Станил Йотов е поредният спортен журналист, четвърти поред, който е във фокуса на рубриката на FanFace.bg - "Гилдията - преди и сега". Йотов е на 45 години, роден Казанлък. Завършил е френската езикова гимназия „Ромен Ролан” в Стара Загора и СУ „Св. Климент Охридски” в София, специалност „Българска филология”.

 

Със спортна журналистика, и то ориентирана най-вече към футбола, се занимава от 1992 г.

 

Работил е в „Нощен Труд” (1992-93), „Земя” (1993), „7 дни спорт” (1994-99, 2008-2011, зам.-главен редактор), „Дневник” и „Капитал” (2001-2008, зав. отдел „Спорт”), „Новинар” (1999, зав. отдел „Спорт”) и „Планета Спорт” (1999-2000, зам. главен редактор). В момента пише във вестниците „Уикенд” и „Всеки ден”.

 

Станиле, защо се насочи към спортната журналистика и би ли описал с няколко изречения тръпката от работата, която предполагам вършиш с голямо удоволствие?

 

Преди всичко вестникарският занаят ми е в кръвта, тъй като съм потомствен журналист. Това е професията и на двамата ми родители, а братът на моя прадядо Петър Арнаудов е първият български фоторепортер в Балканската война. Избрах спорта и по-точно футбола, тъй като от малък той беше голямото ми хоби. А

 

 

най-голямото щастие е

да направиш от хобито си професия

 

 

Вече почти 23 години всеки ден работя футбол. Събирам информации за футбол, пиша за футбол, говоря за футбол.

 

 

Ям футбол, сънувам футбол, пия бира...

 

 

Кои са хората от бранша, от които си се учил, имал си за пример и към настоящия момент се възхищаваш от начина, по който си изпълняват задълженията?

 

На първо място бих посочил бившия главен редактор на „Нощен Труд” Пламен Каменов, който обучи не само мен, но и останалите колеги от екипа в спортния отдел. Също и Митко Димков, той ни беше шеф на отдела. В чисто вестникарски план най-много съм научил от главния редактор на „7 дни спорт” Юлий Москов и от първия завеждащ на футболното направление във вестника Тони Дремсизов.

 

 

Имал съм щастието да работя и с отлични писачи като

Асен Виденов, лека му пръст,

Румен Пайташев

и Борислав Константинов

 

 

 

Това са част от хората, от които съм „крал от занаята”, както се казва. Във всяко издателство, където съм бил, съм научил по нещо. Бил съм в една редакция с повечето от най-добрите колеги в бранша. „На терен” по стадионите и във футболния съюз големият учител не само на мен, а и на останалите от моето поколение, беше покойният

 

 

Любомир Тасков – първият истински футболен репортер

в съвременния смисъл

 

на това понятие. Той ни научи как се преследват новините, как се създава мрежа от информатори и др. Беше нещо като гуру на групата репортери, които висяхме с тефтерите по стадионите и пред футболния съюз.

 

 

Според мнозина журналистическата професия (не само спортната) девалвира. Споделяш ли това мнение?

 

Не съвсем. Девалвацията според мен опира до това, че някои колеги вкараха запалянковщината си в спортната журналистика. Да, всеки от нас е привърженик на някой отбор. Ако не си бил запалянко от малък, няма как да заобичаш футбола и спорта, и заради това да избереш спортната журналистика за своя професия.

 

 

Няма футболен журналист,

който да не е запалянко!

 

Само че, когато отиде на работа, всеки колега трябва да си остави запалянковщината на портала на редакцията. Другият проблем е, че има колеги, които си

 

 

продават съвестта – едни за пари,

други за безплатно пътуване с чартъри в чужбина,

че даже и за една мешана скара

 

Срещу това работата им е да изкривяват информацията. Другият проблем е интересът, ако има такъв, на издателя. Често пъти той може да бъде различен с гледната точка на журналиста. Кажете как се постъпва в такъв случай? Давам банален пример - на вас ви се струва, че дузпата за „Левски” е фалшива, обаче издателят ви нарежда да напишете, че е истинска. Единият вариант е да направите компромис със съвестта си. Другият е да напишете каквото ви е наредено, но да не се подписвате отдолу. В крайна сметка издателят е този, който е в правото си да определи позицията на вестника по даден въпрос.

 

 

Докъде пипалата на корупционния октопод са пропълзели в журналистиката?

 

Не бих казал, че са пропълзели много навътре. Но има колеги и дори медии, които са го ударили на откровен слугинаж към ръководители, федерации и отбори. Повечето спортни журналисти обаче пишат по съвест. Понякога мнението им може да не съвпада с това на читателя, което не означава, че са корумпирани. Във всеки случай спортът ни и футболът в частност са много повече в плен на корупцията, отколкото журналистиката.

 

 

Футболът ни затънал в корупция до ушите,

но ние чакаме на сто процента честна

и обективна журналистика?!

 

 

Няма как да стане. За чест на гилдията, повечето колеги пишат безпристрастно и обективно. Не броя себе си в това число, за мен други ще се изказват.

 

 

Как оценяваш нивото на родните спортни медии (електронни и печатни), кои от тях ти правят най-силно впечатление и в частност кое?

 

Спортните ни медии в момента са обречени да търсят и намират читатели за нещо, което реално не съществува само по себе си. Това е българският спорт, към когото по принцип интересът е най-голям. В България няма нито елитен футбол, нито елитен спорт. В Лондон – 2012 ние дори един златен медал не спечелихме! Футболът ни като цяло е на дъното, националният отбор го няма никакъв, клубните също, с изключение на европейското представяне на „Лудогорец” в последните два сезона. Волейболът и той вече е тръгнал да заминава по дяволите, за баскетбола да не говорим. Към останалите спортове няма регулярен интерес, а само по време на големи състезания като световни и европейски първенства. Кой ще чете например цяла година за биатлон? Никой. Реално на България й останаха няколко спортиста от световна класа, начело с Григор Димитров. В тези условия в страната излизат три спортни вестника, а в интернет има повече от десет сайта с чисто спортна ориентация. Така че нивото на спортните медии определено е много по-високо от нивото на спорта в България. Те са много по-професионални, отколкото спортистите и техните ръководители.

 

 

Не мислиш ли, че в България преди няколко години  стартира една порочна практика - всеки, който поне малко се интересува от спорт, да иска да стане такъв журналист?

 

Всеки има право да опита! Навремето в „7 дни спорт” ни доведоха младеж, който току-що беше минал през поправителен изпит по български език. Баща му го докара за ушите и помоли да го вземем в ръце, понеже се сдружил с някакви наркоманчета от махалата. Обяснихме му какво се очаква от него и още същия ден го изпратихме на стадион „Славия”, да напише нещо за „белите”. Този пич се прибра запъхтян, единствен от всички беше уловил новината, че футболистът на „Славия” Руджерио Перейра е бил пребит в някакъв автосервиз. Само той, от общо 4-5 репортери на стадиона. А му бяха едва първите часове в бранша! Днес същият колега е един от най-способните и интересно пишещи футболни журналисти, изключително кадърно момче, с въображение, страхотни идеи и професионално признание.

 

 

В Англия няма спортен ежедневник, а доста като обем страници във вестниците, които отразяват събитията и то на високо ниво. У нас не са ли твърде много спортните медии - нещо, което пречи на качеството?

 

Не са много спортните медии. Това е пазар, в който всеки оцелява. След като са намерили начин да се финансират и да имат читатели, следователно всички те вършат работа. Навремето преди 10 ноември пазарът на спортни медии беше силно дерегулиран.

 

 

Биехме се за "Старт" и "Народен спорт"

 

пред вестникарските будки, тъй като тиражът им беше по-нисък от реалния обществен интерес, но нямаше начин да печатат повече бройки от партийните издания като „Работническо дело”.

 

Защо у нас повече се интересуваме от жълтите хроники в спорта, а не толкова на съществената част? Ясно е, че заглавието продава, но май тиражите и посещенията на спортни сайтове се обуславят до голяма степен кой с коя е преспал, къде е празнувал, какво се случва с дадена персона, някой скандал, кой се оплакал, че не е получавал заплата...

 

Отколешен номер в медиите, които се занимават с българския футбол и спорт, е прилагането на една фундаментална в същността си маркетингова практика. Тези медии са обречени от обстоятелствата на това, че просто не са в състояние да предложат чисто спортно зрелище. И затова търсят негови заместители: скандали с допинг и съдии, договорени резултати, междуличностни разправии и всичко друго, което да компенсира факта, че футболистите не могат да ритнат както трябва топката във вратата. С една дума – в спортните медии се предлага

 

 

продукт, който е 80% опаковка

и само 20% съдържание

 

Няма друг начин, иначе просто ще трябва да затворят поради липса на интерес.

 

Пристрастията пречат ли на спортния журналист да отразява трезво и адекватно събитията около даден клуб, който в повечето случаи е и негов ресор в медията?

 

Зависи от самия журналист и собствената му съвест – дали е решил да служи на читателя, или на ръководството на клуба. Пример за неадекватно отразяване на събитията около даден клуб според мен се явява „Левски” в някои медии. Например по време на лятна или зимна подготовка съм чел заглавия от пратениците в Кипър, които гласят: „Левски” търси новия си облик”. И вътре в текста намираме разсъждения от сорта, че „трябва по-добър синхрон между халфовете и нападението”. А всъщност авторът иска да каже, че в предсезонната подготовка „Левски” не играе нищо, слаб е, и няма начин да стане кой знае колко по-силен след две седмици, когато почва сезонът. Само че не може да го напише по този начин, тъй като ще има проблеми с ръководството на клуба, с Гонзо, или който там друг е началник. Затова го е представил завоалирано, и хората се чудят какво точно се случва с „Левски”. Разбират го няколко седмици по-късно, когато идва първият мач в турнирите на УЕФА...

