Ако някой ден измислят Машина на времето, едно от желанията ми ще бъде да ме върнат поне 40-50 години назад. За да мога да гледам наживо поне един мач на Гунди…

 

Всъщност, може би това е егоистично и би трябвало да поискам да ме върнат на една точна дата - 30 юни 1971 г. За да се опитам  да убедя Гунди и Котков да не тръгват за Враца…

 

(Бих се опитал да убедя в същото и Ботев. Той също намира края си във Врачанския балкан. И - също като Гунди - е бил само на 28…)

 

Ако на този ден не беше се качил в прословутата Alfa Romeo, днес Гунди щеше да празнува своя 68 рожден ден. И може би щеше да споделя съдбата и на останалите спортни легенди -- тъжни и безпарични старини, забвение и самота…

 

Съдбата обаче е милостива - не позволява това да му се случи. И той изгаря - за да свети десетилетия след това в паметта на милиони българи. (Пък и това си е стара наша традиция - още от прабългарски времена - да пращаме най-достойните си люде директно при Тангра).

 

 

Може и да бъркам, но в най-новата ни история българския народ излиза масово на улицата само два пъти: през незабравимото американско лято на 1994 и близо четвърт век по-рано - на погребението на Гунди. (Що за народ сме щом само коженото кълбо може да ни вдигне задниците от диваните… това е съвсем друга тема).

 

През онзи юнски ден над половин милион българи идват, за да се сбогуват с двете непрежалими футболни легенди. Доброволно, без строй и партийна повеля. Даже напук на Партията, която толкова се стряска от всенародната обич, че взима крути (и от днешна гледна точка - малоумни и жалки) мерки. Питам се какво ли им е било на онези агентчета на Държавна сигурност, които са били натоварени с отговорната мисия… да късат некролозите н Гунди?! И да следят, че в следващите некролози няма да се споменава час и дата на панахидата -- за да няма пак народни вълнения. Жалка история!

 

Още по-жалки са днешните (всъщност те не са от вчера) напъни на част от "червената" България да очерни паметта на Гунди и да омаловажи футболните му или чисто човешки достойнства.

 

Върхът беше Фейсбук групата с красноречивото заглавие "Гунди е разложен труп" (вече изтрита - бел. ред.). Публикувам линк към въпросната страница не за да правя реклама на психопатите, които са я създали - а да помоля всеки здравомислещ човек да докладва тази група, заради отвратителното й съдържание. А на авторите й ще кажа само това: Всеки един от нас - включително и вие, душици дребни - ще се превърне в разложен труп. Но в легенда като Гунди - едва ли!

 

 

И за да не ме обвинят в клубна пристрастност (никога не съм крил, че сърцето ми е синьо), ето оценката за Гунди на една от "червените" легенди:

 

"Приятел в живота. Съперник на игрището. За един футболист е трудно да бъде на върха в период от шест, осем или десет години. В този период нашият футбол имаше и други големи таланти, но това, което Аспарухов носеше със себе си, го отличаваше. Той слагаше завършека на това, което правеха другите -- головете, фигурата му, финесът, с които играеше, го правеха любимец на всички зрители, независимо дали са привърженици на Левски, или на другите отбори. Не трябва да го сравняваме с никого. Той си беше Георги Аспарухов, такъв го знаят футболна Европа и светът."

 

Димитър ПЕНЕВ (защитник на ЦСКА и България)

 

Ако и това не стига - гледайте който и да е от архивните записи с интервю на Георги Аспарухов! Ще видите един усмихнат и невероятно скромен човек. Човек с качества, които сега отчайващо липсват - не само в  днешните футболисти, но и в повечето съвременни българи…

 

Аз не си спомням Гунди. Бил съм само на годинка и нещо когато е изгорял, недалеч от родния ми град.

 

Но помня, че виждах усмихнатото му лице - от снимките по стените на десетки магазинчета, дюкянчета, работилнички, канцеларии (тогава не им викаха "офиси") и дори домове. По онова време по стените имаше и много портрети на един мустакат грузинец… но смея да твърдя, че снимките на Гунди бяха повече. А и той гледаше много по-усмихнато…

 

Да си спомним за легендата!

 

Наричаха го Гунди…

 

Пламен Петров

Легендата на българския автомобилен спорт Стоян Колев хвърлил око на алфата, с която загинаха Георги Аспарухов-Гунди и Никола Котков. Това разкрива друг от елитните ни пилоти Бончо Дунев, който по стечение на обстоятелствата прави и настройките на злополучния автомобил малко преди фаталната катастрофа на Витиня.

 

"Спомням си как Димитър Василев разказваше, че са намерили супербегачка за Стоян. Дори била закарана в клуба на МВР по автомобилен спорт. Може би там я е забелязал и Гунди", обяснява Дунев. "Колата е била конфискувана на Калотина от италианец. Беше чисто нова, на не повече от 20 000 километра. Истински звяр. Последната дума на технологиите по това време. Двигателят бе над 160 коня. Въобще суперавтомобил", обяснява Дунев, който е един от най-добрите ни състезатели по това време.

 

Аспарухов отишъл лично при вътрешния министър Ангел Солаков, за да му иска колата. Най-вероятно му е била подарена, защото нямало по друг начин да бъде взета по време на социализма. По това време всички футболисти на Левски са офицери от Държавна сигурност, като Аспарухов е бил с чин майор. Това станало след завръщането на националите от световното първенство в Мексико през 1970 г.

 

"По това време беше нормално да се състезаваме с такива коли. Причини за конфискация колкото искаш. Или оръжие, или някакви забранени книги. Дори градската легенда беше, че Стоян ходи по границите и като види хубава кола, подхвърля някой пистолет в багажника и след това сигнализира. Това, разбира се, не е вярно. Но в този клуб са карали дори и "Ферари", което за останалите бе направо мечта", обяснява Бончо Дунев.

 

Самият той взема от МВР един автобус "Пегасо" и го прави сервизен. Бил с ликвидиран двигател. "Шефът на тила тогава бе Басмаджиев, един прекрасен човек. И тези автобуси бяха внесени от "Балкантурист". Португалски, направени по проекта на някакъв германец след войната. Уникално здрава рама и невероятно слаб двигател.

 

Солаков разрешава вноса, ако единият отиде за футболния отбор на "Левски". Тогава те бяха с най-модерния, но на всеки баир започвал да се задъхва. Това ми е разправял Иван Вуцов. Вероятно по същия път е минал и Гунди с алфата. Футболистите бяха на почит по това време. Спомням си, че бяха дали един ситроен на Иван Колев, бог да го прости. Такава кола нямаше в София", допълва асът на пистата.

