Българският футбол е едновременно най-мразеното и най-обичаното нещо у нас. Почти всеки наш сънародник има на сърцето си някой български отбор. Дали ще е Левски, ЦСКА, Ботев, ФК Ужас (с. Мърчаево) или ФК Див пръч от с. Камена, няма значение. Отборът се обича, както подобава. Често срещано обаче е явлението "фурнаджийска лопата". Когато любимият отбор печели, българинът е най-големият му фен, дава на всеки да разбере, че едва ли не майка му го е раждала на тича на клубния стадион. Когато обаче любимият му тим започне да губи, типичният нашенец обяснява как "тея мръсни мързели нищо не правят, само пият и пушат, а по терена се държат все едно за първи път стъпват там. Пълни нещастници, повече нЕма да ги гледам, не заслужават!".

Съществуват обаче и един друг тип футболни фенове. Те са също така привързани към любимия си тим, с единствената разлика, че когато той загуби, не се отричат от него, а продължават да го подкрепят. Броят на верните фенове не е никак малък, но има вероятност да не познавате такъв, ако не ходите по българските стадиони. Верният фен се стреми винаги да е близо до отбора, да присъства на всички мачове и да подкрепя футболистите, носещи свещената фланелка.

 

Не приравнявайте обаче верния фен с хулигана. Хулиган може да бъде всеки – продавачът в магазина, студентът, шофьорът на таксито, компютърният специалист или пък рекламният агент. Но верен фен не е всеки фен и определено не се отказва от отбора си, само защото е започнал да губи. Разбира се, ще му стане неприятно, ще се ядосва, ще посочва грешки или футболисти, които не са във форма, но ще продължи да ходи на стадиона, за да дава своята подкрепа.

 

От няколко години насам верният фен започна да еволюира. Формират се организации, които малко по малко привличат нови последователи, привърженици на съответния отбор. Започва засилено производство на специализирани фенски артикули. Паралелно с това всяко посещение на футболна среща е предварително обмислено от гледна точка на хореографията. По-сериозните организации събират средства, отделят време и ресурси за направата на знамена, транспаранти, изчисляват надписи и фигури, а след това се отчитат пред всички, за да е ясно къде и за какво отиват парите на феновете.

 

Звучи малко идилично и наивно, но нещата работят. И така се формира усещане за част от някаква общност, която се старае да прави нещо интересно, нещо красиво, нещо, което е с мисия, а не е самоцел. Вероятно сред вас има хора, за които няма никакъв смисъл в това да пътуваш с някакъв отбор, да му се радваш и да го подкрепяш, но съществуват адски много мъже и жени, за които това е начин на живот, възприета култура или с една дума – професия.

 

Те се чувстват много повече себе си, когато са на стадиона, когато пеят в един глас, когато се радват или се ядосват заедно. Те знаят колко е трудно да организираш няколко хиляди човека да се държат като едно единствено същество и ясно съзнават, че винаги ще съществуват скептици. И въпреки това го правят всеки ден.

 

Следващия път, когато гледате футболен мач по телевизията, внимавайте и следете, когато камерите покажат някой сектор. Ако ви хареса хореографията, която виждате, сетете се, че тя е коствала много работа, нерви и средства, за да може да се види от всички. Българската фенска култура се е насочила стремглаво в посоката, в която се намират запалянковците на най-големите европейски футболни отбори. Онези, чиито хореографии по трибуните спират дъха с мащабност, цвят и масова посещаемост.

 

И за разлика от клубния и националния ни футбол, българските фенове вървят напред и постигат все повече. Те вече са много близо до своите европейски колеги. По-близко отколкото скептиците могат да си представят.

 

Неда Ковачева, div.bg