 

 

Привърженик си на Берое. От къде е зародена тази любов към него?

 

Аз съм роден в Казанлък, но между 1976 и 1988 г. учех в Стара Загора, където работеха родителите ми. Целият град беше от „Берое”. Вече и не помня кога за пръв път ме заведоха на стадиона. Осъзнато започнах да ходя на мачове на „Берое” през сезон 1979-80, когато

 

 

в рамките на месец победихме Левски” с 3:1,

„Ювентус” с 1:0

и ЦСКА с 3:2

 

Последните две победи бяха само за четири дни – в сряда надиграхме италианците, а в събота – армейците. Отборът ни беше съставен от изключителни футболисти. Двама бяха над всички – голмайсторът ни Петко Петков и разиграващият халф Георги Стоянов – Бръснаря. Първият беше истински бомбардировач. Бръснаря се явяваше голям любимец на публиката. На този мач с „Левски”, за който ви говоря, Бръснаря вкара два гола. При всеки от тях изтичваше от терена и се хвърляше върху дюшеците за висок скок отстрани на пистата. Самата харизма на „Берое” е нещо изключително. Отборът носи тракийското име на Стара Загора, а на емблемата му е изобразена крепост. Какво символизира крепостта? Това е инстинктът да опазиш собствената си територия. Ще спра дотук, защото темата е прекалено дълга и рискувам да се отплесна към шампионския сезон от 1986 г.

 

Освен футбола имаш още една страст - риболовът. Разкажи ни повече за това твое хоби.

 

За риба ходя от първи клас, а вече около 15 години съм се специализирал изцяло в риболова на пъстърва с изкуствени примамки – спининг и муха. Допреди две години дори участвах като състезател в националния шампионат, сега пак смятам да се връщам. През 2008 г. бях част от националния отбор на България, който стана трети в света по спинингов риболов на пъстърва. Бронзовият медал от този световен шампионат е едно от най-ценните неща, които съм печелил през живота си, заедно с наградата за спортна журналистика „Братя Ексерови”. Ходя за риба всяка седмица, тъй като риболовът на пъстърва е нещо много приключенско. Обикалят се планински реки, непрекъснато си в движение и дебнеш пъстървата. Срещу себе си имаш не стадо риби, а един конкретен екземпляр, тъй като пъстървата най-често живее само по една във вир. Уловените риби откачам внимателно и връщам обратно във водата, за да мога аз или някой друг да ги улови отново. Член съм на риболовен клуб „Балканка”, който зарибява реките на България с балканска пъстърва. За три години сме пуснали 450 000 бройки и продължаваме!

 

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ

 

P.S.: Във втората част от интервюто със Станил Йотов ще можете да научите мнението му за новия платен спортен канал, кои са най-емблематичните събития, които е отразявал като спортен журналист, защо никога няма да забрави прекратения финал за Купата на България през 1996 година между Славия и Левски, какво мисли за хулиганството у нас и какво промени Петър Хубчев в Берое.

След като в първата част на интервюто със Станил Йотов успяхте да прочетете за неговите виждания, касаещи българската спортна журналистика, как е станал фен на Берое и за риболовното му хоби, сега ви предлагаме и втората част, който със сигурност не е по-малко интересна.

 

Кое би избрал - футболен мач на любимия отбор на стадиона на живо, или риболов с приятели? И защо, естествено?

 

Мачът и риболовният излет са нещо твърде сходно. И двете се играят само по веднъж! Няма начин един мач да се проведе два пъти, нито пък в риболова да се повтори един и същ излет. И двете са нещо като „спектакъл без сценарий”, в който участниците не знаят какъв ще е краят. Вероятно обаче бих отишъл на мача в събота, а риболова ще го проведа на следващия ден, ако не съм на работа.

 

Водиш ли си статистика за спортни събития, които си посетил, или отразил?

 

Не, тъй като за повече от 22 години в бранша събитията са прекалено много. И най-разнообразни. Бил съм на световни и европейски първенства, на мачове на български отбори в чужбина, на националния отбор, както и на футболни срещи от всички нива на българския шампионат. Отразявал съм например дербита от селските групи като това между Волуяк и Доброславци. От всяко футболно събитие може да се изкара интересен текст, който да заинтригува читателя, дори и ако по принцип не се интересува от футбола по долните етажи. Ако трябва да кажа кой мач съм запомнил най-силно, това вероятно е

 

 

прекратеният финал за Купата на България

през 1996 г. между Славия и Левски.

За пръв път с колегите изпаднахме в подобна ситуация

 

мачът да не завърши, но се справихме отлично.

 

Кое е най-вълнуващото спортно събитие, което си отразявал на живо, или пък е оставило най-трайни спомени у теб и никога няма да забравиш?

 

Това е Европейското първенство по футбол през 2008 г. в Швейцария и Австрия. Тогава един от акцентите на работата ми падна върху два от хитовете в първенството – отборите на Русия и Турция. Трябваше да се даде грамотно обяснение на читателя защо тези два състава успяха да се класират чак до полуфиналите, при това по изключително зрелищен и атрактивен начин. Не можеше да се мине само със сухата констатация, че Сергей Аршавин и Арда Туран са силни футболисти, или че Гуус Хидинк и Фатих Терим са големи треньори. Наложи се да потърся вътрешни източници на информация, близки до отборите. За Русия много ми помогна колегата от „Советский спорт” Сергей Пряхин, един от най-добрите футболни репортери в Източна Европа. За турския отбор изключително ценна помощ получих от Георги Софкин, който ми направи връзка с техническия директор на националния отбор на Турция Шюкрю Хенедар, едно от най-доверените лица на Фатих Терим. С помощта на тези източници успях да дам точно и разумно обяснение за представянето на Русия и Турция. Преди финала между Испания и Германия успях да намеря журналист-специалист, който даде много точна прогноза защо испанците ще спечелят и по какъв начин. Това беше радиокоментаторът Хайме Кордовалия. Въобще,

 

 

считам Евро 2008 за най-силния си период

като репортер

 

изпратен да отразява събитие „на терен”. Другото, на което сега залагам много, е поредицата ми в „Уикенд” за миналото на българския футбол. Водя я вече четвърта година, с над 150 публикации. Успях да извадя от нафталина и архивите изключително интересни истории, които възнамерявам да събера в книга.

 

Вече е факт и едно добре забравено старо, един експеримент, който преди време претърпя крах - платен спортен канал. С какво око гледаш на това, което предстои да стартира?

 

Пазарът е този, който ще определи дали платеното гледане на футбол по телевизията в България има бъдеще. Според мен има и са прави да искат допълнителна такса, която в никакъв случай не е висока. Аз обаче се питам друго.

 

 

Българската национална телевизия разполага с бюджет от над 60 милиона лева,

цяла армия журналисти и тонове снимачна техника.

Защо тя не закупи правата за излъчване на първенството

 

или поне част от тях, както беше преди няколко години? След като издържаме тази медиа с данъците си, ние сме в правото си да поставим този въпрос, още повече че първенството на „А” група е обект на достатъчно висок обществен интерес. Не става въпрос да излъчват всичките шест мача от кръга. Но поне дербито на кръга можеше да попадне в националния ефир, както и още един мач от кръга. А останалите четири срещи вече да се разпределят по частните канали. БНТ обаче очевидно предпочита да седи далеч от футболното първенство на „А” група. Аз лично

 

 

с голямо удоволствие си платих

абонамента за "Диема спорт"

 

най-малкото заради това, че колегите от този канал показват много висок професионализъм. Впрочем, това е традиция при тях, летвата винаги е вдигната много високо. Това се дължи на факта, че дълги години екипът се култивираше в условията на излъчването на английската Висша лига. За да коментираш тези мачове, трябва експертно ниво, а не да надаваш бойни викове като индианец. И това експертно ниво просто го прехвърлиха и към „А” група. Но като стана въпрос за телевизия, няма начин да не споменем и пускането на мачове от „В” група по Канал 3. Колегите се справят чудесно с тази специфична материя. Мисля, че това първенство, с право представяно като „истинския футбол”, също има своето място в хоризонта на зрителския интерес.

 

 

Не можем да пропуснем и темата, свързана с историческия успех на „Берое” над ЦСКА с 1:0...

 

Тя е резултат на разумната игра на Берое, както и на слабостите на ЦСКА през последния месец. Един добре подреден отбор успя да победи противника си, в чийто състав не се виждаше футболист, способен да вкара гол. В други условия, при други футболисти и треньор на ЦСКА, „Берое” най-вероятно щеше да загуби, както най-често става при гостуванията му на „Българска армия”. Но сега отборът беше подготвен по най-добрия начин да спечели поне равенство, а в крайна сметка заслужи дори победа.

 

 

Всъщност, какво промени Петър Хубчев в „Берое”, та от няколко сезона отборът наистина е фактор в първенството?

