Монологът на Стойчо Младенов след уволнението му от ЦСКА е едно от най-важните неща, които се случиха през последните години тук. В него имаше тъга, болка, сълза. Имаше обида, горест, терзание. Всичко. Имаше премълчани истини, болезнени равносметки, житейска мъдрост. Имаше

 

тотална
хирургия

 

върху голяма част от българската футболна действителност, но и дисекция изобщо на народопсихологията ни.

 

Случи се един микроскопичен анализ - къде живеем, къде се намираме въобще днес. Да, на фона на емоциите това бе едва доловимо, но ако се влезе по-дълбоко в тази изповед, това е точно така. Още по-ценното е, че това не бяха думи на анализатор, философ или университетски преподавател например, а на един треньор по футбол.

 

След това което чух, ми стана толкова болно за мен, за хората около мен, някак за всички, без значение от кой отбор са или какъв статус имат в общественото. Стана ми някак тъпо, че дишам тук, на тази територия. Сетих се и за

 

онази любима книга "За мишките и хората"

 

на Стайнбек, в която е казано всичко за цялостното ни живуркане, за пътуването ни във времето.

 

Всъщност в думите на Стойчо Младенов ставаше дума за един отбор, за една чест, за едно поругаване, за достойнство, за такива работи, но това беше периферията, аксесоар. Вътре, дълбоко вътре ставаше дума, че много мълчим, че не протестираме, че се съобразяваме с всичко, че сме смачкани, че живеем от магазин до работа, от работа до магазин, а всъщност животът изтича между тези неща, а той е ценният. И сме в това пътуване не само да си вържем връзките на обувките, а поне за още няколко неща. И още, че живеем във време, в което така са ни подредили, така са ни вкарали в матрицата, така са ни регистрирали, че надигнеш ли се малко, дори на пръсти, ще ти падне бетоновоз на главата.

 

Не знам доколко Стойчо Младенов е искал да каже точно тези работи, но поне аз така го разбрах. Така го почувствах. Така го разпределих в себе си. И вероятно, защото много добре знам какво му костваше на него и на хората около него престоят му в Борисовата градина през последната година.

 

Мисля, че няма човек, които би издържал. Мисля, че трябва много да обичаш. Мисля, че наистина сърцето ти трябва

 

да е много голямо,
за да оцелееш
в тази ситуация

 

Всички приказки за Мура, изгубени титли, класирания, заплати и подобни работи са нищо пред това. Те са само орнамент към голямото, към вечното. Те са удобни за хора статистици, сложили краката си върху табуретката, вещо анализиращи футбола, политиката, сутрешните и вечерните блокове по телевизиите. Вечно осведомени и знаещи всичко след третия аперитив. Но пък, от друга страна, ужасно страхуващи се от шефа, от площада, от есенцията на истинския живот. Всъщност тези хора по някакъв свой начин винаги се чувстват добре, защото имат вродена практичност, докато тези, другите - обратно. И може би точно това е двуполюсен модел. Не партийният, а този.

 

В изповедта на Стойчо Младенов се почувства една

 

огромна обида от хората
с опънатите крака
по табуретките

 

 

От това, че ако наистина обичаш ЦСКА, "Левски", "Ботев"," Локо" - без значение, просто обичаш. Не си кибик, не си наблюдател, не си страничен, а си част от тази обич, любов - с нещо конкретно. С нещо, което може да се пипне, да драска. Защото любовта също има материя.

 

От монолога разбрах и още нещо, което няма нищо общо с горните редове: че е повече от наложително държавата да влезе в Борисовата градина. Да помогне, да се намеси, нещо да направи. Всички онези приказки за частна собственост са смешни и точно сега не са си на мястото. А и

 

частната собственост точно тук все още
е нещо относително
и абстрактно

 

 

И това е толкова видимо дори за хора като мен - без всякакво финансово мислене. Но би било честно, ако някой иска този отбор да бъде умъртвен, нека да излезе и да го каже точно, ясно и отговорно. И да понесе в исторически план всички последствия. И не само в исторически.

