Борислав Михайлов навършва 50 години. Той е в „Левски” от детска възраст, от малкото потомствени футболисти във високото ниво на футбола ни. Признат е за най-успешния вратар в историята на българския футбол. Избран за Футболист № 1 на България през 1986 г. От 2000 г. е член на Изпълкома на Български футболен съюз (БФС) и заместник-председател на Държавната агенция за младежта и спорта. От 2001 г. е първи вицепрезидент на БФС. Избран е за президент на БФС на 21 октомври 2005 г. Член на Изпълнителното бюро на УЕФА.

 

Помня първите вратарски стъпки и на бащата Бисер, и на сина Николай. Още по-горд съм, че тази „синя” приемственост на национално футболно ниво е рядко срещана изобщо във футболния свят.

 

Бисер си беше истински красавец между гредите. Също както Боби и Ники, само че беше със собствена коса. Не беше опадала, въпреки, че пред него беше играча с номер три пред себе си, а той се казваше Вуцата, непредвидим автоголмайстор….

 

Споменавам малко шеговито за „косата”, но темата е истинска хранилка за шеги и обиди в днешно време – „голямата перука” и „малката перука” са прякорите, с които злобари от „червения етнос” си мажат душичките, както с мехлемите, които им произвеждат във фатмашките сайтове…

 

Ако аднинистраторът Михайлов беше по-отмъстителен за фенски нападки и обиди, „великите” ни опоненти, известни и в швейцарската централа със своите „сто и една цигании”, сега щяха да лепят плакати срещу някой областен координатор от група „В”, а не пред бфс…

 

Сегашният пост на Борислав Михайлов е най-естественото продължение на неговото безупречно капитанство на най-успелият ни национален отбор. В интервютата си той не случайно заобикаля да се прави на „велик левскар”, защото в БГ игра още в Ботев и Славия, като не отрича, че го е правил за пари. И без сантименти за родния клуб. Затова най-вече трябва да помним, не само играта му, но и неговата роля в САЩ-94, особено след конфузното начало и малодушието на треньора Димитър Пенев, готов да си тръгне за България.

 

Боби, по всеобщо признание, е с най-голяма заслуга да се нормализира обстановката, Пената отново да започне да павка на резервната скамейка, на пук на камерите, а след мачовете да да прави изявленията си, гледайки в устата своя капитан, защото треньорските пресконференции на практика се водеха от капитанът ни – полиглот…

 

Трябва да се признае на опитния кадър Иван Славков, че добре се е оринтирал, удряйки едно рамо на пенсионирания футболист. Боби пък не се е мотал напразно из кулоарите, докато Батето обира лаври от остроумието му – според възможностите е „купил” по-важните мурафети също и от другия си началник Иван Вуцов…

 

Все левскари, ще отбележат от „сектора на завистниците”, но какво да се прави? По същото време големият приятел, кръстник и колега Джони, със син вратар на същата възраст като Ники, вече се развива в друга посока, как да го издигнеш за началник във федерацията…

 

На Боби пък му провървява. И голям началник стана, и с още по-голям „швейцарски” началник се сприятели, и с нова жена от най-красивите български спортистки се сдоби. С наученото от „стария бардак” започна да обзавежда нов, само че и „девиците” бяха нови – повечето измежду аверчетата, излезли изпод „организирания хаос на чичо пенчовото слово”…

 

А като си помислиш, че само половин година по-рано, Боби и още двама от американските герои бяха изключени завинаги от физкултурното движение, „имени милко балева”…

 

По пътя си на администратор, /избран с бая купени гласове/, Боби Михайлов прескочи някои ефектни признания за своите футболни заслуги –например не му сложиха синя милиционерска лампа на джипа, не стана рекламно лице на мутренски партийни лидери, че даже и научни звания в престижни университети не получи…

 

Ясно е за какво става въпрос и не го казвам като дежурно заяждане. Но е важно да се направи тази съпоставка – по някакъв начин Боби Михайлов е по-близо до таланта на организатор, който е по-търпелив, толерантен, хитър, въздържан, овладяващ емоциите си. И в същото време умеещ да преследва набелязаното…

 

Сега хора, с по-различни и „чисти” качества, ще се опитват да му покажат, че е управлявал грешно, че повече си е плел собствената кошничка, отколкото кошницата на целия футбол.

 

Аз в много отношения съм на страната на тази опозиция. През втория си мандат президента на бфс заживя като „досегаем” само от определени хора с пари, защитаваше предимно интереси, от които му беше по-сигурно и по-доходно.

 

Може би тепърва ще научаваме за още задкулисни дела на президента, обвързан с височайши вътрешни и външни приятелства. Но има два факта, които са очебиещи за спорното му управление – не успя да усвои нито лев за строителство на национални бази и нямаше еднакъв аршин за всички български клубове…

 

Моето убеждение например е, че по време на своето „царуване” в „синьото бефесе” потомственият левскар е бил в много по-голяма полза за „врага”, отколкото обратно. Но времето лети, да е жив и здрав, и няма да е толкова далеч седемдесет годишнина на сегашния юбиляр. Тогава и ще може свободно да разказва какво е направил за централния клуб, от където днес се редуват кампания след кампания срещу него.

 

Инак Боби и до днес помни като най-тежка за себе си „кампания” – тази с изключването му от спорта на 25 години.

 

/Но противно на гаговските и суровянските летописи, нашите изключени от Милко Балев момчета не са надянали „пагони и нагани”, а са отивали да се трудят по цехове и депа…/

 

Боби Михайлов е доказателството за наличието на клубни и фамилни традиции в „Левски”. И жив пример, че там, където има стогодишен корен и естесвен подбор, гражданската организация е неподвластна на политическите конюнктури и „мичурински експерименти с реколтата"…

 

 

Драго Драганов - Драгой, dragoi2010.wordpress.com