 

На първо място трябва да се каже, че в Берое работата на треньора е облагодетелствана от липсата на напрежение. Публиката е всеопрощаваща, единственото й принципално изискване опира до това футболистите да се раздадат докрай и да притежават що-горе прилични качества. Не е като в ЦСКА и „Левски”, където ножът е опрян о кокала и се иска победа, титла и купа на всяка цена. От тази гледна точка Петър Хубчев разполага с доста повече спокойствие. Например никой не направи драма от това, че миналата пролет отборът остана да играе във втората половина на „А” група. Напротив – каза се, че това е времето, в което Хубчев получава шанс да изгради отбор, но с условието да се класира сред първите шест в следващия шампионат. Дотук тази задача е изпълнена, че и преизпълнена –

 

 

две победи срещу Левски,

една срещу ЦСКА (последната преди това в първенството датираше от 1990 г.),

четири победи при четирите гостувания в София без допуснат гол,

равенство срещу Лудогорец в Разград

 

и пето място преди началото на плейофите. Най-важното е, че отборът има физиономия. Вярно е, че Хубчев сбърка в някои мачове в началото на сезона, направи грешен избор и при наемането на някои чужденци, изпусна точки, които можеше да бъдат спечелени, но дотук работата му като цяло върви перфектно. Особено за отбор, който в историята си по-често се е класирал в долната половина на „А” група. Що се отнася до треньорските му качества, аз не съм в позиция дори да ги коментирам – все пак той е възпитаник на германската футболна школа, а аз на махаленската ни школа в Стара Загора. Много ме забавляват навъсените му интервюта по телевизията, които са в тона на общата концепция в „Берое” - да се работи повече и да се приказва по-малко. Впрочем това го има и на президентското ниво в клуба. Докато Домусчиев, Батков и Томов се надприказват по медиите, на шефа на „Берое” Илко Русев не му се чува гласът. И това  е съвсем правилно!

 

Не бива да забравяме и друго. Все пак Хубчев пое отбора от друг можещ и кадърен треньор Илиан Илиев. Наследи добре изграден и балансиран тим, а и на самия него не му беше нужен период на адаптиране, тъй като преди това беше спортен директор в клуба. Въобще, наемането на Илиан Илиев и Петър Хубчев за треньори на „Берое” беше нещо изключително сполучливо, донесло цели три купи в почетната витрина на клуба.

 

От подновяването на първенството сме свидетели на поредната порция скандали, но това няма как да бъде избегнато в родния футбол. И този път нещата са свързани най-вече с терените и тяхното състояние - в "Надежда" беше като пясъчник в детска градина, на "Армията" едвам изчистиха снега, в Пловдив отложиха дербито... Понякога човек не може да се бори с природата, но къде куцат най-вече нещата в тази насока и трябва ли въобще да се дават лицензи на някои от съоръженията у нас?

 

Проблемът според мен е, че във футбола ни дълго време имаше много пари, само че ги пропиляха. Говоря за периода след 1990 г. Вместо да бъдат инвестирани в база, в стадиони и съоръжения, тези пари хвръкнаха за купуване на мачове, съдии и некадърни футболисти от чужбина. Изтекоха в джобовете на така наречените „футболни хора” под формата на комисиони, рушвети и каквото още там ви дойде на ума.

 

 

Когато парите свършиха, тогава се сетиха,

че нямат стадиони

 

Ами как да имат, как си хвърлиха авоарите на вятъра? Що се отнася до лицензите, това е много сложен въпрос. По принцип не би трябвало да се дават на лоши стадиони. Но къде да играе „Марек”, при положение, че е влязъл в „А” група? Не върви да го пратят в Перник, и затова се прави компромис. За бостана в „Надежда” би могло да се дискутира, но не той е причината ЦСКА да падне там. Генералният проблем е, че в България впрягаме каруцата пред коня. Първо се прави база и след това чак идва времето да градиш отбор за „А” група. При нас е точно обратното – напъваме се да влезем, а къде ще играем никой не знае.

 

Доколко според теб е виновна лицензионната комисия, тъй като стадионите са в окаяно състояние? Картинката е следната - рухнали трибуни, няма тоалетни (за удобства на дамите и инвалидите пък да не говорим!), работещи по няколко входа...

 

Основният виновник не е лицензионната комисия! Виновни са самите футболни клубове, които третират собствените си привърженици като животни. Идете на „Армията” да видите каква мизерия е. В сектор „В”

 

 

има шлюпки от семки, плюти вероятно още от мача с

Леверкузен през 2005 г.

Ако влезете в химическата тоалетна без противогаз,

рискувате въобще да не излезете

 

 

след това и да склопите очи, ако не викнат навреме линейката. Хората пикаят, с извинение, в храстите. Кой е виновен за това? Лицензионната комисия ли? Да, и сигурно и тя носи някаква вина, но главната е на ръководството на клуба, зарязало всичко ей така на произвола. Но същите тези малтретирани фенове бяха извикани да ринат сняг преди мача с „Берое”. Интересно дали ще ги поканят на коледния банкет на ЦСКА? Те заслужават да присъстват там повече от всички останали!

 

Какво мислиш за футболното хулиганство у нас и то въобще съществува ли, или само се опитват родните фенове и агитки да копират някои от чуждите, които са лидери в това отношение?

Хулиганството съществуваше още преди 10 ноември, и то в не по-малко опасен вид. Ставаха перманентни побоища по гарите, по улиците, но много рядко на стадиона. Помня десетки инциденти:

 

 

срутената от агитката на „Локо” (ГО) масивна ограда на

стадион „Слави Алексиев” в Плевен,

премачканият от тълпата младеж на мача ЦСКА – Монако,

убийството на известния привърженик на Левски Асята,

 

убиването от бой на човек пред семейството му на мач в Дупница, хайде да не продължавам... За сбиванията между сини и червени в София даже няма да отварям дума. Хулиганството и тогава се развиваше по зададен образец от чужбина, не сме го измислили ние. Само че в Европа взеха ефективни мерки и успяха да се преборят с него. Докато тук не само, че го търпят, ами на всичкото отгоре беше допуснато в агитките (с някои изключения) тон за песен да дават наркопласьори, неофашистки и криминални елементи. Самите стадиони у нас предразполагат към този тип поведение. Как няма да се държиш като животно, когато на стадиона в Разград те набутват в клетка като в зоопарка?

 

Повечето хора у нас имат и свой любим отбор в чужбина. Ти имаш ли такъв, и ако - да, то кой и защо?

 

През 1979 г. се запалих по „Арсенал”, след като в рубриката „Спортни свидетелства” по „Всяка неделя” пуснаха репортаж от победата му с 3:2 над „Манчестър Юнайтед” във финала за Купата на Англия. Година по-късно имах щастието да гледам първото директно предаване на мач на „Арсенал”, това беше финалът за КНК срещу „Валенсия” в Брюксел, загубен с дузпи. Този отбор с оръдието на емблемата ме грабна със смелата си игра и страхотните дългокоси типове като например вратаря Пат Дженингс. В онези години „Арсенал” не изживяваше най-добрите си дни и

 

 

трябваше да чакам чак до 1989 г.,

когато спечели титлата по възможно

най-изключителния начин срещу Ливърпул на "Анфийлд"

 

Това беше последният мач за сезона въобще. Трябваше да се играе два месеца по-рано, но го отлагаха два пъти заради лоши атмосферни условия. Така това дерби да се проведе, след като всички останали от първенството бяха приключили. Така се получи, че преди мача „Ливърпул” водеше на първо място, с три точки повече от „Арсенал” и двубоят беше от категорията „лийг дисайдър”, решаваше титлата. На отбора от Лондон му трябваше победа най-малко с два гола разлика, за да стане шампион по голова разлика. До последната минута „Арсенал” водеше само с 1:0, а когато съдията вече поднасяше свирката към устата си да свири края, Майкъл Томас вкара втория гол и донесе титлата на „Хайбъри”! Това беше страхотен завършек на сезона. Съмнявам се, че дори и на Шекспир няма да му дойде на ума да го измисли по такъв начин, с гол в последната секунда на шампионата.

 

И за финал - от доста години Борислав Михайлов е начело на българския футбол. Твоето мнение - трябва ли да има промяна, в коя насока, обслужва ли той нечии интереси и т.н.?

 

Ще отговоря с едно изречение – какъвто ни е футболът, такъв ни е и футболният съюз.

 

Боби поне си изигра добре картите

в отношенията с Мишел Платини

 

влезе в изпълкома на УЕФА и помогна на България да стане домакин на европейското първенство за юноши, което е по-късно тази година.

 

 

ПЪРВА ЧАСТ НА ИНТЕРВЮТО СЪС СТАНИЛ ЙОТОВ - ТУК!

Когато в онзи ранен следобед на 20 февруари футболистът Лъчезар Балтанов вкара гола за победата на Ботев над Локомотив с 1:0 в дербито на Пловдив, едва ли някой е предполагал каква нелепа футболна година се е задала. С въпросния първи официален мач за годината у нас се откри пролетният сезон в „А” група. Само ден по-късно Лудогорец победи Левски с 2:1, дръпна с осем точки в класирането и си осигури петата поредна шампионска титла. Така още през първия футболен уикенд на годината интригата в първенството беше убита окончателно, ако не броим боричкането за третото място.


А и самото първенство се оказа осиротяло, с едва девет отбора след изваждането на Литекс. И само с по четири мача на кръг. Които пък никой не искаше да гледа, понеже не беше интересно. Всъщност, ако хората искаха да гледат нещо, това беше ЦСКА. По онова време „червените” на треньора Христо Янев играеха във „В” група заради изгубения си професионален лиценз. Това не им попречи да елиминират Берое (2:0, 2:0) в полуфинала за Купата на България, и да вдигнат трофея след финалния двубой с Монтана (1:0).