 

Седмица преди катастрофата среща Гунди на бензиностанцията, която се намираше в коритото на Перловската, там, където днес е кръстовището зад НДК. Веднага усетил, че нещо прекъсва в двигателя.

 

И го поканил да му я закара в лабораторията.

 

По това време Дунев прави дипломната си работа във ВМГИ. Лабораторията е номер 105 и се намира около новия спортен комплекс на университета, който бе открит неотдавна. Дунев вече се познава с един куп футболисти и е свой в тези среди. Сред приятелите му е и Никола, първи братовчед и тотално копие на Котков, който обаче работи към пощите.

 

"На следващия ден закова точно в 2 часа. Нямаше и секунда закъснение. Беше ходил в сервиза на "Фолксваген", който бе до ЦУМ. За 20 минути свалих оборотите до 600 и двигателят замърка", допълва Дунев.

 

Ден по-късно минава покрай патрула на КАТ, който по това време виси постоянно на кръстовището на "Драган Цанков". "Познавахме се и спрях да поговорим. Тогава ми се похвалиха, че малко преди това са хванали Гунди по моста от парк-хотела със 160 км/ч. Разбира се, след като го познали го пуснали", допълва състезателят.

 

Дунев присъствал и на злополучния мач с ЦСКА, когато Аспарухов е изгонен. Заради това е наказан и решава да отиде на годишнината на Ботев (Враца) и взема Котков. "В края на кариерата си наистина бе доста изнервен. Показвал ми е краката си, целите в синини. Никога няма да забравя тази гледка.

 

Той на земята и рита във въздуха след поредния фаул. И го изгониха", спомня си Дунев.

 

В деня на катастрофата над София се извива страхотна буря. "Изведнъж притъмня от нищото. Затряскаха светкавици, спря токът. Аз бях в лабораторията. След като спря, около 15 часа по радиото съобщиха за трагедията", допълва Дунев.

 

След това в експеримента за катастрофата участва лично най-добрият български пилот Илия Чубриков. "Не знам какво е станало, но май си е типична ситуация на пътя. Единият тръгва, не вижда другия. След това има колебание и - бум!", завършва разказа си Дунев.
Колата на Аспарухов неуправляема

 

Дори най-големият ас на българския автомобилен спорт Илия Чубриков не може да овладее колата, когато го карат да повтори катастрофата на Георги Аспарухов и Никола Котков. Това разказа най-добрият в България експерт по тежки катастрофи Николай Камбуров, бивш навигатор на Стоян Колев. Той се занимава с това от 1968 година насам, като продължават да го търсят, когато има заплетен казус.

 

"Наредиха ми да тръгвам веднага, но аз отказах. Първо, бяхме близки приятели с Кольо Котков, а, второ, съм привърженик на Левски. Вътрешно знаех, че няма да мога да съм обективен и само помагах на колегите, но съм запознат напълно с всичко. Единствено ги помолих да арестуват шофьора на камиона и да го държат няколко дни, защото не знаехме как ще реагират запалянковците. Тогава накараха Чубриков да направи експеримента, а на Димитър Альоков наредиха да закупи абсолютно същия автомобил, за да бъде всичко перфектно", спомня си Камбуров.

 

Според него всичко в шофьорлъка е рефлекс. "Заради това съм се старал да го изследвам. Например на терена Гунди имаше под 0,3 секунди. Зад волана обаче му е трябвала повече от секунда, за да реагира. Това се е оказало фатално", допълва експертът.

 

Аспарухов взема фаталния ляв завой на Витиня с около 100 км/ч, което е било близо до максимално допустимата за това място на пътя. Наклонът е около 15% и това прави завоя достатъчно бърз. Пред него обаче изниква 14,5-метрова преграда, която е запушила целия път. Това е камион (7,5 м), носач (2 м) и ремарке (5 м). Движи се с около 5 км/ч. Аспарухов малко забавя натискането на спирачката. И автомобилът полита.

 

"Спирачният път е близо 68 метра. След първото натискане на педала за спирачка, той не е владеел колата. Всъщност е имало минимален шанс да се спасят, ако я е бил насочил зад ремаркето. То е оставило малък просвет. Дори да отидат в канавката, са имали шанс. Вместо това летят директно към резервоара на камиона. От искрите след удара бензинът се запалва и трагедията става. Спомням си, че бяха закарали колата в районното в Ботевград направо с труповете вътре. Не бяха посмели да ги извадят", обяснява Камбуров.

 

Според него не е търсена помощ от съветски експерти, каквито слухове имаше след катастрофата. "Напротив. Ние свършихме цялата работа. Категорично бе доказано, че шофьорът на зила не е имало как да види или чуе, че идва друга кола. Човекът стоя 8 дни в ареста невинен, но това според мен го спаси. Почти за няколко часа вече се знаеше кой е той, къде живее. Щеше да стане страшно за него и за семейството му. А цялата му кабина беше облепена със снимки на Гунди и играчи на Левски", обяснява Камбуров.

 

Според него Аспарухов и Котков станали приятели на терена. "Преди един мач на националния отбор между тях имаше нещо като съперничество. Тогава играхме срещу Израел на стадион "Славия". Гунди финтира няколко защитници, след което просто остави топката някъде около дузпата и продължи. Това увлече всички останали. Кольо само прати топката в мрежата. Беше нещо уникално", обяснява Камбуров. Двамата с Котков били близки приятели още от студентските години. Любимите им заведения били "Феята" и Чешкия клуб.

 

"Любимото му питие беше кафе с коняк. Веднъж аз изпих 4, а той 14. Питах го как ще играе на следващия ден, той ми каза да не се притеснявам. Бях на мача. 80 минути го нямаше на терена. И след това заби победния гол. Това беше Кольо", допълва адашът му. Според него най-невероятният играч в България по това време бил нападателят на "Локо" (Сф) Весо Василев-Фюри. Неговият пулс бил 52 удара в минута независимо от натоварването. Перфектно за спортист.

 

Не си спомня алфата да е била в спортния клуб на МВР. "По-вероятно е да е била на паркинга в Захарна фабрика. Там Държавна сигурност държеше конфискуваните коли. От него взехме дори и прословутото порше на Стоян. Такава кола нямаше в целия Източен блок", допълва Камбуров.

 

Според него в момента движението в България е ад единствено заради липсата на достатъчно добра подготовка. "Когато ставаш пилот на самолет, тренираш на сухо с месеци. А сега след няколко излизания си готов за шофьор. Така просто не става. На ден средно само от рефлекс избягвам до две катастрофи. Особено има едни момиченца с мощни коли, които смятат, че няма никого около тях. Те са особено опасни", твърди ветеранът. "Самият факт, че през мен като подсъдими са минали около 50 инструктори говори", обяснява Камбуров.

