Джош Саман усеща, че нещо не е наред, когато приятелката му Хейли Бивъс спира да отговаря на съобщенията му в нощта на 30 август 2013 година. Той стои в дома им в американския град Талахаси и чака 22-годишното момиче да се прибере. Но тя никога не пристига.

"Имахме лош навик. Пишехме си съобщения докато шофираме", признава ММА боецът.


"Последното съобщение беше в 20:36 часа. В 20:41 вече има полицейски служител на мястото на катастрофата... Аз винаги ще нося вина за нейната смърт", казва съкрушеният Саман.


По-рано, през април същата година американецът е записал победа в последната си битка в ММА. Кариерата му е в подем. Животът му върви, а успоредно с това и победите. В основата е "Изабел", както Саман нарича приятелката си. Откакто тя се мести да живее при него, всичко тръгва в правилната посока в живота му.


"Хората казват, че не осъзнаваш какво имаш, докато не го загубиш. Аз обаче осъзнавах. Знаех какво имах и никога не съм бил по-щастлив", споделя боецът.


След смъртта на Хейли всичко рухва за Саман. "Бях изгубен. Не бях сигурен какво исках да правя, не бях сигурен, че искам да живея повече... В един момент се озовах в хотелска стая. До мен имаше лекарства, наркотици и пистолет. Бях адски спокоен - имах всичко необходимо. Не знам как излязох жив от стаята", разказва 28-годишният американец.


След много успокоителни Саман успява да отиде на погребението на любимата си. "Изабел, та ти дори не си ми приготвила дрехи, с които да те изпратя завинаги", проплаква боецът преди да тръгне към гробищата.


"Прибрах се от погребението. Влязох в банята съсипан. А на решетката на канала стояха косми от косата на Хейли... Сутринта преди катастрофата, тя плака, защото беше запушила с косата си канала... Рухнах".


"Аз се отказах от живота, но приятелите ми и треньорите ми не се отказаха от мен. Мина време преди да се върна към тренировките... В един момент си казах - готов съм отново да се бия. Реших, че съм бил нещастен достатъчно дълго и е време да взема мерки. Предстоеше турнир в родния ми град. Мислех, че ще ми помогне срещу депресията. Щях да се бия пред хора, които ме подкрепят", разказва Саман.


Но съдбата е решила друго. Няколко седмици преди датата на боя той получава тежка контузия. Докато се възстановява "трудно и болезнено", го застига нова скръбна вест. Вторият му баща е починал. Саман трябва да се погрижи за майка си, която потъва в скръб и самота.


""Господи, кога ще дадеш малко почивка на това дете?". Така се обръщах към небето и питах", разказва дългогодишният му треньор Джо Бъртофт.


"Един ден се разхождах в Лас Вегас. Чудех се какво да правя с живота си. Бях отново в депресия. И в този момент видях рекламен афиш, че ще бъде организиран турнир от UFC на 6 декември. Това бе рожденият ден на Изабел", разказва Саман. Това не може да бъде случайно съвпадение.


"Винаги ми казваше: "Нищо не се случва случайно, Джош"", спомня си боецът.


Саман започва да се моли упорито на шеф в UFC. Настоява да получи двубой в турнира и убеждава, че ще бъде подготвен да се бие.


"Нямаше значение с кого ще се бия, нямаше значение коя поред среща за вечерта е. Важна беше датата и това, че аз трябваше да съм на ринга. Казаха ми: "Излизаш срещу Еди Гордън". Просто свих рамене", споделя Джош.


"Опитвах се да го убедя, че това е просто една битка. Може да мисли за Хейли по време на подготовката, но да не забравя като излезе на ринга, че това е просто един мач. Не исках да е напрегнат. Просто един мач", разказва треньорът му Бъртофт.


Саман обаче не може да се преструва.


"Не мога да опиша колко е важен този ден за мен. Не мога да го опиша с думи. Просто трябва да изляза на ринга и да говоря с действията си. Треньорите и всички около мен искат да оставя емоциите си извън клетката...Няма начин!", казва Джош.


На 6 декември 2014 година, в деня, в който Хейли Бивъс трябваше да навърши 24 години, Саман излиза на ринга. Срещу него е Еди Гордън. Гонгът дава началото на двубоя. Минават секунди. Саман нанася чудовищен удар с крак в главата на опонента си. Гордън се свлича на земята и мачът приключва... Джош Саман е готов да заживее отново своя живот.