Този мач се игра пред повече от 35 000 зрители на „Васил Левски” и беше най-посетеният у нас за годината. Заговори се, че хубав футбол можело да се прави и само с български футболисти, какъвто беше случаят с ЦСКА на Янев. Отчаяни, че „А” групата им отива по дяволите, така наречените „футболни хора” от БФС и клубовете решиха да се правят на реформатори. И разтръбиха, че предстои голям и сериозен рестарт със сформиране на нова елитна Първа лига.


Това всъщност е трети рестарт на футбола в България за последните 45 години. Първите два бяха статията на Тодор Живков „Докога ще търпим недъзите в българския футбол?” (1970) и решението на неговите хора от Секретариата на ЦК на БКП за разпускането на ЦСКА и Левски (1985). Сегашният трети рестарт за изкореняване на недъзите тръгна не и без благословията на премиера Бойко Борисов. Твърди се (без да го има черно на бяло), че по негово нареждане стадион „Българска армия” беше даден на ЦСКА през лятото.


Но не на онзи ЦСКА с купата. Той междувременно беше фалиран заради 20-30 милиона лева борчове. Във финалния мач от трета дивизия с Миньор (Перник) младият Марио Йорданов вкара историческия последен гол за автентичния отбор на войската. „Армията” я дадоха на новия ЦСКА-София. Това всъщност се явяваше пребоядисаният в червено и преместен да играе в столицата под друго име фирмен отбор на Гриша Ганчев – Литекс. Считаше се, че връщането на „армейците” в елитната ни футболна дивизия, макар и през комина, ще засили интереса към шампионата.


А и се възстановяваше вечното дерби ЦСКА – Левски. При това с нов треньор на „сините” – Люпко Петрович, който смени в края на пролетния дял Стойчо Стоев. Уж за да бъде по-голямо зрелището, в новата Първа лига през комина, също като ЦСКА–София, влязоха още третият в „Б” група Локомотив (Горна Оряховица), осмият Верея от старозагорския квартал „Кольо Ганчево”, че дори и спасилият се в последния момент от изпадане при аматьорите Нефтохимик (Бургас).


Нищо, че ред отбори дори нямаха стадиони с осветление според изискванията на новосъздадената Първа лига. Това прати Черно море от Варна да играе като домакин в Каварна, а тези от Горна да приемат за свой терена на стадион „Лаута” в Пловдив. Русенци заминаха да ритат в изгнание в Разград, на Монтана се наложи да се разхожда до Ловеч. Но главният въпрос беше да има достатъчен брой мачове за излъчване по телевизията, за да остане сигурният приход от 5 милиона лева от тв-права за сезона. Иначе всичко отиваше на боклука.


Разбира се, и всичките планове за сериозен рестарт във футбола ни заминаха в коша само за няколко месеца. Макар и да победи Лудогорец (1:0) на „Герена”, Левски по-често играеше Ганкиното. Заради вътрешни интриги треньорът Люпко Петрович избяга без предупреждение.


И то точно в деня на един от мачовете. Новият бос на „сините” Спас Русев заяви, че е „шокиран” от първите си сблъсъци с футболната действителност.


А в ЦСКА–София Гриша Ганчев и хората му побързаха да изгонят Христо Янев и повечето от момчетата от предния сезон, станали любимци на публиката. И да докарат на тяхно място групата от Ловеч, начело с новия треньор от Румъния Едуард Йорданеску. И така уж новият ЦСКА съвсем заприлича на добрия стар Литекс.


Безсилни да покажат някакъв състоятелен футбол, „сини” и „червени” извъртяха 1:1 в безсолното дерби помежду си в края на октомври, което съвсем отчая запалянковците. Затова в края на сезона публиката на двата най-популярни отбора в България падна до 1000 души на мач, че и по-малко.


Както и в останалите тимове от Първа лига – под 1000 и в Пловдив, под 500 в Стара Загора. А на мача Монтана – Верея в Ловеч имаше едва 14 продадени билета, плюс още толкова зрители, влезли гратис… И за да е пълно отчаянието, Лудогорец още в края на ноември победи Левски (2:1) в Разград и според всички вече си е подсигурил шестата поредна титла.


Толкова с рестарта и реформите в елитната футболна класа на България през 2016 г. Недъзите се оказаха много трудни за изкореняване. Оказа се още, че освен Лудогорец, никой друг български отбор не може да си подаде носа западно от Калотина. В турнирите на УЕФА Левски по традиция отпадна още преди летните отпуски, като отстъпи пред словенския Марибор (0:0, 1:1).


И бронзовите медалисти от Берое приключиха курса по това време срещу финландците от ХИК (1:1, 0:1), но в предишния кръг поне бяха елиминирали представителя на Босна в Лига Европа – Радник (0:0, 2:0). Две десетилетия след последния си гастрол в Европа, Славия поне смогна да победи геройски полския Заглембе с 1:0, преди да отпадне след 0:3 в реванша.


Остана само Лудогорец, който се класира в групите на Шампионската лига, а след фурора 2:2 на „Парк де пренс” в Париж ще играе напролет във втория по сила турнир на УЕФА – Лига Европа. Хората на треньора Георги Дерменджиев не се изложиха пред чужденците и бяха едно от малкото хубави неща във футбола ни през последните 12 месеца. Другото хубаво беше първият мач на националния отбор на България за годината.


На 25 март в Лейрия всички очакваха, че предвожданият от Кристиано Роналдо състав на Португалия ще ни „разнася като пръскачка из лозе”, ако приложим жаргона на футболната съблекалня. Вместо това обаче нашите спечелиха с 1:0 след гол на натурализирания бразилец Марселиньо. Вратарят ни Владо Стоянов за втори път в живота си улови дузпа на Роналдо, който три месеца по-късно триумфира с Португалия като шампион на Евро-2016.


Впрочем, поне исторически погледнато, българската победа в Лейрия не е чак толкова изненадваща. Поколенията на Георги Аспарухов-Гунди и Христо Бонев са побеждавали още четири пъти португалците, водени от не по-малко славния от Роналдо „черен диамант” от Мозамбик Еузебио.


Но сега, за да не си помисли народът, че сме станали голяма сила във футбола като при Гунди и Бонев, националите ни побързаха да паднат позорно от Япония (2:7) и Дания (0:4) на турнира „Кирин къп”. А след като и Люксембург ни вкара три гола в София, селекционерът Ивайло Петев хвърли кърпата и замина като треньор в хърватския Динамо (Загреб). Заместилият го Петър Хубчев почна с две катастрофи срещу Франция (4:1) и Швеция (3:0), преди да дойде измъченият успех с Беларус (1:0).


Странната година ще се запомни и с необичайно високия интерес към някои събития в аматьорския футбол. Вече стана въпрос за автентичния ЦСКА, който завърши сезона в Югозападната „В” група с 31 победи, само един равен срещу отбора на Сливница и голова разлика от 146:10.


Едно ниво по-долу, в градското първенство на София, гастролира друг отбор със славно минало. Това беше столичният Локомотив, който почна на чисто от най-ниското ниво след оттеглянето на дългогодишния си собственик Николай Гигов. Новият жепейски тим завърши като шампион на дивизия „София – Север”, а след това спечели баражите за влизане в елитната аматьорска „В” група. Феновете вече предвкусваха големи дербита с Миньор (Перник), Беласица, Радомир и Гоце Делчев. Само че и Локомотив (Сф) го хвана рестартът във футбола ни. БФС му позволи да почне през лятото направо в „Б” група. Там обаче жепейците са назад в класирането, а привържениците вече съжаляват, че избързаха с връщането в професионалния футбол.


Но за поклонниците на селската група изкушението тепърва предстоеше. В дивизия „София – юг” се появи отборът на име ЦСКА 1948, създаден от военни и фенове, които не припознаха за свой хибрида на Гриша Ганчев ЦСКА-София. Новият отбор много прилича на този на Христо Янев от пролетта, само с български момчета. Печели не само точки, но и симпатиите на около 200-300 души публика.


Това беше футболната 2016 г., а най-добрият футболист на годината ще бъде обявен на 7 януари. Рестартът на първенството е предвиден за 12 февруари с отложения мач между Монтана и Лудогорец. Дотогава може да гледате по телевизията футбол от Западна Европа на корем.

Мартин Камбуров не беше избран за най-добър футболист на 2016 г. в България. Най-резултатният български голмайстор дори не влезе в тройката, където местата бяха заети от новия №1 Ивелин Попов от Спартак (Москва), от капитана на Лудогорец Светослав Дяков и вратаря на разградския тим Владислав Стоянов.


За 36-годишния Камбуров, забил цели 24 гола през календарната година и петкратен най-добър реализатор на „А“ група, остана утехата, че поне го посочиха като най-добър нападател в елитната футболна дивизия на България. Но това е доста постно за футболист, който вече стана пети във вечната раглиста на голмайсторите у нас. И един от тези, които са солта и пипера на днешния ни футбол.


Впрочем това не е нещо ново. Най-малко десет големи български футболисти също не са били обявявани за най-добър на годината. Дали поради прекалено голямата конкуренция, дали във връзка с пристрастия на спортните журналисти, или заради нещо друго. Ето кои 10 наши големи играчи  така и не заслужиха почетното звание „Футболист на годината“.

 

1. Наско Сираков (Левски)

Един от най-големите български голмайстори за всички времена така и не стига до признанието. Дори и в най-резултатните си 1987 и 1988 г., когато завършва шампионата на „А“ група като голмайстор. През първия сезон вкарва 36 гола за Левски, а във втория – 28, преди да отиде в испанския Сарагоса и да получи тежка контузия. Но и в двата случая гласуването не е в негова полза – първо завършва трети след съотборника си Николай Илиев и Лъчезар Танев от ЦСКА, а година след това дори не попада в тройката, където победител е Любо Пенев.