 

Камбуров продължава да следи и мачовете. "Знаете ли, че реакцията на Меси на терена е под 0,2 секунди. Това го прави толкова специален и неуловим за останалите. В България просто няма такива играчи", категоричен е той.

 

Малко след срещата ни очакваше колеги от Пловдив, които да го запознаят с тежката катастрофа на автомагистрала "Тракия". Той е готов да се басира, че вината е на шофьора на автобуса. "Мантинелата е ударена преди прелеза. Нито спуканата гума, нито счупеният носач са виновни. Дупката е около 4 сантиметра, това е в световния стандарт. Просто най-вероятно е заспал Той е направил предния курс. След това е имал часове за почивка, но кой знае колко неща е трябвало да свърши през това време. И е тръгнал обратно. Сигурен съм, че така ще се получи", категоричен е Камбуров.

 

"24 часа"

Илия Цветков бил болен левскар, облепил тапицерията на товарния автомобил с ликове на идолите си, вечерта преди катастрофата сънувал, че му вадят зъб

Малцина днес знаят кой е Илия Цветков. Това е човекът, в чийто товарен автомобил се удрят и загиват Гунди и Котков. Утре, 30 юни, се навършват точно 40 години от гибелта на легендарните футболисти. Преди няколко лета Илия Цветков си отиде от този свят. Предоставяме ви целия материал, публикуван в БЛИЦ.

“Съвсем доскоро гибелта на сините футболни звезди Георги Аспарухов и Никола Котков беше тема табу. Журналистите не ги пускаха да припарят до следственото дело. От МВР течеше само рутинната информация, че от грандиозното погребение не са запазени никакви снимки. Нещо повече ­ събитието, затъмнило траурните процесии на цар Борис III и Георги Димитров, изобщо не е било удостоено с честта да влезе във фотоархива на вътрешното министерство или каквото и да било друго ведомство. Мълчаха като риби милиционери, следователи, съдебни експерти, лекари, пожарникари, очевидци... След черната дата 30 юни 1971-ва (сряда), когато на прохода Витиня алфа-ромеото на Гунди се блъска челно в резервоара на ЗИЛ със софийска регистрация, редовите българи тънеха в пълно неведение кой е бил шофьорът на камиона. Страшната му съдба също беше забранена за обикновените люде зона. Екип на нашия вестник обаче има редкия шанс да издири самоковлията ­ нарочен от бившите МВР шефове за „убиец“! ­ и да запише изповедта му (част от която навремето публикува и „Нощен Труд“). Тя далеч не е свързана само с фаталната дата. В нея на стоп-кадър се редят големи и малки събития, известни и неизвестни имена, лоши поличби и оцеляване на ръба, стискане на зъби и жажда за живот... Нещо като поговорката за „малкото камъче“, дето обръща „голямата кола“.

 

Къщата на бай Илия Цветков в Самоков не знае що е ключ затова нахълтваме право в дворчето. Единствената пазителка е четирикраката умница Герда. Лаят й събужда стопанина и след броени минути цялата компания е вече край масата в кухнята. Докато баба Катя ­ спътница на бай Илия повече от 45 години ­ шета и се тюхка заради „сиромашката гощавка“, бившият шофьор пали цигара „Шипка“.

 

 

„За какво ще си говорим, деца? За онуй или за това, що става в Самоков и Боровец?“... „За всичко, бай Илия. И за старото, и за новото...“, е нашият отговор.

 

73-годишният ексслужител на самоковския ДАП е по-пъргав и жилав от младеж. Миналата нощ е навъртял пешачката под проливния дъжд солиден километраж из Рила. Нали трябва да прибере трите козички, да докара дървата и сеното, да скрие картофите на сушина. И то не само своята стока да опази, ами и на всички вдовици и стари съседи от махалата. „Не може да стои на едно място. Все търчи работа да върши. Като му кажат: „Ильо, помогни ми да пренесем дървата и сеното“, на никой не отказва. А нощеска се върна вир-вода и сега го е свил стомахът...“, обажда се откъм печката баба Катя, която вече пържи прочутите самоковски компири.

 

 

„Нищо ми нема вече. Оправих се!“, прекъсва я бай Илия. Не му дава сърце да я кори за нищо след тежкия й инсулт. Най-после стопанката налива по кафенце, нарязва домашното козе сирене, палва една „Шипка“ ­ този малък кеф си го позволява само пред гости ­ и шофьорът на фаталното возило дава газ на спомените...

Нощта преди катастрофата сънувал, че му махат зъбите. Според съновниците и народното поверие това е лоша поличба – знак за смърт или за нещо неприятно. Илия, който тогава е малко над 40 години, обаче не се стряскал от бабини-деветини и се метнал на камиона. Чакал го тежък курс към Ботевград. Било рано сутринта на 30 юни 1971-ва, сряда“. Греело слънце и по нищо не личало каква огнена трагедия ще се развихри след няколко часа на прохода Витиня. А шофьорът на камиона бил страхотен запалянко и върл левскар. „Тапицирал“ цялата кабина с календари на „сините“ и с ликовете на своите любимци Гунди и Котков.

„Трябваше да караме павета за Арабаконак ­ почва разказа си бай Илия. ­ Излизам на главния път, гледам ­ чисто е. Взимам завоя наляво на първа скорост и се изнасям в моето платно. Имаше четири метра чисто платно! Те изскочиха и пресякоха осовата линия, въпреки че имаше много свободно място. После разбрах, че сутринта Гунди го викали нещо във федерацията, лишили го от две срещи, щото на предишния мач ритнал някакъв футболист в корема (б.р. – става въпрос за мача с ЦСКА, игран на 28 юни и завършил 1:0 за “Левски”). Та като излезли с Котков, отишли в кръчмата „Куцото куче“. Пили коняк и мастика. Били страшно ядосани. По пътя катаджиите пет пъти го предупреждавали да намали скоростта. Към 10,30 спрели в ресторанта на Витиня и там пак пили. После заредили резервоара на бензиностанцията и качили някакъв човек на стоп. Аз бях направил само два курса и моят резервоар беше пълен. Хванали се на бас, че за три минути ще стигнат до Ботевград.