Тази нощ, почти две години по-късно, Джош Саман е открит в безсъзнание в апартамент в Южна Флорида. До него лежи мъртвият му приятел Трой Киркинбърг. Двамата са със свръхдоза хероин. Саман е в кома, а лекарите се борят за живота му...

"Оправихте" Левски орално, анално и по всевъзможни други начини, сега можете да си тръгвате!

 

Всички вън! Ако може и всички да бъдат съблечени! Защото Ивайло Петев не заслужаваше да бъде унижен по този начин, но тези завършени кретени, облечени в синьо, онези горе в ложата въртящи мустак, тези другите с оставките и строежите... Всички те са срам за "Левски". Това не е "Левски" и няма как да бъде. Това е едно подобие на футболисти, едно подобие на ръководство, едно подобие на клуб, което не заслужава да се доближава до "Георги Аспарухов" и не заслужава да носи името "Левски"!

 

Онзи, който и да е той, истинският собственик на тима, трябва моментално да изхвърли всички, свързани по някакъв начин с "Левски". От Батков, през Тонев (този с няколкото оставки, който изведнъж се превърна в технически ръководител на строежа), през играчите (тези идиоти, които срамят тази фланелка), та чак до чистачката. Всичко в този клуб е съсипано и някой трябва да вземе мерки, и то спешни и този път наистина радикални.

 

А колко прекрасно започна всичко - строеж на стадион, Наско Сираков се завърна.... Вече и на децата е ясно, че легендата бе върнат само за едно - да бъде съсипан и очернен пред феновете. Защото четири години без титла феновете казваха "Батков вън, Сираков да се върне".. И Батков направи най-логичното - с подъл план върна легендата и го съсипа. Тонев пък така оправи Локомотив (София), че "железничарите" още му сърбат попарата... сега оправя и "Левски"...

 

За играчите дори не искам да пиша. За умрелите или добро или нищо - са казали хората. Все пак те толкова си могат. И са докарани на "Герена" именно от споменатите по-горе. Лошото при тях е, че нямат класа за отбор от ранга на Металург (Перник), но някой им е дал позволение да се наричат футболисти на "Левски" и да петнят една 100-годишна история. Не, не онези фенове, които съблякоха Петев изложиха "Левски", а тези долу на терена. Тези с мишите сърца и лъвските заплати. Силни на думи, слаби на дела. Апостолът е казал: "Дела трябват, а не думи!".

 

Жалкото е, че тези, които вчера срещу ЦСКА не успяха да изпотят фланелката, дори сигурно не знаят кой е Апостола и какви са делата му. Но пък те след всеки мач казват "Вдигаме се, трябва да покажем, че сме мъже!". Е показахте! Показахте, че сте едни истински женски полови органи.

 

А вие, г-н Адвокат и вие г-н Строител, кога ще излезете и ще поемете вината? Кога ще кажете "ние 5 пъти гоним и връщаме Милиев и за награда го правим трети капитан"? Кога ще кажете кой ги докара тези глупаци със сини фланелки? Защото се оказа, че не е Наско Сираков и не можете да си измиете ръцете с него!

 

Всъщност не искам да отговаряте и казвате каквото и да било, просто се махнете от този велик 100-годишне клуб! Защото едва ли в историята си "сините" са имали по-лошо ръководство и по-слаб състав! Това е! Довиждане, сбогом и дано никога повече не се появите на "Георги Аспарухов"!

 

Юри Славчев, БЛИЦ

Никой не е длъжен да бъде за "националната кауза"

 

Цялата истерия "национална кауза Лудогорец" започва да идва в повече. Защо просто не оставим фенът да бъде фен и да се опомним, че футболът е една игра и нищо повече.

 

Фенът е фен и винаги ще бъде такъв. Обича един отбор, дава си парите, за да гледа мачовете му и мрази съперника. Това е идеята на фена - да обича своите и да мрази другите. Защо тогава искате от фена да обича и подкрепя Лудогорец в мач с Реал (Мадрид)?

 

Говоря за истинския футболен фен, не за този, който днес е за едни, утре за други, защото е модерно. Или както някои журналисти, които скачаха по банките на стадионите, когато даден отбор вкара на Лудогорец, а няма и две години по-късно се кълнат във вечна любов към разградчани и мецената им. Защо ли? Това е друг въпрос, сега говорим за фена.