2. Димитър Якимов (ЦСКА)

Виртуозен футболист с изумителна техника, Якимов така и не става най-добър футболист на годината. Не го избират дори втори! Завършва четири пъти на трето място (1961, 1968, 1969 и 1970 г.). Като причина се сочи фактът, че е недолюбван от спортните журналисти и партийната върхушка. През 60-те години пишещите за футбол основно са привърженици на Левски и Славия, тъй като запалянковските им пристрастия са формирани в предвоенните години, когато ЦСКА още не е създаден. А и Якимов има славата на комарджия от компанията за покер на прочутия в София Боби Френския. А през 1971 г., когато става голмайстор на „А“ група, дори не попада в тройката.

3. Пламен Гетов (Спартак Плевен)
През 1985 г. маестро Гетов, както го наричат ценителите на футбола, се намира в невероятна форма. Голмайстор на „А“ група с 26 точни изстрела, техничарят забива двете попадения за България срещу Югославия (2:1), класирали нашите на световното в Мексико `86. Изнася страхотни мачове за отбора от дълбоката провинция – Спартак (Пл), който разчита само на неговите перфектни качества. Но в крайна сметка завършва втори в класацията за „Футболист на годината“, зад капитана на ЦСКА и националния отбор Георги Димитров-Джеки.

4. Петър Жеков (ЦСКА)
Славният бомбардировач е вкарал най-много голове в „А“ група за всички времена, но това не е повод да заслужи отличието поне веднъж. Жеков е бил голмайстор №1 на сезона за рекордните шест пъти, но само веднъж заема второ място в анкетата за най-добър футболист на годината. Това става през 1969 г., когато знаменитият артилерист печели наградата „Златната обувка“ за най-добър голмайстор в Европа. Повече гласове от него набира капитанът на националния отбор Христо Бонев, който извежда България до класиране на световното първенство в Мексико`70.


5. Чавдар Цветков (Славия)
Едно от най-големите крила на България, техничният футболист от Своге успява да се дореди само до второ място през 1979 г. Измества го от върха „локомотивецът” Начко Михайлов с великолепните си изпълнения в турнира за Купата на УЕФА и четирите гола във вратата на френския Монако. На следващия сезон „белите” са най-силният тим в „А“ група, въпреки че завършват втори след ЦСКА при скандален завършек на сезона. Спортните журналисти обаче отдават предпочитанията си на капитана на Славия Андрей Желязков, макар че Цветков не му отстъпва по класа и заслуги.


6. Георги Славков (Ботев Пловдив)
Носител на „Златната обувка“ за 1981 г., през същата година Славков печели с пловдивския тим Купата на Съветската армия. Вкарва и гола за победата над Барселона с 1:0 в турнирите на УЕФА. Лидер на една от най-силните формации за Ботев (Пд) през вековната история на клуба, Славков завършва втори (1980 г.) и трети (1981 г.) в анкетата. Дори „Златната обувка“ очевидно не е достатъчно голямо основание за гласуващите, за да го посочат на първо място.

7. Димитър Миланов-Пижо (ЦСКА)
Знаменитият голмайстор на „армейците” вкарва във времена, когато анкетата най-често не се провежда. Най-добър реализатор за 1949 и 1951 г., Миланов остава в история с прочутия си гол за победата над Унгария (1:0, 1948 г.) с великия Ференц Пушкаш в състава, определена от пресата като най-големия успех дотогава на футбола ни. Но през същата година Пижо дори не попада в тройката, където победител е Васил Спасов-Валяка от Левски.

8. Тодор Диев (Спартак Пловдив)
Лидер на шампионския тим на Спартак (Пд) от 1963 г. и голмайстор на „А“ група за същия сезон, здравенякът от пловдивския квартал „Кючук Париж“ се слави като един от най-силните български футболисти в началото на 60-те години. Истинска планина от мускули, Диев е способен да бележи голове от всяко положение. Но дори през триумфалната за него 1963 г. спортните журналисти избират вместо него Александър Шаламанов от Славия.


9. Руси Гочев (Левски)
В края на 70-те години мустакатият №7 от „синия” отбор е най-атрактивният играч в „А“ група. През 1979 г. с неговите голове Левски печели исторически дубъл – шампионската титла и Купата на Съветската армия. А самият Гочев става голмайстор на сезона с 19 попадения. Но в края на годината не попада дори и в челната тройка.


10. Динко Дерменджиев-Чико (Ботев Пловдив)
Капитан на шампионския отбор на Ботев от 1967 г., в края на 60-те години Чико е и несменяем национал на България. Притежава изящна техника и всичко необходимо, за да претендира за №1. Само че поради липса на лоби не влиза нито веднъж дори сред тримата най-добри за годината, за разлика от съгражданина си и ас на Локомотив (Пд) и националния тим Христо Бонев, печелил приза цели три пъти.

В онзи априлски следобед на 2004 г. шестте мобилни телефона на генералния директор на Ювентус Лучано Моджи кротуват подредени на бюрото му. Внезапно единият почва да звъни с популярната мелодия от филма „Кръстникът”. От другата страна на линията обаче не е Марлон Брандо, а шефът на италианските футболни съдии Пиерлуиджи Пайрето.

 

След обичайната размяна на две-три реплики Моджи си идва на думата: „Кого ще пратиш да ни свири тази седмица? Трябва да е някое от нашите момчета…“

 

Това е един от многото записани телефонни разговори, разкриващи корупционните методи на работа в един от най-големите футболни клубове в света – Ювентус. Подкупи на съдии, уреждане на резултати, допинг… Враговете на Юве често го наричат Империята на злото, веднъж с основание, друг път – без.

 

Така стана и миналия петък, когато съдията Давиде Маса даде дузпа за отбора на фамилията Аниели срещу Милан в 95-атa минута, а Пауло Дибала донесе победата на Ювентус с 2:1.

 

„Крадци!”, написа нечия миланска ръка под две от шампионските титли, изложени в трофейната витрина на стадиона.

 

С 32 шампионски отличия в Серия А и общо 51 във всички турнири в Италия, с две титли на европейски шампион и още седем от останалите състезания на УЕФА, плюс още две Интерконтинентални купи, Ювентус има запазено място в историята на футбола. Но и в хрониките на футболната корупция.

 

Докато бяло-черният екип на клуба от Торино е носен от едни от най-големите футболисти за всички времена, докато от скамейката указания са давали някои от най-знаменитите треньори, за Ювентус през годините е работила отлично и една закоравяла футболна мафия.

 

Безскрупулни типове, способни на всичко в името на победата, без да подбират средствата.

 

В галерията ви представяме някои от престъпните практики и нечестни способи за печелене на отличия, провеждани от Ювентус през годините.

Когато човек се роди, за него са ясни три неща: от какъв пол е, как се казва, и от кой отбор е. През живота му може да се случи какво ли не - да смени жена си, да си смени и пола, че дори и родината. Но отбора си - никога! Там верността е до гроб.

 

Съществуват дори запалянковци, които не могат да си представят задгробния живот без съботния мач, в който дерат гърла за своите любимци.

 

Затова искат да бъдат погребани на стадиона.

 

Управата на „Камп Ноу", 99-хилядният театър, където играят Лионел Меси е останалите големи звезди, години наред беше затрупвана с необичайни молби. Приживе мнозина настояваха да ги закопаят под игрището след смъртта им, и бяха готови да си платят скъпо и прескъпо за тази екстра. „Така ще мога всяка седмица да гледам нашите, а духът ми ще им помага от небето", гласяха аргументите в една от молбите. Други настояваха прахът им да бъде разпръснат по терена.

 

Клубната управа се видя в чудо, но накрая намери решение. В стадиона от няколко години насам беше изградена специална гробница с 30 000 камери.

 

Това е така нареченият „колумбарий" - тип древноримски гробни камери, разположени една върху друга в ниши. Във всяка камера римляните са поставяли керамичните урни след погребението, извършвано чрез кремация.

 

Колумбарият на Барселона съдържа общо 30 000 камери. Разбира се, задгробното удоволствие далеч не е евтино. За 50 години ще ви се наложи да платите 3000 евро, а за цял век - шест хилядарки. Близките ви могат да идват на посещение пред тленните ви останки всеки ден след 10 часа, както и два часа преди и след всеки мач на Барселона.

 

Последния си мач може да гледате направо от ковчега. Такъв например е случаят със 17-годишния колумбиец Крис Хакоме. Младежът умира няколко дни, след като е нападнат от убиеца си, докато играе футбол на улицата. Когато се бори безуспешно за живота си в болницата, Крис намира начин да каже на приятелите си, че иска да гледа поне още един мач на своя тим Кукута Депортиво. Шествие от 200 запалянковци внася ковчега му в стадиона, където всички отдават последна почит на загиналия, преди да поеме към гробищата.

 

Ако сте привърженик на германския Хамбургер, може да ви направят истинско футболно погребение и да ви закопаят само на 15 метра от стадион „Фолкспарк”. Там преди десетина години отвори врати гробището за верни привърженици. Преди да ви спуснат на два метра под земята, ще бъдете изпратен от специален кортеж, а ковчегът ви ще бъде в клубните цветове, както и с емблемата на отбора. Услугата струва 2300 евро, а ако предпочитате да останете в урна, цената е само 400 евро.