Бухнаха се в ремаркето, докато завивах. Всичко пламна ­ вдига ужасено ръце бай Илия. ­ Веднага скочих и взех пожарогасителя. Бях обгорял и аз ­ косата, лицето, дрехите... Не знаех кои са били в колата. Мислех, че са семейство с деца и страшно се натъжих ­ много обичам децата... После разбрах, че имало много хора по пътя ­ свинари, овчари... Един овчар казал: „Абе, що се правите на улави! Я сложете човеко в камионо, па пущете онази кола да лети и ще видим...“ Ако беше станало на следващия завой, щели са да паднат в реката. Спасило ме е ремаркето. Иначе зилът е щял да се обърне и да ме затрупа. Шасито цялото беше изкривено навътре, а то е от стомана! Имал съм 190 м видимост, а по закон, ако имам над 100, мога да завия. Малко след това спря черна волга, качиха ме и ме откараха в Ботевград. ­ завършва спомена си за сутринта на „черната сряда“ бившият шофьор. Същия ден стартирал и произволът на самозабравилите се МВР шефове. Мъчел се да дава кураж на бай Илия само следователят Стоянов...

Трябвало да стигнат чак в Ботевград, за да благоволят да му кажат, че в алфа-ромеото са били Гунди и Котков. Шокът без малко щял да изпрати на оня свят и него. „Тях цял свят ги знае, а аз съм никой!“, рекъл си набеденият за „убиец“. И взел да си блъска главата в стената.

 

„Недей така, бай Илия, спокойно ­ опитвал се да го вразуми следователят. ­ Те не знаят да живеят, мислят си, че всичко е тяхно, ама то не е...“. За да не посегне в силния стрес на живота си, му сложили белезници. Така окован го разпитал и „Генерало“ ­ първият човек на вътрешното министерство Ангел Солаков.

Още същия следобед извозили бай Илия с прангите към София и чисто гол го хвърлили директно в килията за смъртници на Централния затвор. Там човечецът се пищисал напълно. Следствието било поето от Стоян Чавраков. „Този следовател искаше направо да ме смачка психически ­ въздиша бившият шофьор. ­ По 20 пъти на денонощие ме викаше на разпит. Да съм признаел, че не съм пресякъл случайно пътя на алфа-ромеото. Абе какво да ви разказвам!

 

Една сутрин идва надзирателят и вика: „Хайде, бай Илия, взимай одеялото и с нас.“ Вцепених се. Краката ми се подкосиха. Мислех, че ми е дошъл краят. „Тук ли ще ме разстрелвате?“ ­ питам. ­ А надзирателят: „Не, бе човече. Само си тръсни одеялото, седни на масата, запали цигара, успокой се!“ Този ад се точил цяла седмица. На осмия ден се разбрало, че покровителят на Гунди Ангел Солаков е паднал от власт. На негово място назначили Ангел Цанев. „Па аз му бях свръзка в казармата, когато беше майор!“ ­ казал на пазачите бай Илия. Дали това е оказало някакво въздействие, изтерзаният човечец не узнал и до ден-днешен. Следствието обаче било прекратено. Разминал му се даже и съдът! Бай Илия излязъл „победител“. Докато берял душа в килията на смъртниците, старите му другари от цяла България не спирали да звънят на следователите. „Нали шофьорите сме като ято!“ ­ смее се излезлият от пъкъла „убиец“.

Колегите му даже заплашили със стачка, ако не го освободят и съвсем отговорно заявили намерението си пред тогавашното шефско тяло на самоковския ДАП. Директорът Димитър Осиковски вярвал безрезервно, че бай Илия е невинен и през цялото време го поддържал. Е, лютите фенове на „Левски“ доста му се нахъсили. „Бях приятел с най-големия левскар в града, който лично познаваше Гунди. Скореца му викаха. След катастрофата ме намрази. „Ако не беше ти, вика, и досега щяха да са живи.“ ­ „Ако не бях аз, му казвам, щеше да е някой друг!“ Да знаете от мен, деца ­ всичко е съдба. Можеха в камък да се ударят, в дърво. Пак съм късметлия, че мен избраха...“, завършва спомена си бай Илия.

Нервите му обаче сдали багажа. Заседи ли се по-дълго вкъщи, става като болен. Единствената оправия е да хване гората. За такива хора самоковлии казват : „кьорката го влече“ ­ има си, значи, съдба и от нея никой не може да го опази. Най-обича да говори с козичките и кучетата и да чете „Строители на съвременна България“.

„Аз съм като Раковски ­ „образ невъзможен“, нали така го беше казал Вазов. И да знаете, деца, че девизът ми е „Дум спиро сперо“ ­ „Докато дишам, се надявам“. Ама трудно ще излезем от сегашния батак. Комунизмът ни остави жива рана!”, вайка се стопанинът. Баба Катя веднага го пресича: „Да, ама хладилникът ти тогава беше пълен, всяка година с децата на море ходехме, а сега?“ Старците, които гонят „златната сватба“, леко се сдърпват. „58 лева пенсия взимам, а баба ви Катя ­ 67“, признава бай Илия, който никога не е разчитал на нищо друго освен на двете си ръце. Наскоро обаче ги сполетяло ново огорчение: Внукът Евгени бил принуден да напусне футболния тим „Рилски спортист“ заради остър материал на майка му Людмила, публикуван в местния вестник „Любословие“. А искал от дете да става голям футболист... „Левче не им даваха там ­ оплаква се баба Катя. ­ Може ли 22-годишно момче да стои без работа? Хваща се на някой строеж, а онази вечер пеша се върна от Мусала, работеха нещо там, откъде пари за кола?“ „Хайде стига с тия коли и оплаквания – скастря я бай Илия. ­ Две коли имах, след катастрофата ги продадох, хич не ми трябва да се блъскам пак по тия шосета!“.

Не може да случи с добра работа и внучката Антония. Красавицата, завършила с отличие френския колеж в Правец, трябвало да се цани във фабриката за чипс. Майката на Евгени и Антония ­ след фалита на вестничето ­ внася едва 90 лева в семейния бюджет ­ толкова е заплатата й на фелдшер в с. Маджаре. Затуй баба Катя решила да тегли и тя колата. Припомнила си стария занаят ­ бродерията, ­ дето го работила 50 години в „Самоковска комуна“, и...налетяла на гърка кожодер от печално известна напоследък фирма.

Той хвърлял на работничките по 30 лева ­ която си отворела устата да поиска повече, й бил посочван „изход свободен“. „Кво да правя, чедо, все някаква помощ е ­ нарежда вярната половинка на бай Илия. ­ Мислиш, че не знаем какви палати има по Боровец ­ я отидете да видите какво чудо е вилата на Константин Тренчев, що коли само спират, що хора идват...“ „Че да не би вилата на Луканов у Мала черква да стои по-долу?“ ­ не се дава бай Илия. „Нея си я знаем от време оно, ама сега всичко разграбиха ­ продължава да налива масло в огъня на политическия „спор“ баба Катя. ­ Помниш ли, Ильо, санаториума за краставите на Саръ гьол ­ какви чаршафи, какви одеяла и завивки имаше, ­ всичко отмъкнаха. Камък върху камък не оставиха. А то е свято место, един доктор се излекувал там и за благодарност отворил после лечебница“ ­ довършва темата за крастата стопанката. И веднага почва друга ­ как земицата й край шопското село Попина е експлоатирана от човек на Мултигруп.