 

Такива неща разбрах от монолога на Стойчо Младенов на Ивановден - един от най-светлите български празници. И още нещо - че мишките стават все повече и повече, а хората все по-малко.

 

Елин Рахнев

За влизане в Шампионската лига трябва друга директива

 

Мишките ставали все повече и повече, а хората все по-малко и по-малко, твърди много известният сред червените фенове поет и драматург Елин Рахнев.

 

Само да отбележа, че до преди двайсет и три четири години централният клуб не се нуждаеше от „вип активисти” – феновете си благоденстваха на „предопределеното им историческо място”, а телефонът тип „петолъчка” за час уреждаше всеки възникнал проблем. Поетите им не бяха „улисани в темпове и агитки”, за спасяване на харизмата, само трябваше да са под червеното знаме и червения транспарант, за да пеят за победа и само за победа…

 

Малко се заяждам със слабо познатия ми поет и драматург Рахнев, повече го знам от разните списъци като едно от лицата на интелектуалците в петолъчковия клуб. А сега прочетох и статията му „За Стойчо Младенов и мишките”, на която искам да възразя, макар и с не толкова изящно слово.

 

Правя го заради пресилените  емоции на Рахнев, докато той величае един старши треньор. Младенов преди една година бе тръгнал да се утвърждава, въоръжен с прословутата си антилевскарщина и ето, че вече се е настанил като главен образ във виртуалната съкровищница.

 

Да си припомним как размаха знаменитата  си “директива”, – той като народопсихолог, като какъвто го споменава и поета,  разбираше от какво се нуждае „народа”. Вършеше  му работа една мантра, че „Левски” трябвало да става шампион по заповед, и само чакаше да му покажат микрофон и да му насочат камера, за да ревне от удари под кръста, от късане на живо месо, от левскарска враждебност и малокултурие в „синия” клуб…

 

/Тъй и никой не го чу да говори за модерни тенденции във футбола, но тогава и Рахнев нямаше да му обърне внимание…/

 

На края всички видяхме какво стана – великият демагог и жалък треньор се провали, но отзвукът от „директивата” му остана да живее в сърцата на неспасяемите червени зомбита, Те дори отвориха свещоливница в прослава на своя нов бог от село Плоски и за анатема на недооценилите го…

 

Тази ми реплика, както и повечето мои антицекистки изяви в Блога, е по конкретен повод, но също и с намерение да обобщя на какво се крепи този натрапен ни „вечен враг”. Крепи се на митове и легенди, свързани с титли и няколко престижни международни победи. Но също и на слепотата на ошашавените си подръжници, които така и не искат да вникнат на какво се дължи този красив „марш на скок” и защо той секна тъкмо след едно политическо, а не  спортно  събитие.

 

/Може ли някой нещо да стори на  Реал-Мадрид, примерно? Но Краля е институция, а не насилнечество   като БКП…/

 

И въпреки, че в редиците на симпатизантите им се появиха доста интелигентни хора, като въпросният Рахнев,  те не искат да отчетат и вредата, която е понесъл българският футбол от командната система, произвела във футбола „свещената абривиатура”.

 

И вземат, че обвиняват новата обществена система, която произвеждала все повече мишки, като деятели и запалянковци, и все по-малко истински хора, като Стойчо Младенов…

 

Който, подобно на добрякът-великан Лени Сами /от „За хората и мишките” на Стайнбек/, страда от липса на човещина около себе си. Радва се на меки и пухкави неща и затова държи в джоба си по една-две мишки, които гали и те заместват липсващата човешка обич и разбиране. В същото време героят притежава необикновена физическа сила, което подсилва ефекта от тази слабост да гали животинчетата.