 

Разбира се, най-масовата практика е тази да ви кремират и след това да разпръснат праха ви на стадиона, където играе вашият отбор. В тази област палмата на първенството държат англичаните. В Ливърпул и Арсенал годишно постъпват около сто такива молби, част от които биват удовлетворявани след разглеждане от специална комисия. На „Олд Трафорд” само за последния сезон са били пръснати тленните останки на 70 мъртъвци, подкрепяли цял живот Манчестър Юнайтед.

 

Други клубове като Астън Вила обаче отказват с доста спорния мотив, че процедурата можела да увреди състоянието на терена. Шефовете по сигурността на „Вила парк” обаче се виждат в чудо, когато един от феновете пристига на мача с праха на баща си. Първоначално охраната преценява, че керамичната урна се явява опасен предмет, който при хвърляне към терена може да нарани някой от играчите или съдиите. Компромисното решение се намира, след като пепелта на покойника е пресипана в пластмасова бутилка от прясно мляко.

 

Друг вариант е да бъдете изпратен към гробищата от агитката, към която сте принадлежали. А вместо погребални песни, вашите съратници от трибуните да ви почетат с някое от изпълненията си. Какво по-хубаво от това един фен на Ливърпул да чуе в последния си път You’ll Never Walk Alone вместо отегчителните напеви на отчето? Подобен случай има наскоро и в Чили, където 14-годишната Констанца Ривера умира от рак. Преди смъртта си момичето казва пред баща си последното си желание: да бъде изпратена с песни от агитката на любимия й тим Универсидад де Чиле. Повече от сто запалянковци откликват на молбата на семейството.

Опасно близо е онази събота, в която ние - футболните запалянковци от Европа, ще трябва да се надигнем от креватите още преди обяд, за да гледаме финала на Шампионската лига на УЕФА, нашият континентален клубен турнир №1. Който ще се играе в Пекин, Делхи, Мумбай или кой знае къде другаде, по дяволите, из Азия.

 

Не вярвате ли? А в колко часа ви се наложи да гледате дербито между Реал и Барса преди празниците? Клетите зрители от Испания - страната, родила този най-рейтингов клубен мач в света (650 млн. зрители), трябваше да прежалят обедната си „сиеста", за да седнат пред екраните в съвсем необичайно за тях време.

 

Както обясниха от ръководството на футболната лига на Испания, началният час на двубоя е бил продиктуван от чисто търговски интереси. „Дадохме възможност на нашите привърженици в Азия да гледат Реал и Барса в подходящ за тях час. И, разбира се, целта ни е да привлечем още почитатели", разясниха от дирекцията по комуникациите на лигата. Това беше отговорът на масовите протести в Испания срещу провеждането на дербито по никое време.

 

Двубоят на стадион „Сантяго Бернабеу" почна в 13 ч. средноевропейско време. Точно тогава в Шанхай часовниците отмериха 20 ч., в Джакарта показваха 19 ч., а в Ню Делхи - 17 ч. Удобно за средния азиатец, наистина.

 

Грижите за азиатските запалянковци са хубаво нещо. Но не и за сметка на европейския футболен зрител. Който, на всичкото отгоре, си плаща като поп, за да го цакат накрая в името на Индия, Пакистан и Индонезия.

 

Нека видим всеки континент какви пари дава, за да гледа мачовете от испанската Първа дивизия. Общо от света под формата на тв-права за последния сезон в лигата са постъпили 1.6 милиарда евро. От тях повече от милиард плащаме ние, европейските зрители. 911 млн. идват, съвсем естествено, от джобовете на феновете от Испания. Плюс още 148 млн. от останалите страни на Стария континент, в това число и България. Други 212 млн. евро се плащат от Южна и Северна Америка. И едва 122 млн. постъпват от зоната Азия - Океания.

 

Нормалната футболна и търговска логика гласи, че на първо място трябва да бъде интересът на зрителите от Европа. Нали те плащат най-много за тв-права? Затова Реал и Барса, както и всички останали европейски дербита, е редно да се играят в час, който е удобен преди всичко за тях. А не за азиатците! Те са с 4.5 милиарда население, но иначе плащат десет пъти по-малко за телевизионните права.

 

Иначе казано - когато говорят един милиард евро, останалите трябва да мълчат.

 

Но целта на испанските футболни шефове е повече от явна - да стъпят здраво на територията на Азия, която днес в по-голямата си част се намира във владение на английската Висша лига, с 3.3 милиарда евро от тв-права. Знае се, че в Китай и ред други азиатски страни се разраства средната класа, която е готова да си плаща за футбол и особено за футболни артикули - фанелки, шапки и др. Но именно Азия е царството на нелегалните тв-излъчвания на мачове от Европа. Откъде-накъде пиратите трябваше да бъдат облагодетелствани и с началния час на Реал - Барса?

 

По-рано тази година двата испански клуба се явиха и на пазара в САЩ. Но това поне не се случи за сметка на европейските зрители. Футболните гастрольори от Мадрид и Каталуня бяха заведени да играят там на лятно турне, а билетите за мача им на стадион „Хард рок" в Маями достигнаха цена от 4500 долара.

 

Това е нормално, още в началото на 50-те години най-силният отбор в света Милионариос (Богота) е идвал да играе подобни мачове в Испания, с великия Алфредо ди Стефано в състава си. Но да прецакаш интереса на европейския зрител в името на този от Азия, това вече идва в повече.

 

Президентът на Барса Жозеп-Мария Бартоломеу си намери удобно оправдание за азиатската афера и в това, че неговият отбор играе с надпис върху екипите на японската корпорация Rakuten срещу 55 милиона евро на година. Макар че едва ли в спонсорския договор има клауза, според която каталунците трябва да си играят шампионатните мачове от испанската Първа дивизия по азиатско време. Подобна е ситуацията с Атлетико (Мадрид), Еспаньол и Валенсия, които също разчитат на спонсори от този континент. Означава ли това, че мадридското дерби Реал - Атлетико от първенството на Испания трябва да се проведе в Пекин?

 

Някои наблюдатели предвиждат, че съвсем скоро испанските футболни босове ще хвърлят по-сериозно око на пазара в Северна Америка. Той е също толкова обещаващ, при това с многомилионно испаноезично население. Нищо чудно догодина да гледаме Реал и Барса посред нощ, за да им е удобно на американците.

 

Впрочем аферата с испанското дерби е само черешката на тортата. Пак от същите азиатски съображения Интер и Милан играха точно на обяд миналия април. А в името на парите световните футболни босове вече дадоха световното първенство през 2022 г. на малкото емирство Катар. Нищо, че мачовете ще са през ноември и декември, което ще разбие европейския футболен календар и зрителските нагласи, според които световното се гледа с бира в ръка през лятото. Важното е бизнесът да върви. 

 

А запалянковото от Европа? Него кучета го яли...

Замисляли ли сте се какво точно означават имената на футболните отбори?

 

Някои от тях са кръстени на града си, и това е съвсем нормално. Други обаче имат най-невероятен произход.

 

Чилийският Коло-Коло например носи името на храбър индиански вожд, водил люти битки с испанските завоеватели. А преди да стане футболен тим, Велес Сарсфийлд всъщност е бил политик от Буенос Айрес, написал първата конституция на Аржентина.

 

Във Финландия отборът на град Пори се казва Джаз. Защо ли? Ами всяка година там се провежда фестивал на джазовата музика.
Няма начин да не сте чували и за футболния клуб Жил Висенте от португалския град Барселос. Едва ли обаче подозирате, че господин Висенте е живял през 16 век и се явява един от най-големите драматурзи на родината си.

 

Как пък в Лондон на никого не му дойде на ума да нарече някой отбор ФК Шекспир?

 

Наскоро ви представихме произхода на имената на футболните клубове в Англия, а сега ще продължим и с отбори извън Острова.

 

 

Да излезеш от сандъка с инструменти
На 25 май 1901 г. в една от къщите в квартал „Ла Бока” в Буенос Айрес неколцина студенти се събират да основат свой футболен клуб. Сред идеите за име са Ла Росалес, Санта Роса и Хувентуд Бокенсе. Но младият Педро Мартинес тъкмо е забелязал някакви сандъци с железарски инструменти, на които пише Ривър Плейт. Без дори да подозира, че това всъщност е английското наименование на близката река Ла Плата, Мартинес намира достатъчно аргументи да убеди останалите, че новият отбор трябва да се носи именно това название. Така се ражда един от най-големите футболни клубове в света.

 

Тъй като британците са изнесли играта от Острова към останалия свят, доста отбори също възприемат в края на 19-и и началото на 20-и век имена на английски език. Във Франция например основателят на ФИФА Жюл Риме и приятелите му създават Ред Стар (Червена звезда). В Берн има Йънг Бойс (Младите момчета), а в Цюрих - Грасхопърс (Скакалците). Бразилският Коринтианс всъщност е кръстен на името на английския отбор Коринтиан, гостувал на турне в Сао Пауло през 1910 г.

 

 

Ние сме отборът на квартала
В големите градове доста клубове предпочитат да се казват като квартала си. По този начин най-малкото си осигуряват вярна до гроб местна публика. Такъв е случаят на Андерлехт (Брюксел), Фейенорд (Ротердам), Боавища (Порто), Розенборг (Трондхайм), Сервет (Женева), Фламенго (Рио), Пенярол (Монтевидео) и др. За съществуването на всички тези квартали светът щеше да тъне в неведение, ако не бяха футболните им отбори. Кой например ще знае, че в Лисабон има доста голяма махала на име Бенфика?