Той завъртял уж кооперация, но тлъстият пай от олиото, картофите, зърното, млякото влизал в неговата къща. На другите собственици хвърлял по някоя и друга крина, колкото да не е без хич. „И какво сега, бай Илия ­ питаме го, ­ то животът май излезе шибана работа?“ „А, не така, деца, не така! Ще ви водя с мен из планината ­ да видите каква е красота, да ви почине душата. Няма да искате да се върнете в града!“ ­ убеждава ни старецът. „Съжаляваш ли за нещо, бай Илия?“ ­ питаме го на изпроводяк. Ето какво рече той: „Да бях знаел този ден какво ще стане, щях да сляза от камиона, малко ли нещо може да се развали, щях да напиша пътен лист, че имам повреда, пък щях да легна под някое дърво в гората и да чакам само тоя ден да мине. Откак ги няма Гунди и Котков, се свърши и футболът в България...“

в. "ШОУ" (интервюто е публикувано в БЛИЦ)

Точно преди 40 години на 30 юни 1971 г. в жестока катастрофа край Витиня загиват двама от най-обичаните и най-талантливи български футболисти. Погребението на Георги Аспарухов и Никола Котков се превръща в едно от най-грандиозните събития, което събира почти половин милион българи. Това е нещо невиждано и е най-мащабната публична проява след погребението на цар Борис III, когато един милион изпращат монарха. Ето какво си спомня за онези дни бившият шеф на дружество “Левски-Спартак” (на тази длъжност той е 17 години!) Борислав Лазаров.

 

“Хайде, откога ви чакам, кафето ще изстине”, така Борислав Лазаров посреща екипа на “Труд”. 86-годишният левскар, облечен в синя тениска, отваря широко вратата на дома си в Драгалевци и бавно се качва по стълбите - през ден е на хемодиализа, но не се оплаква, усмивката е на лицето му.

 

Още не сме седнали и спомените му за онези години започват. “Кошмар! Това представляваше гледката от последния юнски ден на 1971-ва на онзи зловещ завой край Витиня”, бавно реди спомените. Тогава Лазаров още е началник на федерацията по автомобилен спорт.

 

На следващия ден - 1 юли, пространството около стадион “Георги Аспарухов” се оказва малко да побере стотиците хиляди - от София и цялата страна, дошли за погребението на своите любимци. “Във влаковете и автобусите нямаше места, освен с автомобили пристигаха хора дори и пеша. Тълпата растеше като лавина”, спомня си Лазаров.

 

Цялата милиция, огромен брой военни, пожарникари и цивилни ченгета внасят ред около синия стадион. Но хората прииждат и

 

 

множеството е неконтролируемо

 

 

Всеки иска да се докосне до закованите ковчези.

 

След три години Борислав Лазаров вече е шеф на синьото дружество. През 1974-та той организира поредната панихида на гроба на Гунди и Котков. Възрастният левскар отпива глътка вода и очите му се насълзяват. Оказва се, че милиционерски отряд е отцепил значителна част от района на гробните места и не позволява на феновете дори да се доближат.

 

Повечето са младежи, някои от тях леко подпийнали, а други са с цветя и бутилка в ръка. Хората напират, съпротивляват се на милиционерските палки.

 

“Изведнъж започна ръкопашен бой - разтреперано говори Лазаров. - Множеството направо изпочупи кръстове и гробове при самоотбраната. Разбира се, милицията се справи, но след този вандалски акт резултатът бе ужасяващ.”

 

Гаврата с паметта на Гунди и Котков кара Лазаров да търси решение. На другия ден пред кабинета му чака арх. Марков - тъстът на Георги Аспарухов (баща на съпругата му Величка) и иска да бъде приет спешно. Тогава той е главен архитект на Народна република България.

 

Снажният мъж с посребрени коси му казва: “Трябва да изградим надгробен паметник на двамата.” Лазаров приема предложението с радост, но не се съгласява на друго - да бъде създаден инициативен комитет. “Ще мине много време в тази бюрокрация, по-добре да направим комисия - аз, ти и да поканим брата на Котков”, убеждава го Лазаров.

 

Арх. Марков приема да проектира и изгради монумента, а договорката е шефът на клуба да се заеме с обезпечаването на средствата. В уреченото време - за следващата панихида, всичко е готово.

 

 

На откриването на паметника

 

 

отново се събира многохилядна тълпа - ръководството на “Левски-Спартак” излиза с призив към всички спортисти, деятели и привърженици да дойдат.

 

Начело на колоната се вее синьото знаме, всички се отправят към гробните места на Гунди и Котков. Хората вървят мирно, но голям отряд от милиционери вече е отцепил част от парка. Виждайки множеството органите на реда се отдръпват назад и правят място на хилядите запалянковци.

 

Дългогодишният вратар и деятел Любомир Алдев произнася кратко, но пламенно слово, което завладява изцяло феновете. “Предложих на всички да се поклонят, да запалят свещ и мирно и тихо да се оттеглим”, реди спомените Лазаров.

 

Връщайки се към сградата на дружеството Борислав Лазаров вижда как отпред вече има униформени, за да го заведат незабавно в МВР. Вътрешният министър генерал-полковник Димитър Стоянов го чака.

 

“Още не бях свършил рапорта, както повелява уставът на МВР, когато ме прекъсна с думите - Какви панихиди правиш? По тона на гласа му разбрах, че е информиран погрешно и тенденциозно от някои служители на МВР. Прав и във войнишка стойка му обясних, че на този ден в гробищата са ставали срамни погроми. Днес ние открихме мирно и тихо надгробен паметник и почетохме паметта на двама българи и служители на МВР”, разказва подробности от срещата Лазаров.

 

Докато докладва на министъра, той наблюдава как изражението му се променя. “Явно одобряваше това, което сме направили, но не намираше сили да даде на глас оценка на стореното. Седна и вече с друг тон ми каза: Свободен си”, обобщава левскарят.

 

Борислав Лазаров е

 

 

общувал и с двете семейства

 

 

- на Гунди и на Котков. Когато поема ръководството на “Левски-Спартак”, той взема съпругата на Котков - Катя, а после и дъщерята Мария, на работа в дружеството. И до днес те са запазили приятелски отношения.

 

В много близък контакт е и с Величка, жената на Гунди. “За съжаление след трагедията отношенията между двете семейства и до днес останаха хладни”, с болка говори Лазаров. Дори когато са на гроба им по време на панихида, този хлад се чувства.

