Нека простичко си зададем въпроса за какво играха футболистите от Сараево и защо победиха. Не от футболна гледна точка, защото нека този анализ да го оставим на хората, които наистина разбират от футбол. Играха, разбира се, за името на техния клуб, който символизира един интересен и с много драматична история град на Балканите. Играха за достойнството на тяхната етническа общност наречена бошняци, по същество сърби изповядващи мюсюлманство, понесла големи жертви при разпада на бивша Югославия. Играха с цялата си душа и сърце да възвеличаят и тяхната религия - ислямът. Не вярвам някой от тези скромни млади момчета да е изчислявал точно преди и в разгара на мача колко пари ще получи като премия, как ще ги вложи тези пари и т.н.

За какво играха професионалистите от Левски? Някои хора разбират под професионализъм, че няма никакво значение в коя страна си, в кой отбор си, стига да си добре устроен, добре заплатен и да имаш перспектива. Вмества ли се в тази представа за професионализъм нещо от горните мотиви, които така окрилиха иначе непретенциозния отбор на Сараево? Клубната идентичност се носи от все по-малко футболисти на Левски, защото малцина от тях са отгледани от деца в духа и традициите на този клуб. Какво пък е България като дух и понятие, никога не може да бъде усетено от не-българи. За величието на християнската вяра пък съвсем на никой не му е хрумнало да се бори, даже сигурно им звучи нелепо. Вероятно дори не са разбрали каква националистическа и религиозна буря се разрази, за да не бъдат обезпокоявани и да си гледат, така да се каже, работа. Остава сухия професионализъм: да си защитят занаята, оттук хляба и сигурността на семействата си. Да, но понякога прагматичните мотиви в една професия бледнеят пред емоционалните и патриотичните. И не можеш да имаш никаква професионална перспектива, ако не се раздаваш физически, емоционално, морално, интелектуално.

По отношение на медийната, дипломатическа, политическа и всякаква друга война, която се разрази около двата мача в София и Сараево, медиите в Сараево взеха категорична победа. Скриха напълно безпрецедентното нахлуване в "Александър Невски", но това не беше и трудно предвид мижавото му маркиране в България. Задейства се идеологията на националната гордост и солидарност в небивали размери, демонизира се България, която подкрепя Босна и Херцеговина от самото й обявяване като независима държава и се стигна до там, че български граждани изобщо, не само фенове, бяха, и може би дълго ще са, потенциална заплаха за линч от разгневена тълпа. Подобно неконтролируемо насилие е типично по-скоро за страни от други континенти, не от Европа. Босненската полиция също даде своя съществен принос за ненормалната обстановка, разкарвайки километри наред и проверявайки безкрайно феновете на Левски, докато си изпуснат мача.

Българските медии, от друга страна, не спряха да хулят феновете на Левски, забравяйки да обяснят, че плакатът в София се появи на принципа "каквото почукало, това се обадило", игнорирайки факта, че инциденът с храма също играе на изключително чувствителна струна за българите като национална чест, християнска вяра, турско робство, Баташко клане, Апостола и др. подобни. Развя се знамето на националния нихилизъм, внушението, че някой е много виновен, друг напълно невинен, че се дължи на някого някакво извинение, че не сме европейци и други подобни дивотии. Стигна се дотам, че в крайна сметка излезе, че България, която избегна с мъдростта на народа си граждански войни на етническа и религиозна основа, която е член ЕС и която предостави столицата си по гостоприемен и цивилозован начин за посещение на гостите от Сараево, трябва да се чувства неудобно и виновно пред Босна и Херцеговина, където масово са се изселвали хора, изнасилвали жени и има убити 110,000 души. Една страна раздирана и сега от крайни религиозни и политически противопоставяния, етнически въоръжени конфликти, несигурност за живота, неразминирани мини и какво ли още не.

Имаше и една друга общност, тази на футболните фенове, които усетиха инстинктивно, че никой български отбор не е играл напоследък в чужбина в такава ненормална обстановка на заплахи за мъст и саморазправа. Може би за първи, дано не и за последен път, фенове на други клубове пожелаха успех на левскарите и техните фенове, и най-вече им стискаха палци да се върнат живи и здрави у дома. Тази морална подкрепа беше най-точната мярка за национализма и професионализма.

За феновете на Левски, които пропътуваха 30 часа без почивка, похарчиха последните си пари, не се уплашиха от заплахите за кръв и отмъщение, само и само да не оставят отбора си без подкрепа, остава горестното чувство, че има неща за които си струва да се биеш и да умреш: това е животът ти, честта ти, достойнството, на теб, на твоите приятели и твоето семейство, домът и твоята Родина.

Елена Ваташка