 

Доста по-амбициозно е да се представяш като отбор не на квартала, не дори и на града, ами на целия регион. Такъв е случаят с Лацио, Байерн, Твенте… Във Франция това дори граничи с безумие, след като още преди доста време имената на клубовете бяха допълнени с географски понятия като Монпелие–Еро, Нант–Атлантик, Седан-Арден и даже Троа-Об-Шампан. Причината е чисто икономическа, за да може целият регион да участва във финансирането.

 

 

Етносът и религията във футбола
Келтската идентичност присъства в имената на отбори като Селтик (Глазгоу) и Селта (Виго). Шотландският клуб всъщност е създаден през 1888 г. от ирландците в Глазгоу и носи техни символи. Подобен е случаят с испанския Селта, чието име подчертава келтската идентичност на значителна част от населението в областта Галисия. А за да има и респект към централната власт, Селта се води Real club, тоест – кралски, приближен до двореца в Мадрид.

 

Нещо такова се е случило и с отбори като чилийския Палестино, основан през 1929 г. от палестински имигранти в столицата Сантяго. А за да известят на всички, че идват чак от земите около Дунав, българските заселници в Монтевидео Михаил и Иван Лазарови основават там през 1932 г. бъдещия уругвайски шампион Данубио.

 

 

Верен на футбола, верен на предприятието
Помните ли, че във филма „Любимец 13” футболният отбор се казваше Витоша, също както завода. Затова в кабинета на директора имаше лозунг „Верен на футбола, верен на предприятието!” Но това далеч не е наш патент – в Айндховен играе ПСВ, чиято абревиатура всъщност означава Спортен клуб „Филипс”, на името на производителя на електроника от същия град. А Байер е кръстен на фабриката за медикаменти в Леверкузен и си играе така още от 1904 г. 

 

Във Франция доста по-неуспешен излезе експериментът от 1987 г., когато обединиха автомобилна компания с футболен клуб от Париж, за да се получи Матра – Расинг. Това просъществува малко време. Неособено радостна във финансов план днес е и съдбата на отбора Евиан Тонон-Гаяр, залепил името на минералната вода до това на населеното място и отбора му Гаяр. За справка – града с водата Евиан и този с отбора Тонон-ле-бен са на 100 км разстояние. Все едно у нас да основем Девин-Марица-Пловдив.

 

Газираната напитка Ред Бул нацвъка името си във футбола на цели четири континента. Днес нейното название носят отборите в Залцбург, Лайпциг, Ню Йорк, Сао Пауло и в ганайския град Согакоп.

 

 

Да живее соцът, да живее Динамо!
Във времето на социализма целият източен блок беше възприел едни и същи имена на ред от отборите си. Така например Динамо се водеха футболните клубове на милицията, с представители в Москва, Киев, Минск, Букурещ, Загреб, Източен Берлин, Дрезден. По едно време и софийският Левски е носил такова име, което всъщност означава генератор на електрически ток. Но какво общо може да имат токът, динамото и великият учен Фарадей с милицията? По този въпрос науката мълчи. 

 

Пак по това време армията има своите ЦСКА в Москва и София, а железниците по соца дават името Локомотив на отбори в Москва, Лайпциг, София, Пловдив и др. В годините на култа към личността могат да се срещнат футболни тимове като Сталински текстилец. Селскостопанските предприятия кръщаваха отборите на тяхна издръжка с абсурдни имена като Урожай – руска дума, означаваща „реколта”. Твърди се, че през 50-те години у нас е имало и футболно дружество Мотика към някакво ТКЗС.

 

 

Героите от древната митология
Едно от най-сполучливите хрумвания във футбола се явява онова от 18 март 1900 г. в Амстердам, когато основателите на клуба решават да го кръстят Аякс, на името на древногръцкия герой от Троянската война. С 33 титли на Холандия това е най-великият тим в страната, и то без да броим четирите покорявания на Европа в турнира за КЕШ. Древна Гърция присъства и в името на Спарта (Ротердам), същото название носи и отборът на чешката столица Спарта (Прага). 

 

В Гърция и Кипър боговете и героите съвсем са налазили футбола с повелителя на музиката, танците и поезията Аполон в Каламария и Лимасол, с войнствения Арис от Солун и на още ред места. В Солун играе и героят на героите Херкулес (Ираклис), когото испанците наричат Еркулес и са кръстили на него тима от Аликанте. Отбор със същото име играе в Холандия. Чудно защо обаче няма футболен клуб Зевс, а само спортна екипировка с това име.

 

 

Може ли Христо Ботев да рита в „Б” група?
Историческите персонажи също са се настанили от дълго време във футбола. Отборът от холандския град Тилбург например е на името на Вилем II, владетел на страната през 19 век. При един от конфликтите с Белгия величеството си премества покоите в Тилбург, където умира през 1849 г. Неговите наследници на терена обаче и до днес играят в холандската елитна дивизия.

 

В България отдавна сме вкарали във футбола национални светини като Васил Левски и Христо Ботев. Не само в София и Пловдив, а и в ред други градове и села. Друг е въпросът дали е достойно Ботев например да рита в „Б” група? На нежния поет Пейо Яворов пък бяха кръстили всичко в Чирпан, в това число и футболния отбор. В Белград има отбор Обилич, на името на сръбския болярин, заклал султан Мурад в битката при Косово поле преди повече от шест века. А германският Арминия (Билефелд) е кръстен на военачалника Арминиус, водил войска срещу римляните.

 

В Русия известно време играеше отборът Чкаловец от Новосибирск, той носи името на известния авиатор Валерий Чкалов. Пак там имаше ред тимове Стахановец, в чест на миньора ударник Алексей Стаханов. Боливийският тим Боливар е създаден през 1925 г. в чест на освободителя от испанците Симон Боливар. Доста оригинално хрумване идва в главите на основателите на бразилския Васко да Гама, те приемат името на прочутия мореплавател. Уругвайският Колон всъщност е кръстен на Христофор Колумб, откривателя на Америка. Доста по-слабо признат е Фернандо Магелан. Макар и да е първият, обиколил света, на него се води само една школа в Линкълн, щата Небраска.

 

 

Да си откраднем име
Измислянето на име на футболен клуб не е лесна работа. Затова може просто да си откраднем названието на друг отбор, и готово. Арсенал например има не само в Англия, но и по всички континенти. Не много отдавна дори в разградската областна лига имаше не един, ами два отбора Арсенал. Хайде, едните бяха от село „топчии“. Но какво да кажем за другите от Лъвино?! 

 

В Монтевидео студентите от колежа „Падрес Капучинос” кръщават техния тим Ливърпул с аргумента, че точно от пристанището на река Мърси в английския град идвали кораби. А през 1909 г. в Чили се пръква и Евертън, уж заради това, че местните много обичали бонбоните „Everton Mints”. По същата логика днес там могат да основат и футболен клуб Тофифи. В Еквадор съществува тим на име Барселона, а в Боливия има Реал. В България също си имаме Реал, това е отборът на старозагорското село Мъдрец, а на гара Лакатник доскоро играеше Милан, преди да му сменят името на Искър.

 

 

По силата на случайността
В Буенос Айрес футболният клуб Индепендиенте възниква по необичаен начин. Едно от английските предприятия отказва да включи във футболния си отбор работниците от Аржентина, и пази местата в състава само за британци. Тогава низвергнатите основават Индепендиенте, което означава Независим. 

 

Подобен е случаят с Интер (Милано), чието пълно име е Интернасионале, а във фундаментите на клуба е заложена идеята, че в него може да играят футболисти от всякакви националности. Това става през 1908 г., почти 90 години преди делото „Босман”, което премахна ограниченията за чужденци.

 

А какво, по дяволите, означава Херта? Основателят на клуба от Берлин Фриц Линднер го кръщава на един параход в сини и бели цветове, който много му харесал. Още по-странна е историята с Ксамакс от швейцарския град Нюшател. Сред създателите му фигурирал и футболистът Макс Абеглен, когото всички наричали Ксам. След дълго умуване сложили Ксам пред Макс, и така се получил Ксамакс.

Оставете му фланелката с №3 в отбора и направете терен на негово име

 

Покрай трагедията с Трифон Иванов всичко живо взе да умува как най-добре да бъде почетен героят от САЩ `94. В родното му село Горна Липница например ще кръщават мегдана и централната улица на негово име. В Поликраище, където Туньо беше зет и живя известно време, май също мъдрели нещо подобно. Привърженици на Етър предложиха стадион „Ивайло” във Велико Търново да носи името на безвреме заминалия си бивш футболист.

 

В понеделник вечер Слави Трифонов, за да не остане по-назад, също се включи в хора на оплаквачите. Той пък настоя да бъде изваден от употреба екипа с №3 в националния отбор на България. За вечна му памет и царство му небесно на Трифката… После се оказа, че и бившите му съотборници от САЩ `94 май са имали някаква подобна идея, ама Дългия ги изпреварил.

 

Щеше да е смешно, ако не беше тъжно, че до онзи ден малцина се сещаха за тежката съдба на Трифон след края на състезателната му кариера. Смени три жени, подгони го съдия изпълнител, бизнесът му замина по дяволите, здравето – и то. Хързулнаха го през 2005 г., когато Туньо седна на онази маса до Боби Михайлов, а четвъртите в света поискаха управлението на БФС и катурнаха Батето. На Трифон уж му бяха обещали да управлява Северозападната „В” група. Само че му се наложи да почака осем години, докато титулярят се пенсионира.