 

“Величка е много добър човек и с много високи принципи”, казва спортният деятел и решава да даде гласност на една случка. След катастрофата Лита я вземат на работа в МВР - във Второ главно управление. Там младата жена създала дружески отношения с един от служителите, който бил семеен с две деца.

 

“Тогава тези неща не бяха разрешени, такъв беше моралът”, вметва той. Последвало уволнение и за двамата - постъпката им не отговаряла на комунистическите принципи. След като остава без работа Величка работи като хоноруван сътрудник към телевизията. Открива се възможност за щат, а Лазаров я вика да й каже това.

 

Съпругата на Гунди обаче отказва - “Много благодаря за грижите, но не искам никакво ходатайство от друг”, му казва тя. “Мислеше, че са оказали давление, за да я назначат, но това не беше така”, уточнява Лазаров.

Стотици фенове на Левски и Локомотив Сф почетоха паметта на двама велики български футболисти - Георги Аспарухов - Гунди и Никола Котков - Котето.

 

Националният клуб "Гунди" организира поклонение на гроба на легендарната деветка в Централните софийски гробища. Събитието се състоя в 11:30ч.

 

Тази сутрин на Централните софийски гробища се стекоха десетки родни футболни легенди и деятели като Павел Панов, Добромир Жечев, Стоян Хранов, Сашо Костов, Войн Войнов, Джеси Стоянов, Георги Цветков, Димитър Якимов и др.

 

Днес (30 юни) се навършват 40 години от нелепата смърт на двамата футболисти. На тази дата двете легенди на Левски тръгват за бенефисен мач във Враца, за който така и не пристигат, след като колата им се разбива и запалва край прохода Витиня.

 

Собственикът на Левски Тодор Батков не уважи с присъствието си панихидата по случай 40-годишнината от смъртта на клубните легенди Георги Аспарухов и Никола Котков.

 

"Аз го познавах лично. Младото поколение трябва да познава историята на този клуб и тези велики футболисти и да следва техния пример. Историята не започва от нас", заяви председателят на СК Левски Стоян Хранов.

 

Съпругата на легендарния футболист Лита Аспарухова призна, че след толкова много години все още изпитва болка. "Чувствам се тъжна, въпреки че е минало толкова време.

 

Човек свиква с болката, но нея я има. Денят 30 юни 1971 година не си го спомням и не желая да си го спомням. Аз искам да се спомням само хубавите моменти с него", сподели тя.

 

Привържениците на Левски се събаха в 17 часа пред паметника на Гунди на стадион „Георги Аспарухов”, откъдето с коли потеглиха за лобното място на двете легенди. В 18 часа феновете и спортно-техническото ръководство ще отдадат почит на Гунди и Котето.

 

В 18.30 пък привържениците на Локомотив София се събират пред Централните софийски гробища, за да почетем паметта на Никола Котков.

 

Рано тази сутрин няколко коли с привърженици на железничарите пътуваха до "Витиня", за да поднесат венец пред паметника на Гудни и Котето.

Никога не съм проумявал смисъла да се задава въпрос „Кой е най-добрият български футболист за всички времена". Все едно да ме питат коя е най-дебелата народна представителка. Или да питат Димо Падалски колко милиметра е средната дължина на най-дребния сухоземен бозайник - етруската земеровка. Въпроси с понижена трудност.

 

И в мраз и в пек, във форма или махмурлия, в творчески блок или с настръхнало перо, винаги ще отговоря без да се замисля и за част от секудната - Христо Стоичков. При това се кълна във всички богове и пророци от Молох до Джоузеф Смит, че си вярвам напълно. Това съм видял с очите си и няма как да се отрека от него. Онези, които се съмняват в надеждността на възприятията си, или са чели твърде много Декарт, или са обикновени параноични глупаци, като втората категория леко преобладава.

 

Спомням си ТВ постановката „Зех тъ Радке, зех тъ" по Сава Доброплодни отпреди близо три десетилетия. Там главният герой Михал (Георги Парцалев) попада в схемите на ласкателя Вичо, който вечно го убеждава в собствената му красота. В една сцена Михал възкликва (цитирам по памет): „Като слушам Вичо, ще речеш, че съм изписан, а огледалото ме показва грозен. Ама Вичо е учен човек, на него ще вярвам, не на някакво си огледало." После строши невинния предмет от бита на малки парченца.

 

Та започвам и аз да се замислям - на очите си ли да вярвам, или на Ники Дантелата и сродните му клакьори. Това все пак са образовани хора, повивани в ръчно везани пеленки, докато дядо ми е доизносвал роклите на по-големите си сестри.

 

Нарочно изчаках да мине един ден от годишнината от кошмара на Витиня, за да могат засегнатите да останат насаме с мъката си, а хиените около тях да останат насаме със задавящите ги лиги. И сега искам да попитам - как да смятам Георги Аспарухов за велик футболист, като не знам истината за него? Аз и Пеле не съм гледал, но мога да чета - 1280 гола, три пъти световен шампион, 10 пъти шампион и 11 пъти голмайстор на Бразилия, 90 мача и 77 попадения за националния отбор. На мен това ми стига да видя, че не става въпрос за Светьо Бърканичков. По личните ми спомени, Марадона беше полубог, ама срещу тези цифри и Бойко Борисов не може да се оправдае с Тройната коалиция.

 

Интересувал съм се дълго, питал съм този и онзи за Гунди и с ръка на сърцето си признавам, че няма съвременник, който да е отрекъл качествата му на голям футболист. Голям, ама колко, той и Спас Делев е гигант ако го снимаш с Жоазиньо. Нещо обективно трябва тука, за да изиграе ролята на огледало и да отрази към мен пропуснатите десетилетия. Вместо огледало обаче, все се натъквам на тълпи мазни, подли Вичовци.

 

Георги Аспарухов - Първият българин в десетката на „Франс футбол" - лъжа. Авторът на първия български гол на „Уембли" - долна лъжа. Нерео Роко възкликнал „център-нападателят на моите мечти" - доооооообре.

 

Символ на свободата ли е Гунди, или примерен комсомолец и майор от милицията. Съвършеният спортист, или любител на тютюна и чашката - как да разбера? Толкова лъжи и подлагания са изговорени и изписани по адрес на този човек, името му е толкова преекспонирано от жадната за идоли синя пропаганда, принудена иначе в студените зимни нощи ядно да стиска зъби, защото над камината греят само сребърни трофеи, че личността на Аспарухов само за 40 години се е размила напълно.

 

Превърнали са го в нещо като Крали Марко, легендарният защитник на народа ни от османците, който всъщност се бие на тяхна страна на Косово поле и загива под флаговете на Мурад Първи в поход срещу власите.

