Скъпи интелигентен протестиращ днес, помниш ли 2009 г., пред Парламента, когато Лумпените излязоха, за да протестират? Да протестират, заради родителите и заради дядовците си, на които им беше писнало от високите сметки, от ниските заплати и пенсии. Просто им беше писнало. Помниш ли? Сигурно имаш някакъв смътен спомен.

 

Помниш ли, онези млади сърдити хора, които бяха там, за да защитят теб и твоите близки. Помниш ли, онова момиче, с което милиционерите избърсаха онези жълти павета, които дедите ти са защитавали с кръвта си? Помниш ли я? Видя ли я по телевизора? Видя я и просто изцъка с уста, защото не знаеше какво да кажеш. Защото не знаеше къде в момента беше твоята дъщеря, твоето момче, а те бяха там, за да кажат, че техните родители вече не издържат. И на другият ден, когато ти трябваше да отидеш там да подкрепиш тях, твоите деца, ти се прибра вкъщи, където макар и скъпо, бе по-топло и по-уютно. Ти се прибра вкъщи, а не защити тези, които бяха там заради теб. Прибра се, пусна телевизора и слушаше Бареков и Миролюба, които ни наричаха скинари, фашисти, изроди, дрогирани, лумпени, но някъде в главата ти се прокрадна една мисъл, че това сме ние – вашите деца. Намери се и една дама, която да ни защити. Една от цялата държава, тогава, онези, споменатите горе, не се посвениха и нарекоха и нея – Ели Ваташка, с още по-обидни и мръсни епитети, но и тя, като нас, не се интересуваше от това. И тя като нас, Ви прости, защото ние сме Ваши деца и не може да се сърдим.

 

Дойдоха избори. Поредните. Отново си избрахте месия, който да ни оправи. Не сега, но някога. Обеща ни стабилност на доходите, намаляване на дефицита по вътрешната сметка и куп други неща. Не го разбирахте какво Ви казва, но изглеждаше красиво, искахте го много, защото вече нямаше накъде.

 

Но избухна лятото на 2011 г. Помните ли го? Избухна това, което всички знаехте, че ще се случи, но не искахте. Един помислил се за „цар” в нашата република, нареди на своите подчинени да убият две български момчета. Вие търпяхте това дълги години и бяхте готови да търпите още, но ние – НЕ! Ние отидохме там, защото държавата бе изоставила хората си. И когато държавата изостави народа си, съпротивата е неизбежна и той трябва да вземе всичко в свои ръце. Тогава бяхме същите – лумпените, скинарите, дрогираните. Отново ние. Показахме, че така не става, че не може едни да са привилегировани за сметка на други, че не може да си правиш каквото искаш и да останеш безнаказан. И очаквахме сега да ни подкрепите. Но Вие отново не посмяхте. Е, вече не цъкахте с уста, а дори се осмелихте да кажете, че така, както прави Цар Киро, не може, че така му се пада. Че съседката Ви са я обрали циганите и са и взели двадесет лева. Коментирахте помежду си, че на селото ви Цар кировите хора са обрали цялата къща на родителите Ви, дори керемидите не са Ви оставили. Но пак го казахте някак си с половин уста, а когато отново Барековци и Миролюби ни нарекоха изроди, лумпени, дрогирани и фашисти, Вие пак се скрихте на топло и уютно. Разбира се, подкрепата дойде пак от там, от където и очаквахме. От г-жа Ваташка. Вие отново не ни защитихте, но ние няма как да се сърдим на нашите родители, но може би малко Ви се обидихме. Когато ние свършихме всичко, каквото има да се върши, дойдоха твоите политици, обещаха ти справедлив процес, големи наказания и че те ще се справят с проблема, а не трябва народа да взима властта в ръцете си. Хвърлиха в затвора един-двама, получихте среден пръст от „Царя”, но отново забравихте и продължихте да живеете сивия си забързан живот. Но уви, няма сила на света, която да върне Ангел и Павел.

 

Обидихме се, решихме, че не ни искате. И се оттеглихме. Оттеглихме се в нашия парламент – стадиона. Там където години наред се борихме и успяхме, да няма кой да ни командва. И от там продължихме да защитаваме и да се опитваме да Ви събудим. Да Ви напомняме кои са Ботев, Левски, кой е Димитър Списаревски и как той е дал най-ценното си – живота, за да защити нашата Родина. Напомняхме Ви, че Национализмът не е престъпление, че България не се продава, че тя е Слава. Бяхме в Македония, за да покажем, че подвигът на Мара Бунева е забравен само от политиците ни, но не и от нас. Напомняхме Ви, че 9 Септември 1944 г. е най-кървавата дата в историята ни. Но Вие продължавахте Вашия си начин на живот, без да се интересувахте от това. Подминавахте тези неща с мълчание и насмешка.

 

И изведнъж нещо стана. Нещо Ви удари по главата и Вие се събудихте. Излязохте на улиците. Протестирате. Искате промяна. Макар да Ви бяхме обидени и ние излязохме. Искахме да видим, как го правите Вие. Стояхме отстрани и се усмихвахме. Радвахме се, че сте се събудили. Гледахме Ви. Бяхме без маски, но ние Вие не ни забелязвахте, защото бяхте улисани в протеста, в „Промяната”. Но видяхме нещо страшно, видяхме как полицията бие нашите родители, видяхме как Ви хвърляха на земята и Ви мачкаха. Видяхме как плачат нашите баби. Видяхме как Ви блъскат. И за разлика от Вас, ние излязохме да Ви защитим, да Ви помогнем, да застанем зад Вас, да Ви подкрепим. Вместо да се зарадвате, да се успокоите, Вие се уплашихте, уплашихте се от нашите маски. Нарекохте ни провокатори, нарекохте ни лумпени и дрогирани. Дори заговорихте за някакви пари, че сме взели. Поискахте да свалим нашите маски, защото бяхме провокатори. А дали сте готови да видите кой стои зад маската? Дали искате да видите лицата зад маските? Питате се кои сме ние?

 

Ние сме момчетата и момичетата, които Ви обслужат в магазина. Ние сме младите Ви счетоводители. Ние сме момичетата, от които рано сутрин получавате кафето си с усмивка. Ние сме Вашите съседи, които всеки път ви се усмихват и поздравяват когато се разминете. Ние сме Вашите момчета и момичета. НИЕ СМЕ ВАШИТЕ ДЕЦА!

 

А запомнете, никога не е хубаво да се обръщате срещу собствените си деца.

 

СОФИЯ

27.02.13

 

Георги Желязков - един лумпен