 

Като сравнява селскостопанския работник Лени с разочарования от родната футболна действителност Стойчо, Елин Рахнев сочи, че монологът на Младенов след уволнението му от цска било едно от най-важните неща, които са се случили на българите през последните години…

 

Да продължавам ли? Който не вярва, да прочете поне следните изречения:

 

„…В него имаше тъга, болка, сълза. Имаше обида, горест, терзание. Всичко. Имаше премълчани истини, болезнени равносметки, житейска мъдрост. Имаше тотална хирургия върху голяма част от българската футболна действителност, но и дисекция изобщо на народопсихологията ни”…

 

Освен героя на Стайнбек, аз добре познавам и други драматургични герои, тъй като по едно време, /преди да се роди Рахнев, естествено/, аз си докарвах вечер по пет лева, като следач в една от осветителските ложи в театъра на армията. Затова се озадачих от този величав стойчов монолог, който съм пропуснал. Но пък помня монологът на Чатски от пиесата „От ума си тегли” от Грибоедов, който май се родее с похваления от поета текст:

 

„О, с кого аз тук съм бил,

 

И где ме ме хвърлила съдбата!

 

Тълпа мъчители, неверни в любовта

 

Неуморими във враждата…

 

И луд, луд нарекохте ме всички вие!…”

 

 

За този герой се сетих, докато четях големите изсилвания и измислици на Елин Рахнев по посока на поразилия въображението му драматичен монолог на уволнения поради некдърност  Стойчо Младенов.

 

Ами да си го вмъкне в някоя своя „армейска „пиеса и да си го играят Стойча, Но да не ни го пробутват за достойния Чатски и добродушния великан Лени, този тарикат от село Плоски. Той с едната си ръка в джоба, галеше „пухкавите комплекси” на зомбираните си привърженици от сектор Г, а в другия джоб се опитваше да мачка „говедата”, пак за да се хареса на  мишките в другия си джоб…

 

/И в третия джоб, съвсем немаловажно, макар и непоетично, същият супер положителен образ е  слагал по 43 000 лева на месец. Плюс още 10 000 за сина си…Без това да попречи на  безкрайната му обич към емблемата…/

 

За кой ли път ще  поясня защо ме занимават подобни слабо футболни и едва забележими публикации. Защото посткомунистическият „цесека” е проблем не само за себе си, но и за цялата общност. Благодарение на силната червена пропаганда / към която спадат и интелектуалци като Рахнев/, тези „сърца червени сърца милиони” продължават да се величаят и да ни проглушават за заслугите си, които поне петдесет процента са изцяло заслуга на партийната власт и командната система.

 

Ние, левскарите,    трябва да си мълчим ли, когато някои, вместо да се извинят на обществото, както в страни като Унагария, Чехия, Полша… започват наново да ни тероризират с претенциите си за „историческото място”, за геноциди, за въображаемо потискане от властници…

 

След като е видно, че осемдесет процента от „рицарите на червените куфарчета” са нескрити симпатизанти на бившата номенклатурна витрина, какво току ни подмятат за Бакържиев, Чорни, Батков?

 

Нямаме нужда от всевъзможните интелектуални сдружения на червени сърца, на червени мислители, на всякакви „патрашки”. А щом ги имат, нека там наистина да задълбаят по народопсихологията – защо техният клуб продължава да бълва хора с манталитет на вечни победители и с агресия на комсомолски щурмоваци – след като приносът им за европеизация на спорта и футбола е все по-нищожен, а ревовете им са отправени все към държавата…

 

Този Рахнев, ако е общественик с малко по-друго качество от нас, които се моткаме любителски из виртуала, би могъл да създаде един стойчов образ и с „общочовешко”, не само с клубно значение. Един, който не цели да замъглява професионалните си умения с политически демагогии. В когото народопсихолозите могат да открият и андрешкото, и ганьото, и юрталана и големанов…

 

Нека  първо да се избистрят приоритетите на един старши треньор – той в шампионската лига ли трябва да влиза, или в литературние жанрове? И чак тогава да се съсредоточат върху приликата с герои от „Ума си тегли”. Макар че, там най-близкият до ревливият Младенов  е Репетилов, автор на прочутата реплика „Шумим брат, шумим…”.

 

Пък за аналогията с геоите от „За хората и за мишките” не ми се говори. Но все пак то е хрумване, ефектно за мятане във виртуала. Дано /Джон/ Рахнев по-малко подценява „мишките” и по-малко му се привиждат „хора” като Стойчо Младенов. Все пак има и не малко различия между „човек” и „цесекар”.

 

Драго Драгоев - Драгой