 

Само преди няколко месеца в САЩ отпечатаха юбилейна пощенска марка по случай 80 години от рождението на Джеймс Дийн - гениален актьор и символ на цяло поколение, между другото също като Гунди простил се с този свят в зверска катастрофа преди да навърши 30. Използвана била една от класическите му фотографии - възседнал мощен мотор, с кожено яке и зализана назад коса. Само че се наложило да ретушират любимия му Честърфийлд, който висял от ъгъла на устата - по правилата на политическата коректност отвъд Океана пушенето отдавна е най-големият грях, то не е дребна работа като да бомбардираш Ирак.

 

Възпитателно, но... лъжливо. Махаш част от истината и вече имаш нещо друго. Сталин въвел практиката от фотографиите, на които присъства, да бъдат отстранявани изпадналите в немилост жертви на Голямата чистка. Голямо чистене ще да е паднало в кремълските фотолаборатории. Търкане с бръснарско ножче и дорисуване с тогавашните технологии.

 

Така се търка около Гунди вече 40 години от разни дантелчовци с малки ножчета. Ама от много търкане всеки прогимназист ще ви каже, че най-много да ви излязат пришки по дланите. Толкова време мина, сложете най-после край на глупостите и ни оставете да разберем кой наистина е бил Георги Аспарухов. Тогава, може би, не обещавам, ще се замислям по няколко секунди преди да отговоря „Кой е най-добрият български футболист за всички времена".

 

Кольо (коментарът е публикуван в Sport1.bg)

Навършиха се 40 години без Гунди, и това е повод за нас, левскарите, отново да изразим признателността си към клубната легенда. /По никакъв начин не искам да отделям Котков, но щом става дума за клубна легенда на „Левски”, двамата просто не са  в „тандем”. Ако Котето не беше се поблазнил на „стари години” да напусне родният „Локомотив”, днес стадионът им със сигурност щеше да се казва на негово име и там също щеше да има паметник…

 

Споменът ми е предимно за Гунди. Ако той беше доста по-различен от стотиците други спортисти, то не беше толкова във футболната му дарба, колкото от човешкото му излъчване. С него вдъхваше доверие и симпатии и на терена, и на улицата. Незлоблив, хубавец, с приятна усмивка, с чувствителност, малко неприсъща за спортист от тази гладиаторска игра. Имах късмет да го познавам, макар да не става въпрос за приятелство. Но той умееше да внуши у околните, че е приятел и доброжелател.

 

До ден днешен не съм чул или прочел някой негов противник на игрището да се изрази с остри думи за каквато и да е ситуация по време на футболен мач. За съжаление, джентълмените сред защитниците на синята деветка не бяха много, а контузиите му -  все по-чести. За да стигнем до последния мач, когато не издържа срещу „армееца” Пламен Янков. Проснат за пореден път на тревата, той невъздържано посегна да отвърне на балтията. По-късно се коментираше, че пазачът му протегнал ръка за извинение, а Гунди бил невъзпитания. Не беше така, но и постъпката му в този момент беше на играч, който вече не издържа…

 

Можах да видя прясно копираните снимки на Гунди, часове след новината за катастрофата. Направени са върху тревата, преди започване на тренировката – Гунди седнал, жонглира с глава, позира за спортната страница на  в. „Труд”. Репортерът Веселин Лесингеров също бил в очакване на информацията  ще бъде ли наказан Гунди за неделния мач.

 

Новината за наказанието поизнервила футболиста. Казал, че щом няма да играе в събота срещу Локо Пловдив, ще пътува за юбилейния мач във Враца. Приготвил се да пътува с него и Котков, също с покана за юбилейния мач във Враца. И потеглили с „конфискуваното Алфаромео”…

 

Пък  какво е станало по-нататък с „Гундю алкохолика”, „Тройният  убиец”, „пожизненият   пандизчия”… може да се научи  и от извратените  некрофилчета  от  групата  „Гунди – разложен труп” във Фейсбук. Също и от десетки и стотици кретении, с които овоняват  сайтовете  „кафявите ангели” от хора на фюрера Дуче. Също и във форумците, стопанисвани от учениците на Гьобелс Атанасов.

 

А аз като сега си спомням денят на погребението. Но нека да припомня, че в най-новата ни история българският народ масово излиза на улицата само два пъти – на погребението на Гунди и Котков и четвърт век по-късно – през незабравимото американско лято в 1994-та. /По друга тема е що за народ сме, щом само коженото кълбо може да ни вдигне задниците от дивана…/

 

Над половин милион българи дойдоха, за да се сбогуват с двете непрежалими футболни легенди. Доброволно, без строй и партийна повеля. Даже напук на Партията, която възнамеряваше да организира национален траур по случай загиналите ден по-рано трима съветски космонавти. Не ми се рови сега да уточнявам имена и подробности около тези космонавти, тях са ги ожалили, където трябва.

 

Никой не е броил дали точно половин милион хора е имало в деня на погребението по софийските улици, но лично аз наслуки видях поне десетина левскари, специално пристигнали от далечния ми роден край… Неописуемо беше. Както е казал поетът по друг повод – „и страшно, майко, и радостно”…

 

През целия ден се движех с един по-възрастен приятел, може да се каже – свиреп левскар, много кротък на вид. Той работеше на „най-чорбарското” място -  главен ментранпаж на в. „Народна армия”. Бай Стоян – Скиц, носеше един топ собственоръчно изработени некролози, разлепвахме ги където ни падне, след нас милиционерите ги късаха, без да ни се карат, ние пак лепяхме. Не на инат, а хей така, от мъка…

 

Но нека да се върна на заглавието – каква е връзката на загиналите  в катастрофата любимци на тогавашната младеж „от соца” с петимата ремсисти, загинали  в различни акции по партизански времена? Малчика, Сашо, Лиляна… Учехме за тях, те бяха в класните стаи и коридорите на училищата, бяха патрони на пионерски отряди и дружини, пред поовехтелите им образи се правеха   вечерни проверки, вдигаха се бригадирски знамена…

 

След чехословашките събития /1968 година/ червената идеология беше в явна криза, комсомолските активисти бяха изчерпани, нямаше нови лица за тържествените проверки. Тази липса на нови кумири задържаше върху стените на танцувалните салони в младежките домове черно-белите портрети и на споменатите герои, известни като „петимата от РМС”. Най-новите бяха от сорта на Гагарин и Терешкова. Към тях трябваше да се притурят и току-що изгорелите в поредния космически кораб Союз , може би те трябваше да „поосвежат” украсата.  Но се случи   трагедията на Витиня, която бързо-бързо показа на върхушката нуждата от нови идоли за младежта, далеч от идеологията и натрапената  българо-съветска дружба.

