенефиса на принцесите ни от ансамбъла ни по художествена гимнастика „Арена Армеец“ да е фрашкана от народ, та чак да предвиждат второ издание на спектакъла, понеже много хора останали извън залата? И тук пак не говорим за официално състезание, а просто за любов. И за интересно събитие.

 

Защо и на мача на Кобрата ще бъде така? Ако дойде да се състезава у нас Гришо – също. Волейболните национали - да не говорим. Капацитетът на най-голямата ни спортна зала е докрай изпълнен в тези случаи. Между 12 и 14 хиляди души, в зависимост от съответния спорт. Не се знае при по-голям капацитет колко още биха дошли.

 

Художествена гимнастика, бокс, волейбол, тенис. Принцове и принцеси в спортната йерархия, не и царе. Но България иска своите герои, независимо от това кой е спортът. И когато ги намери, им раздава щедро своята любов и аплаузи.

 

Щом Цар Футбол спи, имаме принцеси и принцове. Тях обичаме. Защото се раздават за България и защото ни радват. Спортна нация сме, но не даваме обичта си на хора, които не я заслужават. Юнаците – те се знаят кои си. С тях сме до дупка и ги подкрепяме.