Там, където обичат футбола, както никъде другаде по света

 

Една събота в Лондон е изключително малък период от време, за да се усети футболната атмосфера в пълния и блясък, защото става дума за мегаполис с много стадиони и клубове от различните дивизии и огромни разстояния.

Предварителната ми програма бе разходка до любимия "Ъптън Парк", въпреки че в същия ден Уест Хям играеше като гост на Бърнли. И все пак няма как да си в Лондон, да имаш малко свободно време и да не отскочиш до мястото, което е дом на любимия ти отбор. Всеки, който обича истински футбола, знае какви чуства предизвиква едно макар и празно съоръжение, когато то е стадион, а на входа му е изписано името на отбора, за който ти стискаш палци всяка седмица, макар и на хиляди километри разстояние.

Толкова за лондонските чукове. От източен Лондон посоката е на югозапад. Първият стадион, свързан със спортно събитие през деня в програмата е "Стамфорд Бридж", където от 12:45 Челси трябваше да се изправи в градско дерби с Тотнъм. Мотрисите на метрото, което извозва запалянковците на тези два тима към спирка "Фулъм Бродуей хвърчат една след друга, а проблемите с футболните хулигани на Острова явно са сведени до минимум, щом фенове на Челси и Тотнъм пътуват заедно към стадиона. Хората са едни такива усмихнати, лъчезарни, приветливи, позитивни, облекли си фланелките на любимия отбор. Безценно! Всеки си скандира каквото му хрумне и изобщо няма предпоставки някой да срита другия, да не говорим за масови схватки, каквито биха се получили в София, ако цели групи привърженици на два отбора се омешат по пътя към стадиона.

Билети за такива мачове не се продават. Сезонната карта е това нещо, което ти дава гаранция за място на стадиона. Ние в случая разчитаме на служебни билети от вратаря на Тотнъм Брад Фридел, който е изпълнил заръката на бившия си съотборник от Астън Вила Стилян Петров да остави на рецепцията на "Стамфорд Бридж" три билета. Иначе отвън закоравели мъжаги над 50-те продаваха на черно с първа цена 150 паунда на парче, като цената вероятно може да претърпи корекция в посока надолу.

Много бързо обаче решаваме, че Челси и Тотнъм пукат топката без никакъв шанс това да се промени и се отправяме към главната ни и основна цел, която е в съвсем друга част на Лондон – стадион "Емирейтс".

 

Здравко Георгиев е един от онези запалянковци, чийто ден започва с отваряне на клубния сайт на любимия отбор и завършва със същото. Той е от Арсенал. Негов огромен житейски до събота бе, че до този момент не бе гледал любимия си тим наживо. Всъщност това пътуване в Лондон бе заради него. Хората са казали, че винаги има първи път, а сефтето се помни цял живот, като това в огромна степен се отнася за онези човешки индивиди, чието ежедневие е обсебено от магията на футбола. Двайсетина метра след излизане от поредната спирка на метрото виждам покрива на "Емирейтс" и сръчквам Здравко, сочейки с пръст натам. "Видях го", бяха първите му думи, а в следващите секунди той не бе на себе си.

Наоколо всичко е червено и както е около всеки английски стадион, се носи ухание на дюнери и пържени картофи. Доближаваме стадиона, който от няколко години е нов дом на Арсенал и в един момент уникалната постройка се показва в пълния си блясък. Наоколо всичко е стилно и много изпипано, от тротоарите и плочките пред стадиона, до статуята на Тиери Анри и артилерийско топче, всичко носи някакъв белег на великия английски клуб.

Магазинът на "Емирейтс" е пълен като и този на Челси. Цели семейства влизат вътре и общо взето никой не излиза без покупка. Билети за стадиона на Арсенал също са изключително трудна цел и ние отново разчитаме на служебни пропуски от Стилян Петров, а местата са ни при така наречените пътуващи фенове на Астън Вила. На влизане един от стюардите насочва специално обучено куче към торбите ни с покупки от фен-магазините, а след като влизаме, друг стюард деликатно обяснява, че няма как да допуснат човек с тениска "Аз обичам Лондон" като в сърцето е нарисувано оръдието от емблемата на Арсенал. И въпреки, че отгоре имаше яке, Здравко бе принуден да се преоблече преди да се появи на трибуните. Стюардите ни инструктираха също така, че не трябва да реагираме при гол за Арсенал.

Когато си някъде отдалече и не си всеки ден на такъв стадион, първите ти минути минават в ахкане и цъкане с език и всичко това съчетано с много снимки. Един поглед към терена те кара да си мислиш, че поддържането на тревата в Англия не просто е издигнато в култ, това е някакъв вид изкуство. Доближавайки се на два метра от терена си мислиш, че някой цяла вечер е уеднаквявал дължината и структурата на всяко стръкче трева с ножичка за нокти. Струва ти се, че това игрище не е истинско, а нарисувано.

На този мач вече се нагледахме на голове, Арсенал победи Астън Вила с 3:0, наслушахме се и на песните на английските запалянковци. Въпреки че 90 минути си разменяха "храна", отвън феновете на двата тима отново бяха заедно. Всеки си пое към своята посока с поглед към следващия футболен уикенд.

 

Най-интересното за мен обаче бе в метрото от "Емирейтс" към центъра на Лондон. Едно момче с оранжев шал разглеждаше програмка от мача Лутън – Гримзби и аз му поисках да я разгледам, като му представих да погледне моите две от елитните лондонски мачове. Момчето обясни, че е привърженик на Кристъл Палас, който в същия ден бе гост на Дарби, но е бил на този двубой от конференцията, защото баща му е фен на Лутън. Аз обяснявам че съм бил на един 40-хиляден и после на един 60-хиляден стадион, а бащата с характерен жест споделя, че това е доста скъпо удоволствие, а и за такива мачове не се намират билети. Справка след това показа, че на Лутън – Гримзби е имало 6 419 зрители. Пак по същото време в Лондон, на "Бърлогата" в мач от Чемпиъншип Милуол и Лийдс са играли пред 14 309 зрители.

Ако имаше как всички тези мачове да се състоят от сутрин до вечер с достатъчно време да придвижване между стадионите, сигурно щеше да е изключителен кеф. Ние смогнахме само на два. А в събота в Лондон имаше и други мачове от различните нива на английския футбол. Най-впечатляващо от всичко обаче бяха сутрешните гледки - на много идеални тревни игрища малки деца, екипирани и ентусиазирани, играха футбол. Вероятно следобед бащите им са ги повели към различни стадиони в Лондон. Но така е в цяла Англия, там където обичат отборите си независимо от резултатите и класирането.

Какво са две хиляди километра в нашия случай? Ще разберем по-късно. Важното бе, че на един истински фен от България му се случи първия път да стъпи на любимия си стадион и да гледа любимия си отбор. За Здравко вероятно от днес живота ще тече по малко по-друг начин, с едно наум, че му се е случило нещо твърде лично, но достатъчно значимо, че да го сподели с останалия свят.

Желю Станков, "Тема Спорт"