 

Светкавично отпечатаните цветни портрети на жертвите в космоса така си останаха без капка внимание, населението лудна по снимки и текстове, свързани с двете български звезди на спорта. Като жалко партийно мероприятие изглеждаха официалните некролози, издадени от МВР, на които Аспарухов и Котков бяха облечени в униформи на офицери. Хората отдавна бяха наясно кой и защо военизира клуба „Левски”,  и това погребение беше повод на хиляди да изразят отношението си към това посегателство. Нашата публика, която бе уплашила властниците след онзи знаменит мач /7:2/, сега пак блокира улиците, макар и по жесток повод. От подобен  запалянковски наплив винаги е бил страхът  на държавна сигурност, защото в България нямаше как да се случи „Пражка пролет” или „Солидарност”. На този ден, когато погребваха двете футболни звезди, се случи  малко и от онези   „унгарски и чехословашки събития”, на които много завиждахме, но по български не им подражавахме.

 

След толкова десетилетия спокойствие за агентчетата на държавна сигурност, беше дошъл и „денят Х”, след него и на властта нещо и трепна. Всенародната обич, не към космонавтите, а към две обикновени момчета от народа,  беше възбудила  живковистите отново да търсят врага с партиен билет – кой е разрешил и организирал едно такова умопомрачително погребение. Кой да им обясни, че никой! Ако в онзи момент в София имаше някакъв харизматичен дисидент-организатор, то със сигурност щяхме  да надминем и „Пражка пролет” и будапещенското  възстание. Но ние за това сме българи, за да нямаме такива организатори…

 

От всичко до тук може да излезе, че във всенародната обич и признателност към левскарската легенда Гунди има и някаква политическа  конюнктура. Враговете пък не спират да припомнят какъв галеник на властта е бил „майор Георги Аспарухов”, в какви комсомолски инициативи бил включван, какви привилегии бил ползвал… Във всичко това има и някаква истина, защото Гунди беше притегателен и за партийни и за комсомолски активисти, които са си давали сметка колко ще спечелят, ако една толкова обичана личност започне да се явява  по президиуми и да вдъхва доверие към партокрацията. Но, както най-ясно се видя на това историческо погребение, най-големи проблеми новоизлюпенияр „майор” бе създал тъкмо на милицията и държавна сигурност. Както и на онези партийни вождове, които се опитваха да го покровителстват. За него лично, най-щастливата развръзка в живота му би било развитието на кариерата в големи европейски клубове. Но вместо това, те искаха да го направят пример за патриотар, който пет пари не дава за капиталистическите оферти, защото няма нещо по-хубаво от социализма и по-светло от комунистическия идеал…

 

За непреходното значение на  „футболното явление Гунди” може да съдим не само от толкова дълготрайния интерес и любов на сините привърженици, но и от незатихващите злостни отрицания, идващи от посока „червена общност”. За мен това е свързано с някои традиционни за този клуб комплекси от „незаконно зачатие”, също и от липсата на подобна чаровна личност, не само отличен футболист. Съвсем повърхностно  ще посоча, че не мога да си представя Гунди да нарича някого „цървул” и да дава съвети на народа да си духа супата. Оттам и трудният избор на човек, на когото да бъде кръстен един клубен стадион.

 

С две думи казано, левскарите сме щастливи, че имаме  Гунди. Той е потвърждение на нашия девиз „И преди и сега, „Левски” значи свобода!”

 

Драго Драгоев, dragoi2010.wordpress.com

Днес се навършват 41 години от трагичната гибел на легендарните футболисти на Левски и националния отбор Георги Аспарухов - Гунди и Никола Котков.

Двете големи звезди на българския футбол загинаха на 30 юни 1971 година в автомобилна катастрофа край прохода Витиня. На път за Враца “Алфа ромео” - със знаковия номер СА 9999 се забива в камион ЗИЛ с ремарке, който пътува към столицата. Колата избухва в пламъци, а Гунди и Котков загиват на място.

 

В 11:00 часа днес, в Централните софийски гробища, бе отслужена панахида по повод 41-годишнината от трагичната гибел на легендите. 

 

Заместник-председателят на УС на ПФК Левски Георги Марков, ветерани, роднини и привърженици на клуба почетоха паметта на двамата, съобщи официалният сайт на "сините".

 

Венци бяха положени от името на ПФК Левски, клуба на ветераните на ПФК Левски и от многото фенове, които и днес показаха, че никога няма да забравят две от вечните звезди на българския футболен небосклон.

 

Имаше и венци от СК "Левски", Национален клуб "Гунди" и БФС.

 

Фенове на столичния  Локомотив /София/ също се организираха и почетоха легендата на „железничарите” Никола Котков, който вкара повече от 140 гола в 274 мача с „червено-черния” екип. 

 

От фенклуба "Железни бригади" приканиха всички свои съратници да поднесат цвете на гроба на Котето в Централните софийски гробища или на паметника му на стадиона в кв. "Надежда".

 

ВИЖТЕ КАК ФЕНКЛУБ "СИНИТЕ БОЛЯРИ" ПОЧЕТОХА ГУНДИ ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО ТУК!

Днес се навършват 41 години от трагичната гибел на големите български футболисти Георги Аспарухов - Гунди и Никола Котков. 

Двамата загиват при автомобилна катастрофа край прохода Витиня на 30 юни 1971 година. На път за Враца “Алфа ромео”- със знаковия номер СА 9999 се забива в камион ЗИЛ с ремарке, който пътува към столицата. Колата избухва в пламъци, а Гунди и Котков загиват на място.

 

Панахида в тяхна памет ще отслужена днес от 11:00 часа на Централните софийски гробища. Очаква се да присъстват фенове, ветерани и приятели на двамата велики български футболисти, както и да бъде уважена и от ръководството на "синия" клуб.

Легендата на българския футбол преди и след онази фатална сряда, 30 юни 1971-а. В юнския си брой списание BIOGRAPH отделя 25 страници на живота на Гунди и на мита, останал след него. Поместено е голямо интервю-изповед с вдовицата на Аспарухов – Величка Маркова, както и разговор с Руслан Вуцов, председател на фен-клуба, носещ името на нападателя. 

Публикувани са десетки снимки от личния живот и спортната кариера на Гунди, някои от които виждат бял свят за първи път, както и цитати от негови интервюта в печата през годините.

 

“Най-добре ме опазва Димитър Пенев”. “Най-трудният ни съперник е варненският “Черно море”. “Смущава ме големият шум, който се вдига около мен, недейте ме превъзнася толкова”. Това са част от откровенията на Аспарухов, публикувани в луксозното 244-странично списание.

 

Юнският BIOGRAPH е в продажба от 31 май, четвъртък. Той се продава не само по павилионите за вестници, но и във фен-магазините на ПФК “Левски”.