 

Та, нека някой обясни защо феновете на "Левски", ЦСКА, "Ботев" и Локомотив, а и всички останали трябва да подкрепят Лудогорец в Шампионската лига? Ще кажете пак национална кауза, ще кажете - за да се чува за нас по света...Добре, де, и ние говорихме и чувахме за БАТЕ Борисов, който няколко години се мери с големите и игра в групите. И какво от това? Нима това, че ние и другите в Европа сме говорили за БАТЕ, е помогнало на Торпедо (Жодино), ФК Слуцк или Днепър (Могилев) примерно? Не.

 

Било добре за футбола ни? Като гледам участието на "Левски" не доведе до нищо добро за родния футбол, дори напротив. Нима това, че един отбор ще играе 6 мача с големи тимове ще оправи футбола ни? Нима приходите за Домусчиев и Лудогорец ще помогнат на ОФК Сливен, Хасково, който и да е друг отбор в "А" група или на националния отбор? Нима в тези мачове ще вземе участие повече от един млад български футболист, който евентуално да бъде купен от по-голям отбор, да бъде научен и в бъдеще да играе силно за националния ни отбор? Нима ще имаме по-силен национален отбор при успех на Лудогорец?

 

Защо и как някой може да накара фен на "Левски" или ЦСКА, който в събота дере пълно гърло срещу Лудогорец, изведнъж в сряда да отиде и да вика за разградчани? Неестествено е, против природата ни е. Дали някой обвинява феновете на Динамо (Букурещ), че се радват за отпадането на Стяуа от Шампионската лига? Не.

 

Нима не помним как фенове на ЦСКА правиха радостна заря в Борисовата градина, докато Челси и Барселона вкарваха на "Левски"? Тогава какви бяха - родоотстъпници ли? Антибългари ли? Не, просто каквито са по принцип - фенове на своя отбор. Дали феновете на Барселона се радват, че Реал (Мадрид) спечели Десетата? А лудата радост в Порто при загубата на Бенфика от Севиля на финала на Лига Европа.. Ето, ние сме балканци, по-различни сме. Но те са европейци и пак правят същото. Защото и те и ние сме просто фенове на своя отбор.

 

И да повторя, "червените" привърженици и тяхната декларация: Къде бяха всички толкова много тръбящи за национална кауза и т.н. когато Черно море игра на "Васил Левски" с Щутгарт? Тогава не беше ли национална кауза - излизаш срещу славен и известен немски тим, а само 3-4 хиляди на стадиона.

 

Нека не се лъжем - на мачовете с Ливърпул и Реал (Мадрид) стадионът ще бъде препълнен, но... с фенове, които искат да видят на живо "мърсисайдци" и Кралския клуб. Ако на мястото на Лудогорец бе "Левски", ЦСКА, "Ботев" или Локо (Пд), стадионът пак щеше да бъде пълен, но с хора, които щяха да гледат как техния любим отбор се представя срещу големите. Ето това е разликата.

 

Най-добре от всички го каза Стойчо Младенов. Той бе откровен и каза това, което още много искат да кажат, но нямат смелост, бранят си работното място или просто се надяват на нещо "допълнително" и "патриотично" в джоба.

 

“Като дойде мачът Ливърпул – Лудогорец, аз ще подкрепям Ливърпул. Никой не може да ме задължи да подкрепям Лудогорец. Никой не може да ме задължи да съм от Хасково, Марек или Лудогорец. Така го виждам, така го чувствам..."

 

Юри Славчев, БЛИЦ

И аз мога да те изпратя с шут в задника и цветуща псувня

 

Тодоре, г-н Батков, дай си акциите на мен! И аз като тръст „Синя България” и националния клуб на привържениците съм фен на „Левски”. Дори бих казал, че съм ходил на повече мачове на тима от много от членуващите в двете организации. А щом те искат акции, значи мога и аз. Искам ги сега и безвъзмездно.

 

Защо точно аз? В моя полза мога да кажа, че не използвам журналистическата си акредитация, а си купувам билет за мачовете, на които имам възможност да отида. Не бях долу при колегите по време на баскетболното спасително шоу, а бях горе в агитката, дадох си 10 лева за пропуск, дарих и по време на мача и пях с пълно гърло. На юбилея също не бях при журналистите, не бях в сектор „А”, а във „В”. Платих си билета, дадох своя дан. Но не членувам нито в тръста, нито във фенклуба. Макар да са ме канили, макар да познавам много хора в двете организации, да комуникирам с тях и да имам добро мнение като цяло. Липсата на членство обаче не ме прави по-малко левскар, нито по-малко заслужаващ безвъзмездно акции. И аз мога да събера 500 човека, които да ме подкрепят за искането ми за акции. И те ще дадат по 20 лева, а някои и повече. Наслушах се на искания и приказки, и се нагледах на бездействия.