 

Днес всички в хор реват какъв човек бил Трифон, какъв сърцат спортист, какъв лидер. Комплексарщината и лицемерието стигнаха дотам, че вече зорлем му слагат ореола на светец. А той се харесваше на хората точно с това, че не беше никакъв светец, а обикновен човек като всички други. С хубавите и лошите си страни. Хапваше, пийваше, правеше си неговите щуротии. Имаше силни мачове, имаше и слаби. Беше наясно със самия себе си. Никога не се е удрял в гърдите да каже, че е нещо повече от другите. И ако сега гледа някъде там, от небето, сигурно даже му е неудобно…

 

Но докато хората от Горна Липница, Поликраище и Велико Търново поне са искрени в скръбта към земляка си, това с изваждането на фланелката с №3 от употреба в националния отбор вече намирисва на евтин популизъм. Дайте да си направим реклама на гърба на починалия Трифон! Едно на ръка, че идва от учиндолския демагог, дето навремето лееше сълзи от екрана по гръмнатия висаджийски бос Васил Илиев (добре, че в борбата нямат номер на трикото, току -виж Дългия предложил и него да извадят от употреба). И второ, че така просто не се прави, независимо кой го предлага.

 

Само за сведение – фанелката с №3 в националния отбор на България е носена и от други, не по-малко велики футболисти. Носил я е Манол Манолов – Симолията, лека му пръст. Носили са я още Иван Вуцов, Иван Димитров, Добромир Жечев, Николай Арабов, да са живи и здрави… Все големи фигури, все със заслуги. Ясно е още, че Трифон Иванов в никакъв случай не би одобрил това да му извадят екипа от отбора и да го кипичнат на някоя витрина. Мястото на фланелката с №3 е там, при останалите в състава на България. Да тежи на раменете на днешните льольовци. Да помнят, че е носена от велики футболисти.

 

А за паметта на Трифон Иванов най-добре ще бъде да се направи едно ново футболно игрище във Велико Търново. Там да тренират децата и юношите от Етър, а не както сега да ритат по селските ливади в околията. Току-виж, че на това ново игрище „Трифон Иванов” се появил някой нов Туньо…

 

Станил Йотов, в. "Всеки ден"

На Гриша Ганчев вече не му е смешно. ЦСКА – София разби готов отбор, за да стане пети...

 

След съботния мач в Разград едно е ясно: ЦСКА – София няма да го бъде в настоящия му вид. Червените от „Българска армия” загубиха с 1:2 от противник, който или не се напъна да играе с всички сили, или беше достатъчно уморен от двубоя срещу „Арсенал” в Шампионската лига, игран четири дни по-рано. И докато „Лудогорец” вече преследва шестата си поредна титла в съперничество с „Левски”, в ЦСКА – София вече се питат: „Каква я мислехме, каква стана?”

 

А стана една, направо не е разправяне. Само допреди пет месеца на „Армията” разполагаха с готов отбор, който имаше ясна идея как да играе, как да побеждава, и спечели Купата на България под ръководството на Христо Янев.

 

При това без нито един чужденец, само от български футболисти. С не повече от три нови попълнения този състав, който много се харесваше на привържениците си, днес със сигурност щеше да бъде някъде в челото. А не чак на пето място, където сега се намира ЦСКА – София, и в никакъв случай на цели 10 точки разлика от лидерите „Левски” и „Лудогорец”. Да не говорим за злополучното отпадане още в първия мач за Купата на България срещу кретащия на опашката във Втора лига „Локомотив” (Сф).

 

Дотук идеята на собственика на ЦСКА – София Гриша Ганчев да прави нов отбор със стари играчи от „Литекс” и няколко нови от чужбина търпи голям провал.

 

Нещо повече – този тим дори се представя по-зле, отколкото ловешкия си предтеча в предишните сезони. Очакваше се поне в Разград червените да покажат агресивна и бърза игра.

 

Вместо това избраниците на румънския треньор Едуард Йорданеску се влачеха мудно по терена, нямаха никаква идея как да изнесат топката към вратата на „Лудогорец” и за 90 минути отправи само един опасен удар, завършил с късния гол на колумбиеца Густаво Кулма. Попадението не стопли никого, защото трите точки вече си бяха във владение на разградци.

 

След само една победа в последните пет мача (2:0 над „Монтана” в Ловеч) Йорданеску се опита да стовари вината върху играчите и ръководството на ЦСКА – София. Според румънеца „някои футболисти не са на ниво”. Очевидно става въпрос най-вече за тези от офанзивното звено, съставено в Разград само от чужденци.

 

Репликата му обаче беше камък в градината на главния мениджър на клуба Стойчо Стоилов, който избираше играчите и в „Литекс”, и сега в ЦСКА - София.

 

В момента отборът разполага с осем чуждестранни футболисти от Португалия, Колумбия и Франция. Петима от тях -  Рафа Перес, Арсенио Нунеш, Диого Виана, Петрус Бумал и Густаво Кулма дойдоха от „Литекс”. Други трима - Рубен Пинто, Давид Шимао и Руи Педро бяха привлечени този сезон. Всичките осем взеха участие срещу „Лудогорец”, показаха каквото могат, само че то не стигна за нищо. Перес дори си изкара червен картон, втори за него този сезон и общо четвърти в сметката на ЦСКА – София. Според Йорданеску ще излезе, че виновен е Стойчо Стоилов, довел въпросните чужденци.

 

Най-лошото е, че отборът просто не може да играе поне малко от малко читав футбол.

 

И затова откъм вкарване на голове е много зле. Формално атаката на ЦСКА – София е пета по сила в първенството с 19 попадения. Само че 9 от тях са в двата мача с „Нефтохимик” и „Берое”. В останалите 11 срещи червените са отбелязали едва 10 гола, което прави по-малко от един на мач. А футболът, както е известно, е игра на голове. Особено за публика като тази на „Армията”, където още навремето се чуваха недоволни свиркания при първата върната топка към вратаря Георги Велинов.

 

Зле прикритите раздори в съблекалнята на „Армията” допълнително влошиха положението на отбора. Двама от опитните български футболисти вече публично заявиха, че легионерите не стават. Крак повлече миналогодишният капитан Борис Галчев, който за дързостта си беше отстранен от първия отбор.

 

След загубата от „Локомотив” (Пд) с 0:1 в предишния кръг Станислав Манолев също заяви, че има състезатели, които трябва да се сетят за кой отбор играят. „Явно някои наши футболисти бяха сънливи през този следобед. Спали ли са, не знам…”, каза бившият национал. Той не назова имена, но за всички стана ясно, че има предвид най-вече неколцината португалци, които прекараха мача най-вече във въргаляне по терена.

 

Лесно е да се предвиди, че първият изгонен ще бъде Едуард Йорданеску.

 

Неговият случай показва, че Гриша Ганчев не си е научил урока от миналата година, когато нае румънеца Лауренциу Регекампф и после се чудеше как да го махне.

 

Публична тайна е, че Йорданеску, чийто таван в кариерата дотук е участие във финала на второразредния турнир за Купата на лигата в родината му начело на „Пандури”, беше доведен в ЦСКА – София с протекциите на Христо Стоичков по линия на неговия румънски приятел Георге Хаджи. 38-годишният син на изтъкнатия треньор Ангел Йорданеску успя да спечели едва четири мача, загуби още толкова, а в други два завърши наравно. Румънецът вече вади оправдания като фокусник зайчета от ръкава си, но на „Армията” нищо друго не важи, освен резултатите. А неговите резултати ги няма никакви.

 

Разбира се, не всичко за ЦСКА – София е загубено за този сезон, особено като се има предвид, че първенството на Първа лига е толкова слабо, че някои го определят като шампионата на куците и сакатите. На практика освен „Лудогорец” няма друг наистина добре подготвен отбор.

 

Ако не друго, червените могат да се борят поне за третото място, което ще ги прати да участват в Лига Европа, стига УЕФА да признае за законно преименуването на „Литекс” и преместването му в София.

 

А и програмата до края на годината изглежда не много трудна: мачове в София срещу „Славия”, „Верея”, „Пирин” и „Дунав”, плюс две гостувания на „Нефтохимик” и „Локомотив” (ГО).

 

С поне пет победи отборът може да дръпне напред и да завърши трети в навечерието на Коледа. Стига обаче футболистите да заиграят по-грамотно и организирано, което очевидно не е по силите и способностите на Едуард Йорданску.

 

В подобни ситуации преди време в „Литекс” наемаха Люпко Петрович. 69-годишният сърбин успяваше да подреди футболистите както трябва и да ги накара да побеждават, или най-малкото да не губят важни мачове като този в Разград. Сега Петрович е свободен, след като напусна „Левски”.

 

Друг е въпросът дали Гриша Ганчев ще го викне да гаси пожара за пореден път, или ще търси други варианти.

 

Които, общо взето, не са кой знае колко много. На линия вече е Стойчо Младенов, който този уикенд намекна, че ще напусне казахстанския си отбор „Атирау”.

 

Запалянковците от „Армията” казват, че биха приели с овации евентуално завръщане на Любо Пенев. Само че в „Литекс” имат неприятен спомен от неговия гастрол в Ловеч тази пролет, завършил с конфузно отпадане в полуфинала за Купата на България от „Монтана”.

 

Отделно, че главният мениджър Стойчо Стоилов има изискване към треньорите да го слушат, което няма как да стане нито със Стойчо, нито с Любо. Така че изборът ще е тежък, а последствията – трудно предвидими.