 

Какво ще получиш ти, Тодоре, в замяна? Нищо, но от сърце. И аз като тях мога да те изпратя с шут в задника и някоя цветуща псувня. Искам го, повярвай ми. Значи ставам още по-подходящ за акциите ти. И, Тодоре, искам ти и автомобила! Защо ли? Защото не ми харесва как караш, а и съм фен на марката...

 

Идиотско, нали? А сега сериозно.

 

Когато искаме нещо, трябва да дадем нещо. Не да обещаем, а да го ДАДЕМ! Няма нищо безплатно на този свят. „Левски” има часове, за да спаси лиценза, а организациите абдикираха точно преди този момент и в този изключително труден период. Защото не си получили обещаните 15%.

 

А какво дадохте насреща, господа от двете организации? Едните направиха повече пресконференции и казаха повече безсмислени неща от Тодор Батков за 11 години в „Левски”. Казаха и много смислени, но само ги казаха. И пак нищо не доказаха и не направиха. Другите подкрепят силно, но и правят много поразии. Прекъсват мачове, опитват да нахлуят на терена.. И донесоха солидни финансови загуби на клуба. На любимия им клуб.

 

И на мен не ми харесва как Батков управлява „Левски” последните няколко години. Но някой има ли алтернатива? Тръстът има ли човек, който да дойде с пари и да оправи положението? Не! Феновете имат ли такъв човек? И те не! Следователно докато не се намери някой, който да купи клуба, то той ще бъде в ръцете на адвоката. И с право. А ние? Ние можем просто да помагаме, като посещаваме мачове с билетче, даряваме и се държим културно на трибуните, за да няма глоби и двубои, които да гледаме само по телевизията.

 

"Левски" ще има лиценз и пак Батков ще го спаси. А когато положението се успокои, онези сигурно пак ще започнат с исканията за акции срещу... мърчъндайз.

 

Юри Славчев, БЛИЦ

Как добре се наредиха нещата - да вдигнеш титлата пред пълен стадион, да ти пее Цеца и да имаш рожден ден

 

„А дали е така...”, се пееше в една много хубава песен на големия Васил Найденов. „А дали е така” се питаме и ние. Вчера някак случайно Локомотив (София) загуби с 0:1 на своя стадион от Берое. Логичен резултат, два равностойни тима и както обичат да казват треньорите – в такъв мач, който вкара първи, печели.

 

Нищо съмнително може би нямаше да има, ако след този мач не предстояха едни много празнични събития в Разград. Ще им пее Цеца, трибуна ще откриват, празник голям. А местният тим си има една хубава преднина в „А” група – 8 точки пред втория Локомотив (София). Който пък гостува в Разград точно при визитата на въпросната сръбска певица. 

 

И по чиста случайност точно тогава – сред пълен стадион, певици, ВИП гости и нова трибуна, Лудогорец може да стане шампион. Навръх рождения си ден. Ако победи Локомотив (София) или мача завърши наравно. Някак удобно точно загубата на „железничарите” от Берое направи така, че разградчани да могат да вдигнат трофея за четвърти пореден път на празника си. Случайност (да не си помислите нещо друго)!

 

Представете си картинката – стадионът се пука по шевовете (все пак Цеца им пее), Козмин Моци няма да вдига средни пръсти, а ще реже лентички пред трибуната с негово име, Разград е във възторг, Боби Михайлов ръкопляска от ВИП-а.. Какво повече му трябва на човек. Звучи като приказка. 

 

Щеше наистина да е такава, ако не бяхме наясно какво представлява българският футбол. Кой коли, кой беси и кой казва „кога”, „как” и „защо” да се случват нещата... А онзи горе ще си пляска, седналият до него ще вдигне победоносно ръце, ще вдигне и титлата. Никой не отрича, че тя е заслужена, но защо толкова явно? На кого бе нужен целия цирк? Не можеше ли да се изчака още един кръг и тогава си вдигайте титлата? 

 

Не! Защото в никой друг кръг и ден стадионът в Разград нямаше да бъде пълен, нямаше да има ВИП гости, нямаше да пее Цеца, нямаше да бъде рожден ден... Честит празник, Лудогорец. И дано това кофти усещане, че хората знаят защо се случиха така нещата, не ви кара да се радвате някак гузно...

 

 

Юри Славчев, БЛИЦ